Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (10)

10.

Таксито обърна. Бавно се спусна по горския път, шофьорът хвърли съчувствен поглед на двете ни с Ейми, после изчезна зад завоя.

Обгръщаше ни тайнствена тишина. Нито птици, нито насекоми. Нито дори шумолене на вятър във върхарите.

Озърнах се. Почти никакви цветове. Безлистни дървета, бедна почва, скални отломки, които стърчаха от земята. Свят в сиво-кафяво. Безлюден.

За миг, който ми се стори цяла вечност, се почувствах изоставена на произвола на съдбата.

Ейми нарами раницата си, кимна ми и тръгна пред мен. Изкачихме се по пътека, прекосихме горски участък и ето че пред очите ни изплува кацнала на хълм усамотена постройка. Долната й част наподобяваше правоъгълен конферентен център с голяма фасада от прозорци. Върху него някой бе сложил покрив на пагода ведно с осмоъгълен купол, кулички, златни орнаменти и будистки символи, които се издигаха от ъглите. Безобразна еклектика. Пътят ни отведе направо там.

На входа ни посрещна дребна жена в светлорозова дреха; носеше посребрената си коса късо подстригана, усмивката и меките черти на лицето скриваха възрастта й. С Ейми явно се познаваха добре, но жената поздрави не по-малко сърдечно и мен. Последвахме я до къща за гости зад основната постройка. Дишайки тежко, тя се качи на втория етаж и ни отведе до стаите ни.

Моята беше около осем квадратни метра, имаше легло, стол и малък гардероб. На нощното шкафче стоеше статуетка на Буда от светло дърво, зад нея във вазичка бе пъхнат червен цвят на хибискус от пластмаса. На стената висеше картина с медитиращ Буда и дъсчица с една от мъдростите му: „Никое страдание не може да сполети онези, които никога не се опитват да разполагат с хора и предмети като със своя собственост“.

Сетих се за брат си в Бирма. Дали беше прозрял това изречение и затова успяваше да бъде толкова невъзмутим? Въпреки бедността, в която живееше.

Монахинята ни заведе на коридора, показа ни къде са тоалетната и душът. На партера имало обща кухня, продуктите в хладилника и шкафовете били за всички. В къщата пребивавали още петима гости. Ако сме имали желание, след час сме можели да участваме в съвместната медитация, която започвала всеки следобед в четири. Вечерята била в шест и участието в приготвянето й, както и в другите дейности, било доброволно.

Ейми поиска да пийне чай с нея преди медитацията, аз нямах желание.

Свалих раницата от гърба си, отключих вратата и отворих прозореца.

Свят без полицейски сирени. Без автомобили. Без музика от съседния апартамент.

Тишина без гласа.

Беше занемял, откакто тръгнахме от Ню Йорк. От дни не бе мълчал толкова време. Защо изведнъж спря да говори?

„Ехо?“ плахо.

„Къде си?“ — още по-плахо.

Никакъв отговор.

Изтегнах се на леглото. Зачаках нетърпеливо. От една страна, най-съкровеното ми желание бе гласът да изчезне от живота ми.

От друга страна…

Предчувствието, че това няма да се случи от само себе си. Че трябва да разуча какво става в мен. Откъде идва гласът. Какво иска от мен.

 

 

Залата за медитация беше по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Предоставяше място на неколкостотин души, подът бе застлан с червен килим, в единия ъгъл имаше струпани червени одеяла и сини възглавници за медитация. В три стъклени витрини бяха подредени статуетки на Буда, в чинийки пред тях имаше дарения: няколко портокала, банани, бисквити. Сладникавият мирис на ароматни пръчици изпълваше помещението.

Аз позакъснях. Ейми и другите вече медитираха, седнали в редица; взех си одеяло и възглавница и седнах до тях в поза „лотос“. Затворих очи и се заслушах в равномерното дишане на околните. Мен обаче това спокойствие някак си не ме обземаше. Сърцето ми биеше до пръсване, дишах учестено и бързо. Главата ми гъмжеше от мисли, които се носеха като облаци, гонени от силен вятър. Мислех за Мълиган и рунтавите му вежди. За малките уши на брат ми, които бе наследил от мама. За избелялото от пране зелено лонджи на Ю Ба. Видях леден блок в езеро, който бавно се топеше, докато накрая изчезна. Мислех за обувките си, които плачеха за почистване. За млякото, което гранясваше в хладилника ми.

