Лиза Марклунд
Червения вълк (6)

5

Мъжът се носи безшумно из черни улици. Болката е под контрол, тялото трепти от енергия. Мислите му отекват между замръзнали стени, дават отговори, които остават непонятни за него.

Люлео се е смалил с годините. Той помни града голям и безочлив, преливащ от самоувереност, потънал в блясък и комерсиален дух.

Тази вечер няма и помен от самоувереност, изпарила се е. Най-вероятно никога не я е имало. Околността навява усещане за безсилие. Главната улица е затворена за движение и превърната в дълга брулена от вятъра детска площадка, обрамчена от тъжни, хилави брезички. Предполага се, че на това място хората трябва да изкарват прехраната си, да търсят спасение от депресията.

Проклятието на свободата, казва си той. Оня мръсник от ренесансова Флоренция, който се събудил една сутрин през дванайсети век, за да изобрети капитализма, седнал удобно в леглото си и осъзнал перспективите пред себе си, разбрал, че държавата е организъм, които подлежи на контрол и манипулация.

Присяда на една пейка пред библиотеката, за да изчака най-тежкият пристъп на морфина да освободи тялото му. Знае, че не е препоръчително да стои на едно място в този студ, но не му пука. Ще му се да поседи така и да наблюдава катедралата — сградата, в която бе основал своята династия. Грозната пристройка на ъгъла на Намнльосагатан — Безименната улица е сред някогашните му убежища. Още свети. Сигурно в момента провеждат сбирка, точно както преди толкова много години.

Не са като нас обаче, казва си той. Никога не ще стигнат нашето равнище.

Две млади жени тъкмо излизат. Вижда ги да спират в преддверието, за да прочетат програмата на културните събития от таблото.

Може да е отключено, отнесено си мисли той. Може би ще мога да вляза.

Момичетата му хвърлят по един поглед, когато се разминават с него на няколко метра от вратата — бегъл, безизразен поглед, какъвто очакваш да получиш на такова малко и тесногръдо място: този не го познаваме, значи, не ни интересува. В по-големите градове никой никого не забелязва. И това му допада много повече.

Библиотеката все още е отворена. Спира се в средата на фоайето, за да позволи на спомените да се завърнат. И те нахлуват, заливат го, спират дъха му. Годините са заличени, той отново е на двайсет: лято е, горещо, момичето му е до него, любимата Червен вълк, която ще преуспее така, както никой не се е осмелявал дори да си представи. Притиска я до себе си, долавя уханието на къна от боядисаната в бакърено коса…

Внезапно течение рязва краката му и го връща към действителността.

— Зле ли ви е? Мога ли да помогна с нещо?

Някакъв старец го наблюдава приветливо.

Стандартната фраза, мисли си той, докато поклаща глава и преглъща отговора си на френски.

Преддверието отново идва на фокус. Старецът влиза на топло и го оставя насаме със съобщенията от таблото: детски приказки, коледни песни, концерт на Хокан Хагегорд и празник на феминистки. Изчаква дишането му да се успокои, приглажда с длани косите си и прави предпазлива стъпка към вътрешната врата, като наднича дискретно през стъклото. След това бързо пресича помещението, устремен към задното стълбище.

Мили Боже, минава му през ума, ето ме тук. Наистина съм тук.

Разглежда затворените врати една по една, представя си какво има отвъд тях. Познати са му до болка. Евтин шперплат боядисан в кафяво, каменни стъпала, разтегателни маси, лошо осветление. Усмихва се на собствената си сянка, на младежа, който запазва стаи на името на Асоциацията по спортен риболов, а после провежда маоистки сбирки до късно през нощта.

Постъпи правилно като дойде тук.