Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (18)

5.

Разбра.

Разбра веднага и без следа от съмнение.

Сякаш можеше да усети онова, което бе неосезаемо за тялото.

Сякаш можеше да види онова, което оставаше невидимо за очите.

Частица от него щеше да остане в нея. Да се загнезди/ да расте.

Дори мъжът й по-късно да се усмихнеше и кажеше, че това е невъзможно. Никой човек не бил толкова чувствителен.

Та какво знаеше той за тялото и чувствата на една жена?

Нещо тази сутрин бе различно. Не бяха движенията му, макар че този път бяха особено бурни и страстни. Не беше и начинът, по който събуди и задоволи желанието й.

Тялото й се преизпълни с чувство, което не можеше да назове и опише.

Когато всичко свърши, двамата останаха да лежат задъхани. Ну Ну трепереше, по лицето й се стичаха сълзи, а тя не ги забелязваше.

Маунг Зайн се уплаши и попита дали в своята необузданост не й е причинил болка.

Не, отвърна тя, нищо подобно.

Тогава защо плаче?

От щастие, обясни тя. От щастие.

Той я взе в обятията си, а тя се разплака още по-силно.

По-късно щеше да се връща мислено на този момент и да се пита дали наистина са били сълзи на радост. Или нея сутрин бе предусетила в глъбините на душата си как ще свърши всичко? Че всяко голямо щастие е съпътствано от голямо нещастие? Че на всяко начало е присъщ и край, че няма любов без болка от раздялата; че всяка ръка рано или късно изстива.

Дали въпреки всички скърби в първите години от живота си за пръв път бе разбрала със сърцето си какво учи Буда: че да живееш, значи да страдаш. Че нищо не е трайно.

— Кажи нещо — прошепна Ну Ну.

Маунг Зайн се облегна на лакът и загрижено я погали по косата.

— Какво да кажа?

— Каквото и да е — примоли се тя. — Искам да чуя гласа ти.

— Обичам те.

Тя се вкопчи в мъжа си. Маунг Зайн не казваше често това изречение. Както го произнесе сега, й прозвуча като подарък.

— Още веднъж. Моля те.

— Обичам те.

Тя се вкопчи с всички сили в него, сякаш се боеше да не потъне някъде. Никога досега не се беше чувствала толкова ранима и беззащитна. Защо в този миг, в който започна да се сбъдва най-съкровеното й желание? Защо не можеше просто да посрещне с радост новия живот?

— И аз те обичам.

 

 

Ну Ну остана свръхчувствителна и през следващите дни. Заспиваше трудно и се будеше по-рано от обикновено. На пазара или полето избягваше погледите на другите и се радваше, когато никой, освен мъжа й не я заговаряше. Кожата й се разбунтува. Червени петна навсякъде. Чешеше се, докато от ръцете и краката й не потече кръв.

Още по-лоши от меланхолията и сърбежа бяха страховете, които я измъчваха без видими поводи. Беше неясен страх, който все си търсеше нови причини. Веднъж се боеше, че Маунг Зайн няма да се върне жив от краткото гостуване у съседите, защото е настъпил кобра. Друг път се събуждаше посред нощ и изпадаше в паника, сигурна, че легналият до нея Маунг Зайн не диша. Кладенецът я плашеше, защото водеше надолу в дълбокия мрак, продължителният дъжд — защото можеше да отнесе цялото село. Светът беше пълен с опасности и заплахи, беше само въпрос на време кога щеше да стане жертва на една от тях.

През тези седмици Маунг Зайн трепереше над жена си сутрин. Ставаше преди нея да сготви за монасите. Носеше вода от селския кладенец, придружаваше я до пазара и бе по-разговорлив от всякога, за да я разсее от тъгата, чиято причина не знаеше. На полето не я изпускаше от очи. Стореше ли му се, че някоя работа е пряко силите й, веднага я отвеждаше вкъщи и оставаше с нея.

Накрая обаче й помогна не Маунг Зайн, а убедеността, че в нея расте нещо. Чувството, че дава живот, въпреки че все още нямаше никакви външни признаци. Леко теглене в корема рано сутрин, едва доловимо напрежение в гърдите, отначало това бяха единствените индикации за промяна.

Ала с всеки изминал ден увереността в това, което ставаше в нея, все повече се засилваше и след два месеца се изпариха и страхът, и тъгата. Ну Ну чакаше дете. Син. Ще бъде здрав, а тя ще оживее след раждането — предсказа й го астрологът, пък и тя го усещаше. Страховете отстъпиха пред упование, което не бе изпитвала досега, дори и в най-хубавите часове с Маунг Зайн.