Колкото повече се мъчех да се съсредоточа, толкова по-банални и натрапчиви ставаха мислите ми. Също като в курса по йога, когато се опитвах да медитирам, а дълбокото ОМ на учителя не раздвижваше никаква струна в душата ми. И тук не ме овладяха отпускаща празнота и будистка невъзмутимост. Вместо тях — яд към мен самата. Защо не бях в състояние да седя тихо и кротко и да не правя нищо? По каква причина не можех да контролирам постоянния мисловен поток в главата си?

Отворих очи. Не бяха минали и десет минути. Какъв смисъл имаше да седя неподвижно още четирийсет и пет минути, че и повече и да се тормозя от излишни мисли? Дали не можех да оползотворя по-добре времето си? Да се разходя? Да почета? Да помогна в приготвянето на вечерята? Тъкмо се канех да стана, когато чух зад гърба си стъпки. Леките, пъргави стъпки на дете. Обърнах се. Възрастен монах, дребен азиатец в тъмночервени одежди, с обръсната глава се приближи и седна до мен. Погледите ни се срещнаха, той ме поздрави с приветлива усмивка.

Сякаш се познавахме от години.

Не можех да сваля очи от него. Носеше абсурдно големи очила с дебели стъкла, черните рамки бяха твърде дебели за тясното му лице. Носът му бе необичайно остър, очите — малки. Дебелите устни ми навяваха асоциация за ботокс. Когато се усмихваше, откриваше горен ред здрави зъби. Същевременно се движеше много грациозно и излъчваше достолепие, което изобщо не можех да свържа с външността му. Или не го осъзнаваше, или то му беше абсолютно безразлично.

Монахът сложи ръце в скута си и затвори очи, видях как чертите на лицето му се отпуснаха още повече.

Аз самата опитах още веднъж, но лицето на стареца беше все пред погледа ми. Безпокойството ми нарастваше с всяка изминала минута. Задникът ме болеше, усещах опъване в гърба. Вратът ме засърбя. Истинско изтезание, не можех и да помисля за контемплация.

По някое време прозвуча гонгът, обявяващ края на медитацията. С облекчение отворих очи. Старият монах до мен бе изчезнал. Неуверено се огледах наоколо. Ейми още не помръдваше, другите бавно се надигаха.

От монаха — ни следа.

 

 

Малко след това на вечеря се срещнахме с другите гости. Всички живееха в Ню Йорк сити. Учителка по йога на моите години. По-възрастен вдовец, който чрез медитация искаше да се сбогува с починалата си преди година съпруга. Студентка, търсеща нещо, и тя не знаеше какво. Журналист, който работеше над книга за „мощта на тишината“ и не спираше да приказва. Аз ядях своето зеленчуково къри и се надявах, че пише по-интересно, отколкото говори. А старият монах не ми излизаше от ума. Един поглед ни беше достатъчен, няколко минути по-късно вече седяхме с Ейми в стаята ми.

Тя влезе с чанта и загадъчно изражение на лицето. От чантата извади свещ, две чашки, тирбушон и бутилка вино.

— Позволено ли е? — попитах изненадана. Типичната адвокатка.

Ейми се усмихна и вдигна пръст пред устата си. Запали свещта, угаси лампата, с лекота отвори бутилката, наля на двете ни и седна до мен на леглото.

— Буда казва: „Незрелият, който знае, че е незрял, притежава малко мъдрост“.

— Той, струва ми се, казва и че не бива да се пие алкохол. Или пиенето на вино ни превръща в мъдреци?

Тя кимна съзаклятнически.

— Е, ти сега будистка ли си или не?

— Почти.

— Какво означава „почти“?

— Буда казва: „Да живееш, значи да страдаш“.

— И? — попитах заинтригувана.

