Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (15)

2.

Една дребна селянка. Едно голямо сърце, в което въпреки това нямаше достатъчно място. Ала друго си нямаше.

Две малки момчета и майка им. Една голяма любов, която въпреки това не донесе щастие на никого от тях. Ала друга нямаше.

И все пак историята може би започна много по-рано. Може би започна в онази седмица, в която Ну Ну за пръв път в живота си се срещна със смъртта. Баща й се беше събудил с пронизващо главоболие и висока температура. Още от предните дни се оплакваше от лека диария. Билките, които препоръча селският лечител и майката на Ну Ну свари на зловонен чай, не помогнаха. Нито затоплените в огнището камъни, които сложи на корема му, или тинктурата, с която часове наред с безкрайно търпение разтриваше ходилата и прасците му. Температурата се покачваше. Каквото и да изпиеше или хапнеше, веднага го изхвърляше от все по-отмаляващото си тяло. Животът изтичаше от него. Като воднисто кафяв поток, който в един момент пресъхна.

За втори път Ну Ну се срещна със смъртта две седмици по-късно. Тогава майка й умря при същите обстоятелства.

Съседите разправяха, че три дни и нощи седяла неподвижно до нея и държала ръката на умиращата. Без да каже нито дума. След това заприличала на изсечена от камък статуя. Дребно, мършаво тяло, вцепенено, и широко отворени очи, безмълвно втренчени напред. Не помръднала дори когато мъжете изнесли трупа от къщурката. Стояла до гроба, без да пролее и една-едничка сълза.

Ну Ну знаеше за това само от хорските разкази. За седмиците, в които се беше срещнала за пръв път със смъртта, имаше мъгляви спомени. В паметта й бе останала тишина, която ставаше все по-тиха. Огън, който угасваше. Оттогава не понасяше вида на гаснещ огън.

И топла ръка. Която ставаше все по-студена.

По онова време Ну Ну току-що бе навършила две години.

Сестрите и братята на баща й не я искаха. Дете, което толкова рано бе останало сираче, имаше лоша карма. Вестител на нещастие, който можеше да донесе само злочестини. Освен това в колибите си имаха достатъчно гладни гърла за хранене.

В крайна сметка един от братята на майката я взе при себе си. Беше млад, живееше в същото село, наскоро се беше оженил и още нямаше свои деца. Беше трудолюбив селянин, който честно изкарваше добри пари със зеленчуците си. Същевременно беше крайно сдържан човек, притежаващ в изобилие едно качество: търпение.

Ну Ну отрано се удивляваше на невъзмутимостта на вуйчо си. Как успяваше да запази хладнокръвие, когато плъховете за пореден път бяха плячкосали запасите от ориз на семейството? Когато дъждът закъсняваше, земята се напукваше от сушата и реколтата бе застрашена от съсипия?

Как можеше да гледа спокойно как на храмовия празник жена му не мръдна от колелото на късмета и залагаше все на слона, а вместо това излизаха мишка, тигър или маймуна и слонът излезе три пъти последователно едва след като бе проигран и последният кият?

Това душевно спокойствие й беше чуждо. Тя беше детска душа, знаеща твърде много. За живота. За смъртта. За топлите ръце и колко бързо могат да изстинат.

Настроенията й бяха променливи като времето в ден от дъждовния период. В един момент беше своенравна и твърдоглава, в следващия — плаха и неуверена.

Беше темпераментна, бурна и в радостта, и в скръбта си. Разсипана паница ориз водеше до горчиви сълзи. Лъжливо твърдение, неволно изтървана обида от устата на съседско дете я занимаваха дни наред. Дори кожата й реагираше импулсивно. При всяко вълнение по ръцете и краката, често по корема и гърдите избиваха червени пъпки, които сърбяха, сякаш я бяха нападнали всички комари от щата Шан. Ну Ну разраняваше кожата си от чесане и нощем се будеше, обляна в кръв. Никой лечител не знаеше цяр, мехлемите и заклинанията не помагаха. Подир известно време обривът изчезваше от само себе си.