Не мина много време и той забеляза какво става с жена му. Направи му впечатление не заоблящият се корем, а излъчваното от нея спокойствие. Сякаш всичко, което я измъчваше, внезапно бе изчезнало от днес за утре. Очите й сияеха, пълните устни станаха малко по-сочни, стройното тяло се наля, беше засмяна както никога дотогава.

На полето и вкъщи едва обуздаваше енергията й от страх да не се преумори. Напираше да поправи покрива с пари назаем. Да засади още корени домати в неизползваната част от градината. Да направи малък кокошарник.

Една нощ Ну Ну усети първото помръдване в корема си. Понечи да събуди мъжа си, но размисли. Този момент принадлежеше само на нея.

На нея и на сина й.

Застина, вслуша се в тялото си, затаила дъх. Дали не си въобразяваше? Изминаха няколко секунди, после отново сякаш усети нещо. Лекичко потрепване, пърхане на пеперуда.

Когато смяташе, че не я наблюдават, слагаше ръце на слабините си, галеше ги и говореше на сина си. Разказваше му за къща, в която нямаше кой знае какво, освен обич към него. За баща, който работеше от зори до мрак, за да не гладуват. За майка, която толкова се радваше на идването му на бял свят, че почти не се интересуваше от друго. За живот, който щеше да бъде нелек, тук не биваше да храни никакви илюзии, но въпреки това скъпоценен заради цялата си красота и суровост. Поне през повечето време.

Колкото повече се заобляше коремът й, от толкова повече време се нуждаеше за себе си и детето. Навеждането на полето я затрудняваше, всяка крачка костваше сили; домакинската работа й се удаваше с мъка. Краката й отичаха, нощем не си намираше удобна поза. Независимо как се движеше, в един момент все нещо я заболяваше. Най обичаше да седи с термос чай на горното стъпало, облегната на перилата, с одеяло зад гърба, да гали корема си и да усеща детето.

За втори път Маунг Зайн не можеше да й помогне. Обратно, имаше моменти, в които присъствието му я дразнеше. Когато посягаше да я прегърне вечер преди заспиване, тя му обръщаше гръб, защото физическата близост й идваше в повече. Когато се връщаше от полето плувнал в пот, Ну Ну се надяваше, че първо ще влезе в реката, понеже миризмата, която доскоро обичаше, сега й беше неприятна.

Една вечер, тъкмо бяха угасили свещта и легнали един до друг в мрака, тя го чу да скърца със зъби. Правеше го само когато бе неспокоен и нервен.

— Ну Ну?

Единственото й желание бе да се престори на заспала.

— Ну Ну?

Не можа да устои на този умолителен тон.

— Да?

— Има ли ти нещо?

Знаеше колко трудно му бе да произнесе това изречение. Мъжът й не беше от хората, които обичаха да задават въпроси. Ала нямаше как да му каже какво става в душата й. Не желаеше да го оскърби, нито нарани.

— Не. Как ти хрумна?

— Толкова си… — Дълго търси подходяща дума. — … различна отпреди.

— Нося в корема си нашето дете — отговори тя, надявайки се с това разговорът да приключи.

— Знам, но не това исках да кажа.

— Какво тогава? Кое ми е различното?

Толкова й се искаше да се обърне и да го целуне или погали по главата успокоително, но просто не можеше.

— Не знам. Различна си. Почти не ме гледаш в очите. Не ти е приятно да те милвам.

— Не, не е така.

Не беше добра лъжкиня.

— Вече не обичаш миризмата ми.

— Не е вярно. Откъде ти хрумна? — отвърна полугласно.

— А сега отгоре на всичко и не казваш истината.

По гласа му долови колко е засегнат. Колко се нуждае от нея. През ума й се стрелна въпросът дали да му каже как се чувства. Нямаше да я разбере.

Тя самата не се разбираше.

— Ну Ну?

Не искаше да говори. Искаше спокойствие и да бъде сама. Сама със себе си и детето си.

Беше непознато, объркващо чувство, за което не й се мислеше. Често беше чувала, че някои бременни жени страдали от най-невероятни колебания в настроението. Нямало защо да се тревожи. Всичко щяло да мине от само себе си.

— Всичко е наред. Не се притеснявай. Хайде да спим.

— Заради мен ли е?

— Не — каза тя толкова рязко, че Маунг Зайн онемя.

Тази нощ той дълго лежа буден. Не разбираше какво става с жена му, можеше да си обясни поведението й единствено с бременността. След раждането старата близост щеше да се възстанови.

Когато забеляза заблудата си, беше вече късно.