Тя се наведе досами лицето ми и прошепна:

— Учителят греши: да живееш, значи да обичаш.

— Но едното не изключва другото — отвърнах. — Дори не се ли обуславят взаимно?

— Дрън-дрън. Който обича наистина, не страда — възрази тя, все още шепнешком. Даже още по-тихо отпреди.

— Ама че глупости.

— Не са глупости. Повярвай ми.

Ейми се облегна назад, усмихна се и вдигна чаша.

— За обичащите.

— И страдащите.

Не исках да задълбавам темата и попитах дали по време на медитацията е забелязала стария монах с огромните очила.

Ейми поклати глава.

— Обаче монахинята ми сподели, че им бил на гости монах от Бирма.

— Какво ти разказа за него? — попитах с надеждата да науча повече за него.

— Май бил вече на преклонна възраст и в Бирма бил високоуважаван монах, който имал много последователи.

Изпаднали в тежко положение хора от цялата страна се стичали при него и го молели за съвет. Принуден бил да избяга, не зная защо. От четири седмици е тук и живее усамотено в малка хижа малко по-навътре в гората. Рядко се мярка тук, обикновено не участва в съвместните медитации, така каза монахинята. За учудване е, че точно днес се присъедини към нас.

Известно време мълчаливо се взирахме в пламъчето на свещта.

— Какво казва гласът за нашия излет?

— Мълчи.

— Нали ти казах, че уединението ще ти се отрази добре! Трябва по-често да ме слушаш.

— Не съм сигурна дали причината е в уединението.

— А къде?

— Може би… и аз не зная.

— Дай да изчакаме. Искаш ли утре да се прибираш, или ще поостанем още?

Кимнах. Чукнахме се, тихичко, като две съзаклятнички.

През нощта всичко бе замръзнало. Тревата бе покрита с тънък слой скреж. Къщата беше празна, другите бяха вече отишли на първата медитация. Видях отпечатъците от стъпките им на поляната. С всяка крачка оставяме следи.

Облякох се и излязох. Студен, кристалночист въздух. Миришеше на зима. Тънките голи дървета изглеждаха като прътове, забити в земята от великан.

Изгряващото слънце, алено небе.

Нямах абсолютно никакво желание пак да се измъчвам с медитация, предпочитах да се разходя. Пътека с ясна маркировка водеше от къщата към гората.

Поток. Първите ледени висулки по коренищата, които се показваха от водата.

Пукането на клоните под краката ми.

 

 

Защо сме тук?

Не изпитах радост, със сигурност не. Ала странно облекчение.

„Защото търся отговори.“

На кои въпроси?

„Защо те чувам. Откъде идваш.“

Гласът замълча.

„Къде беше толкова време?“

Никаква реакция.

„Какво става с теб?“

Искам да се махна оттук.

„Защо?“

Страх ме е, прошепна гласът.

„От какво?“

Задушавам се от страх. Помогни ми.

Вече нищо не напомняше за натрапливия, настойчив тон, с който ме тормозеше в Ню Йорк. Звучеше плачевно и слабо.

„От какво те е страх?“

Не знам. Направи дълга пауза. От ботуши. Черни ботуши. Лъснати. Толкова блестящи, че страхът ми се отразява в тях.

„Чии ботуши?“

Ботушите на смъртта.

„Кой ги носи?“

Пратениците.

„Кои пратеници?“

Пратениците на страха.

„Кой ги изпраща?“

Мълчание.

„Какво още си спомняш?“

Бели пагоди. Червени петна. Навсякъде. По земята. На дървото. Червен сок, който тече от устата. И боядисва всичко. Мислите ми. Мечтите ми. Животът ми.

„Кръв? За кръв ли си спомняш?“

Капе върху лицето ми. В очите. О, как пари.

Гласът извика. Трепнах.

„Какво стана?“

Боли. Толкова боли.

„Кое боли?“

Споменът.

„Кой спомен? Откъде идваш?“

От страна, която добре познаваш.

„Откъде по-точно?“

От острова.

„Кой остров?“

Thay hsone thu mya, a hti kyan thu mya a thet shin nay thu mya san sar yar kywn go thwa mai.