Когато играеше в гората с други деца и в миг я спохождаше огромна тъга, Ну Ну не можеше да каже защо или откъде възникваше тъгата. В следващите часове над главата й се носеха катраненочерни облаци, светът помрачняваше още по-бързо отколкото в минутите преди силна буря. Една мъртва пеперуда накрай пътя бе достатъчна, за да я разплаче. Тогава искаше единствено да остане сама. Всяко нещо й струваше неимоверни усилия: игрите, разпалването на огъня, рязането на зеленчуци, даже вглеждането в очите на другите деца или вуйна й. Такива дни обикновено прекарваше на тъничката си рогозка, без да разменя нито дума с никого.

На другата сутрин облаците се разсейваха също така внезапно, както бяха дошли.

В други дни пък бе изпълнена с почти непоносима лекота и й идваше отръки дори уморителна работа, като да плеви лехите или да мъкне тежките кофи с вода.

Обяснение за това Ну Ну нямаше.

Била изтерзан дух, казваше понякога вуйчо й, останал без сили. Какво е това, попита го веднъж. Той дълго мисли и отговори сериозно: измъчен дух.

Може би бе така, мислеше си от време на време, затова неизменно се чувстваше чужда в семейството. Не нежелана. В никакъв случай. Но различна. Сродна по кръв — ала не и по душа.

Често лежеше будна до късна нощ, слушаше успокоителното пращене на огъня, тихите гласове на вуйна си и вуйчо си, а по-късно — равномерното дишане в съня им. Роднините я обичаха, в това Ну Ну не се съмняваше. Бяха грижовни. Не я товареха с непосилна работа. Никога не й се сърдеха. Вуйчото и вуйната отдавна се бяха превърнали в нейни баща и майка.

И все пак.

Сякаш имаше невидима стена, която я отделяше от тях.

Ну Ну периодично сънуваше едно и също: като малка тичаше по брега на лениво течаща река. От другата страна я чакаха родителите й. Тя се страхуваше, чувстваше се самотна и най-съкровеното й желание бе да премине реката, само че се боеше от течението и крокодилите, които я дебнеха във водата. Все по-отчаяна тичаше нагоре-надолу по брега в търсене на брод. Викаше и махаше на родителите си, ала те почти не й обръщаха внимание. Когато се обърнаха и се наканиха да си тръгнат, Ну Ну забрави страха си и скочи в реката. Зловеща сила мигом я повлече? Към дълбините. Ну Ну се съпротивяваше, плуваше с къси и енергични движения, както я бе научил баща й. Щом достигна средата на реката, съгледа хищниците откъм гърба си. Заплува по-бързо, все по-бързо, ала те въпреки това я наближаваха. Още пет замаха до спасителния бряг. И по-близо. Още четири. И по-близо. Още три. Когато крокодилът разтвори огромната си паст, за да я погълне, Ну Ну се събуди. Обляна в пот. Задъхана от страх.

Родителите й се разсмяха, когато им разказа историята. Глупаче такова. Та в щата Шан изобщо няма крокодили. Ну Ну дълго се страхуваше да заспи, понеже се боеше от съня.

Усещането за чуждост не се промени и когато с годините семейството се увеличи с двама братя и една сестра. Всички те бяха наследили уравновесения нрав на родителите си.

Пет спокойни духа и един измъчен. С червени пъпки.

Може би по тази причина Ну Ну още отрано копнееше за свое семейство. Не мечтаеше за къща от камък. Нито за покрив, който не тече. Нито за пътуване до областната столица. Единственото й желание бе да си намери мъж и да има дете от него. Свое дете. Щеше да го носи девет месеца в себе си. Щеше да го роди. Щеше да го храни и закриля. Част от нея, също и след раждането.

Сродно по душа.