Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (13)

13.

Събудих се от необичайни шумове. Птиче чуруликане, грухтящо прасе, кукуригащи петли. Детски гласове. Минаха секунди, докато се сетя къде съм и какво чувам. Явно. Бях спала дълго. Слънцето бе високо в небето, беше топло, стомахът ме присвиваше от глад.

Пред къщата някой метеше двора. Станах и се приближих до прозореца без стъкло. Ю Ба чистеше градината, щом ме видя, остави метлата и набързо изкачи стълбите. — Добро утро. Отпочина ли си?

Кимнах още сънена.

— Сигурно вече умираш от глад.

Кимнах още веднъж.

— Ей сега ще ти приготвя закуската. Душ нямам, но може да се измиеш на чешмата в двора.

Даде ми едно лонджи и стара кърпа за ръце и изчезна в кухнята. Съблякох се, омотах препаската около тялото си и я издърпах до подмишниците си.

Чешмата представляваше тънка тръба, която идваше от съседния имот, минаваше през живия плет и завършваше над голямо бетонирано корито. До нея имаше две червени пластмасови кофи и голяма купа от бял емайл. Напълних купата и с две ръце я излях върху главата си. Въпреки топлия въздух водата бе адски студена. След третия път свикнах, а след петия вече се наслаждавах на освежаващия хлад, грижливо се измих и напълно се разсъних.

Когато се върнах в къщата, закуската ме чакаше на масичката пред канапето. Две чаши с гореща вода, до тях пакетчета нес кафе, две бучки захар и кондензирано мляко. Ю Ба беше направил бъркани яйца с домати и чушки, в чиния лежаха препечени филии бял хляб, дебело намазани с топящо се масло.

— Всичко изглежда прекрасно, благодаря. Колко мило от твоя страна. Откъде е маслото?

Брат ми се усмихна зарадван.

— Рано сутринта го взех от хотела на един приятел.

Седнахме, яйцата бяха превъзходни, дори кафето ми хареса и едва след втората филия забелязах, че брат ми не яде.

— Не си ли гладен?

— Чакам да приключиш.

— Това пък защо?

— Ние не се храним заедно с гостите. Чакаме, докато се наядат. Такъв е тукашният обичай. При вас не е ли така?

Напуши ме смях.

— Не, това би било много неучтиво. При нас всички се хранят заедно. Освен това аз не съм гостенка, а член от семейството. Или греша?

Той се усмихна одобрително и с отмерени движения си взе малко от яйцата и филия хляб.

Закусихме заедно. Безмълвно. Това, изглежда, не го смущаваше. Аз обаче отново се притесних от тишината.

— Ти как я караш? — попитах, за да наруша мълчанието.

Брат ми мисли толкова дълго, че с нетърпение чаках отговора му.

— Добре — каза накрая.

— Добре?

— Да, добре. Буда казва: „Здравето е най-великият дар. Удовлетворението е най-голямото богатство. Доверието е най-близкият роднина“. Аз съм здрав и удовлетворен. Доверието ми е нерушимо. И както виждаш — разпери ръце и обходи с поглед стаята, — нищо не ми липсва. Така че за какво да се оплаквам?

И аз се озърнах.

— Аз пък се сещам за някои неща, които може да ти влязат в работа — казах полу на шега.

— Така ли? — изненада се той.

— Душ например. Топла вода. Котлон. Или не?

— Имаш право. Тези вещи биха внесли по-голямо удобство в живота ми. Но дали са ми нужни? — Ю Ба замислено се почеса с лявата ръка по дясната половина на главата. Същия жест познавах от татко, когато усилено размишляваше над нещо. — Не ми се вярва.

Вдигна ръка пред устата си и се изкашля.

— Откога е тази кашлица? — поинтересувах се.

— Не знам. От няколко седмици, струва ми се. Може и от по-дълго.

— Имаш ли температура?

— Не.

— Хрема или болки в гърлото?

— Не.

— Усещаш ли болка?

— Не, нищо сериозно.

Неволно се сетих за Карън. Колега от кантората, няколко години по-възрастна от мен, единствената жена партньор в „Саймън & Кунс“. Седмици наред я измъчваше суха кашлица, сходна с тази на брат ми. Карън нямаше температура, нито други симптоми на настинка, смяташе кашлицата за алергична реакция и не отиде на лекар. Когато най-накрая го направи, радиологът откри кръгло огнище в единия бял дроб, индикация за рак. Последвалите изследвания потвърдиха предположението. Половин година по-късно Карън почина.

— Ходи ли на лекар?

Той поклати глава с усмивка.

— Появи се от само себе си и като му дойде времето, ще изчезне.

— Въпреки това за по-голяма сигурност трябва да се прегледаш.

— Опасявам се, че ще бъде чиста загуба на време и макар да имам достатъчно, не ми е приятно да го губя. Тук нямаме доктори, специалисти по суха кашлица. Имаме само две болници, едната за спешни случаи, другата за армията. Едните не могат да лекуват болните, а другите помагат единствено на своите болни. Не се тревожи, не е нищо сериозно. След няколко дни ще ми мине. По-добре кажи дали мога да ти помогна.

— Откъде ти хрумна, че имам нужда от помощ?

— Виждам го в очите ти. Виждам го в начина, по който ми се усмихваш. Чувам го в гласа ти, а баща ни навярно би казал, че го чува в туптенето на сърцето ти.

Кимнах безмълвно.

Замислих се за всичко, което гласът ми каза снощи. Ами ако жената беше права? Ако търсенето й бе свързано с опасности? Ако зад живота и смъртта й се криеше тайна, която не биваше да се разбули? Кой би могъл да ме защити, ако станеше опасно? Ю Ба със сигурност не. Американското посолство в Рангун беше много далече. Нямах дори телефон, за да ги уведомя в случай на нужда. Само че не бях пропътувала половината свят, та сега да позволя да ме сплашат. Трябваше да узная каква съдба се криеше зад гласа в мен.

— Прав си, не съм добре.

Ето как и Ю Ба научи за книгата на самотата. За едно обещание, колкото кибритена клечка. За мощните криле на лъжата, които затъмниха небето. За цветовете на скръбта. На уплахата. За гласа и неговите въпроси. За властта на черните ботуши. И проклятието на страха.

Разказах го на един дъх.

Той ме изслуша със затаен дъх.

И сега сбърчи угрижено чело, почеса се по главата и затвори очи.

Слабото му тяло потъна в тежкия кожен фотьойл. Страните му бяха леко хлътнали, очите — потънали дълбоко в орбитите. Тънките тъмнокафяви ръце, които не подсказваха, че все още могат да носят тежък товар, бяха отпуснати. Изглеждаше толкова беззащитен.

— Мисля, че мога да ти помогна — каза внезапно и ме погледна сериозно.

— Познаваш ли гласа? — попитах изненадана.

— Не.

— Знаеш ли кои са черните ботуши?

Ю Ба се поколеба. После бавно поклати глава, без да ме изпуска от очи.

Не бях сигурна, че ми казва истината.

— Обаче знам откъде трябва да започнем нашето търсене.