„Какво каза?“

Гласът повтори странните звукове.

„На какъв език е това?“

Не мога повече. Моля те, помогни ми.

„Как да ти помогна?“

Махни се оттук. Не искам да се върна.

„Да се върнеш ли? Къде?“

На острова.

„Ние не отиваме на никакъв остров.“

Отиваме. Пътят ни води право там.

„Не разбирам какво ми казваш. Трябва да ми обясниш по-добре.“

Гласът отново замълча.

„Не си отивай, остани тук. Опитай се да си спомниш.“ Никакъв отговор.

Как да дешифрирам откъслечните спомени? Страна, която познавам? Ботуши на смъртта? Пратеници на страха? Какво би могло да се крие зад това? Нямах абсолютно никаква представа.

Изведнъж между дърветата изплува малка хижа: от кръгли тъмнокафяви трупи във форма на буквата „А“, от двете страни покривът стигаше до земята. На въже върху верандата бяха овесени монашески одежди. От комина се издигаше снежнобял пушек. Без колебание се запътих натам.

Сякаш някой ме беше повикал.

През големия прозорец на верандата видях монаха от вчера. Седеше върху татами в центъра на стаята и четеше книга. В печка зад гърба му пламтеше огън.

Почуках и отворих вратата, без да изчакам отговор.

Той вдигна поглед и остави книгата.

— Колко се радвам да ви видя — каза с ясен британски акцент. — Влезте.

Събух се, влязох в къщата, затворих вратата. Неуверено застанах срещу него. Какво търсех тук?

— Приближете се. Седнете, не се бойте. — Посочи с жест пода пред себе си.

Не помръднах от притеснение.

Замълчахме. Той владееше изкуството на чакането.

В един момент направих няколко крачки към него и седнах.

— Знаете ли коя съм? — попитах нерешително.

— Аз съм монах, а не ясновидец — подсмихна се той.

Пак се умълчахме. Пукането на горящите дърва. Той ме наблюдаваше. Поглед, в който нямаше нищо настойчиво. Полека-лека се почувствах уютно в тази стая.

— От Бирма ли сте?

Старият монах кимна.

— Баща ми също е оттам.

Той кимна повторно.

— Чух, че в Бирма хората идвали при вас, когато се нуждаели от съвет.

— Сегиз-тогиз — да.

— Как можете да им помогнете?

— Просто изслушвам техните истории и им припомням.

— Какво?

— Някои истини, които знаят, но понякога забравят.

— Кои истини?

— Много сте припряна.

— Това лошо ли е?

— Тревата не расте по-бързо, ако я дърпате. Някога медитирали ли сте?

— Да, вчера. До вас — отвърнах раздразнено.

— Тогава само си седяхте и нищо не правехте. Не е същото.

— Откъде знаете?

Той се усмихна.

— Ако желаете, ще ви помогна.

— За какво?

— Да намерите покой.

Нямах какво да му възразя.

Той се премести по-близо до мен, така че сега седяхме един срещу друг, почти допрели колене. Не направи нищо, освен отново да зачака търпеливо. Зад гърба му огънят пламтеше в печката. Вдъхна ми чувството, че разполагам с цялото време на света, ускореното ми дишане постепенно се успокои. Улови студените ми ръце, които му подадох с готовност. Сякаш само това чаках. Дълго ги съзерцава от двете страни. Не реагирах, затворих очи. Чувах равномерното му дишане. Усещах допира на топлите пръсти. Сбръчканата мека кожа. Чувството, че падам. Като листо, което бавно се спуска към земята от голяма височина. Без припряност. Неудържимо. Невъзмутимо следвайки съдбата си.

Монахът държеше ръцете ми. И мен самата.

Изгубих всякакъв усет за време.

Когато се върнах в къщата за гости, заварих Ейми да разтребва масата след закуска.

— Къде беше?

— В гората — казах спонтанно.

— Да медитираш?

Кимнах.

— При стария монах?

Кимнах още веднъж, за пореден път удивена от това колко добре ме познава Ейми.

— Жалко, че не е малко по-млад — каза тя и се ухили.

