Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (19)

6.

Смъртта чакаше на прага. Висока и стройна. Тя ясно различи тъмния й силует в светлината на изгряващото слънце. Беше дръпнала завесата и се канеше да влезе.

Ну Ну дъвчеше кърпата, която акушерката бе пъхнала между зъбите й, защото беше прехапала и разкървавила устните си от болките. Още малко, знаеше го, и тялото й щеше да се предаде. От един ден и една нощ се мъчеше. Всичко започна в ранни зори, докато разпределяше храната между монасите, със силно теглене ниско в корема. Маунг Зайн беше при нея и успя да я успокои и разсее в първите часове. Когато от нея шурна вода, се притесни и повика акушерката. По-късно на помощ се притекоха и две по-възрастни жени. Няколко пъти проникваха в нея с дългите си кокалести пръсти, за да определят положението и опипат главата на детето. Тогава все още бяха в добро настроение, нямало да продължи дълго, така казаха.

По-късно се опитаха да го обърнат, да я разширят с ръцете си. Ну Ну изтърпя всичко — изпълняваше указанията им, ставаше, лягаше, клякаше, коленичеше, опитваше се да пълзи на четири крака. Изпробваха различни билки, тинктури и компреси. Масажираха я и й даваха да вдишва тайнствени пари, без желания успех.

Детето не искаше да излезе на бял свят.

Ну Ну виждаше по лицата на жените, че положението е сериозно. Губеше кръв. Ставаше й все по-студено и по-студено. Нямаше лекар, който да я отвори, нямаше болкоуспокояващи, които да облекчат мъките й.

Бебето не помръдваше.

От месеци го усещаше всеки божи ден, ритането, натискът и тласъците в корема бяха част от нея.

Сега вече не го усещаше. Имаше чувството, че носи в себе си тежък камък, който с всяка изминала минута увеличава теглото си и неминуемо ще я повлече в бездна.

Болките не намаляваха. Детето трябваше да излезе или щяха да умрат. И двамата.

Шепотът на жените. Тяхната безпомощност. Предусещаха какво ще се случи в близките минути. През тази година вече пет бъдещи майки от селото не бяха оживели. Това беше рискът, който всяка жена поемаше с бременността си.

Цената, за да даде живот.

Ну Ну отново захапа кърпата, някой отмахна потните коси от лицето й, придържайки главата й с другата си ръка.

Едната от жените се завтече навън да извика Маунг Зайн. Тъй като вече не издържаше да гледа теглото на жена си, беше излязъл пред къщата. От часове го чуваха как цепи и реже дърва в тъмнината.

Дойде следващата контракция, главата й се замая.

Смъртта все още стоеше на прага, изпускаше отвратителната си воня. Защо не влизаше? Какво чакаше? Защо я измъчваше толкова дълго?

Повика мъжа си. Изкрещя с все сили името му. Отново и отново. Защо не идваше? След като умираше, искаше той да е при нея. Искаше той да я държи, само той.

Акушерката пак натъпка парчето в устата й. Ну Ну чу стъпките на Маунг Зайн.

Той седна зад нея, обгърна я с ръце и я привлече в скута си. Почувствала, че следващата контракция ще я разкъса окончателно, тя се вкопчи в коленете му, изплю кърпата и с всичка сила впи зъби в предлакътницата му. Маунг Зайн извика от болка и я стисна толкова здраво, че й изкара въздуха.

За следващите минути нямаше никакъв спомен.

Когато дойде на себе си, чу развълнувания глас на акушерката.

И проплакването на дете.

Повечето жени, с които по време на бременността бе разговаряла на полето или край кладенеца, не бяха многословни за първите часове след раждането. Радвали се, че са оживели. Час по-скоро трябвало да се погрижат за по-големите деца или искали чисто и просто да забравят изтезанието. Не и Ну Ну. Тя си спомняше дори след години, всеки детайл, въпреки изтощението. Кървавото и слузесто вързопче, което лежеше на гърдите й. Изкривеното лице на Маунг Зайн, ръката му и голямата зееща рана. Малко под лакътя му липсваше парче месо колкото палец. Треперещото й тяло, почти непоносимите болки. Пламтящият огън с големия казан, в който жените изваряваха кърпи за нея.

Туптящото сърце на сина й, бързото му дишане. Сбръчканите пръстчета и изпъкналите тъмнокафяви очи, с които я гледаше. Никога нямаше да забрави този поглед. И щастието, което изпитваше.

Стискаше го и никога нямаше да го пусне. Той беше и щеше да остане завинаги част от нея.

Независимо дали искаше или не.

После загуби съзнание.