На другата сутрин се събудих още преди изгрев-слънце. Идваше ми веднага да отида при стария монах, обаче изчаках, докато всички в къщата тръгнаха за медитация. После станах, облякох се и излязох.

— Влезте, седнете — каза той без следа от изненада, че ме вижда отново. — Или ако не ви се седи, легнете.

Събух обувките си и се изтегнах на пода. Едва сега усетих колко ми е студено и че цялата треперя. Монахът ме покри с одеяло, клекна непосредствено зад мен, за минута-две сложи ръце върху слепоочията ми, а после ги подпъхна като плоска възглавница под главата ми. Бяха чудно топли. Затворих очи. Дишането ми се нормализира, треперенето изчезна, обзе ме усещане за спокойствие, каквото досега бях наблюдавала единствено у брат си Ю Ба. Сякаш слагах всичко в ръцете на този старец. Товара на целия си свят.

— Какво ви е?

Понякога е достатъчен един въпрос.

И аз започнах да разказвам. За огромна любов и копнежа си по нея. За неизживян живот. За пеперуди, които се познават по пърхането на крилата. За книгата на самотата и нейните многобройни глави. За едно обещание, колкото кибритена клечка. За мощните криле на лъжата, които затъмняваха небето, докато накрая почерня. За многото цветове на скръбта. На боязънта. За гласа и неговите въпроси. И за моите. За страха ми от него. И от мен самата.

Усетих, че по бузите ми се стичат потоци от сълзи. Че изравят неща, които съм смятала за погребани завинаги.

Той не казваше нищо.

Знаех, че разбира всяка дума. Щом свърших, отмахна с ръка косите от лицето ми и нежно ме погали по челото. Кожата на пръстите му бе мека като на дете.

— Случило ви се е нещо необикновено. През дългия си живот съм чувал само веднъж за този странен феномен. — Говореше бавно и спокойно, въпреки това в гласа му внезапно се появи настойчива нотка. — Знаете, че ние, будистите, вярваме в прераждането. Тялото умира, душата ни, ако използваме тази дума, продължава да живее. Тя се отделя от трупа и се вмъква в някое новородено същество. Този процес наричаме реинкарнация. Кармата от предишния живот определя следващия. Ако сте направили добро, все някога ще ви сполети добро. Ако сте причинили зло на друг, ще трябва да си понесете последствията. Нищо не се губи. Някои будисти вярват, че хората с лоша карма се прераждат като маймуни или бълхи. Аз не вярвам.

— Вчера е казала откъслечни фрази на непознат език. Прозвучали са така: Thay hsone thu mya, a hti kyan thu mya a thet shin nay thu mya san sar yar kywn go thwa mai. Правилно ли съм ви разбрал?

— Да, звучеше горе-долу така.

— Това е на бирмански. Означава: „Островът на мъртвите. Островът на обичащите. На самотните“. От всичко, което разказвате за гласа на жената, от това, което тя знае! И не знае, допускам, че е живяла в Бирма. Сигурно е била тревожна душа. Измъчван човек, чийто дух след смъртта не е намерил покой, а е открил убежище във вас. Това означава, че сега в тялото ви живеят две души.

Скочих на крака. Удивлението в неговите очи. Съмнението в моите.

— Две души? — попитах.

— Да.

— Не вярвам.

Не всичко, което може да се обясни, е истина.

Не всичко, което е истина, може да се обясни.

— Не мога да ви упрекна. Историята е съвършено необичайна. Но съм сигурен, че се е случило така.

— Душата колко време ще остане в мен, преди да продължи пътя си?

— До смъртта ви.

— Завинаги? Никога няма да се отърва от нея?

Той залюля тялото си напред-назад, после улови ръцете ми.

— Има една възможност да се върне… — Монахът млъкна и дълго ме гледа. — Трябва да откриете коя е тази жена. Трябва да откриете от какво е умряла. Така, само така тя ще има шанс да намери покой. Тогава може би ще напусне тялото ви. Но това означава да поемете на дълъг път. Път, за който не знаете къде ще ви отведе. Искате ли го?