Лиза Марклунд
Червения вълк (48)

47

— Je comprends * — отвръща тихичко Аника и се обръща към министъра. — Карина, елате при Йоран, прегърнете го и завийте с полите на коженото палто.

Министърът на културата започва да отстъпва, докато се свира в ъгъла зад компресора.

— Дума да не става — заявява тя. — За нищо на света. Толкова неприятности ми е навлякъл на главата.

Аника поглежда мъжа до себе си, восъчната му, бледа кожа, треперещите ръце. Не е ли най-добре да го остави да умре? Не заслужава ли точно това?

Оставя Йоран Нилсон да си лежи и отива при мъжа, който се е облегнал на стената.

— Ингве? — вика го тя. — Така ли се казвате?

Мъжът кимва и пъхва длани под мишниците, за да ги стопли.

— Елате при мен — казва му тя и разтваря поларното яке. — Елате и се притиснете до мен. Ще се поразходим малко.

Той поклаща глава непреклонно и притиска още по-здраво почти празната бутилка към гърди.

— Е, недейте тогава — примирява се Аника, като затваря якето и поглежда министъра.

— Той е въоръжен — казва Карина Бьорнлунд. — Бихме могли да разбием вратата с изстрели.

Аника поклаща глава.

— Вратата е от стомана. Куршумите ще рикошират в помещението и могат да ни убият. Освен това трябва да уцелим катинара откъм външната страна, за да се освободим.

— Ами прозорците?

— Същата работа.

Да им каже ли, че е звъняла в полицията? Как ли ще реагират?

— Знаех си, че ще стане така — обажда се Карина Бьорнлунд с подсмърчане. — Цялата тая история със Зверовете си беше пълен кошмар от самото начало. Изобщо не трябваше да им се връзвам на акъла, когато напуснаха Комунистическата партия.

Министърът на културата измъква от чантата си някаква черна дреха — може би блуза — и я притиска към носа си.

— И защо? — пита я Аника, вперила поглед в сянката на министъра, затанцувала по стената при движението й зад пламъка на свещта.

— Предполагам, че още не сте били родена през шейсетте — казва Карина Бьорнлунд и поглежда към Аника. — Не е лесно за вашето поколение да проумее какви времена бяха тогава, но беше наистина фантастично.

Аника кимва бавно.

— Мога да си представя — казва тя. — Били сте млада, Йоран е водач.

Министърът разтърсва енергично глава.

— Той бе толкова силен и умен. Можеше да поведе след себе си когото си пожелае. Всички момичета му се натискаха, а момчетата му подражаваха. Само че аз трябваше да се махна още когато го изхвърлиха. Страшно глупаво бе от моя страна да се хващам на тая въдица със Зверовете.

Карина Бьорнлунд потъва за известно време в спомени. Аника я наблюдава с все по-ясен поглед.

— Как така не ви заловиха? — пита тя.

— Ами така — отвръща министърът и вдига поглед. — Първо, аз нищо не съм направила, а Йоран бе много печен. Свързвахме се само посредством символи, забравен древен език, разбираем за всеки, без оглед на граници, раси и култури.

— Без протоколи от събранията?

— Без писма и телефони дори — отвръща Карина Бьорнлунд. — Събирахме се за среща с помощта на нарисуван жълт дракон. Ден-два след него пристигаше комбинация от цифри, които съобщаваха деня и часа на срещата.

— Всеки ли е имал свой символ?

Жената клати глава колебливо, все така притиснала блузата до носа си.

— Само Дракона има право да свиква събрание.

— И в края на октомври отново получихте съобщение чрез анонимно писмо до министерството.

В погледа на министъра пламва искрица страх.

— Мина време, докато осъзная какво стои пред очите ми, а когато разбрах, хукнах към тоалетната да повърна.

— Но все пак се явихте — отбелязва Аника.

— Нищо не разбирате — отвръща министърът. — Такъв страх изпитвах през всичките тези години. След F 21, след като Йоран изчезна, получих предупреждение по пощата… — Заравя лице в черната блуза.

— Детски пръст — подсказва Аника и министърът я поглежда изненадано.

— Откъде знаете?

— Говорих със съпруга на Маргит Акселсон, Торд. Посланието е било съвсем ясно.

Карина Бьорнлунд кимва.

— Ако не мълча, ще загина не само аз, но и децата, които бих могла да имам в бъдеще, както и близките ми.

Йоран Нилсон стене на пода, помръдва неспокойно левия си крак.

Аника и министърът на културата му отправят безучастни погледи.

— Следеше ме — продължава Карина Бьорнлунд. — Една нощ дебнеше край къщи в Книвста. На другия ден го зърнах да ме наблюдава през витрината на магазин в Упсала. А в петък получих ново писмо.

— Пак предупреждение?

Министърът затваря очи за няколко секунди.

— Рисунка на куче — промълвя тя. — И кръст. Досещах се какво може да означава всичко това, но не исках да го приема.

— Че Маргит е мъртва?

Карина Бьорнлунд отново кимва.

— Отдавна не общуваме помежду си, то се знае, само че аз мислих цяла нощ и на сутринта се обадих на Торд. Каза ми, че Маргит е убита, и ми стана ясно като бял ден: ако не дойда, ще ме сполети нейната участ. И аз дойдох.

Поглежда Аника и маха блузата от носа си.

— Ако знаете какъв страх съм брала. Колко съм страдала. Непрекъснатата заплаха някой да не научи за всичко това — отрови ми се животът.

Аника я гледа, тази властна жена в дебело кожено палто, момичето, което навремето не се е отделяло от своята братовчедка, първо в спорта, после в политиката, което се е влюбило във водача на бандата, силен и харизматичен, но когото напуска, когато той губи своята власт.

— Закриването на ТВ Скандинавия, за да се замаже всичко, е една голяма грешка — отбелязва Аника.

— Какво имате предвид?

— Разполагам с имейла, който ви е пратил Херман Венергрен. Известно ми е защо внесохте промяната в проектозакона.

Министърът на културата скача на крака и прави три бързи крачки към Аника с присвити като цепки очи.

— Ти, жалко помиярско репортерче — съска тя, завряла окървавено лице в носа на Аника. — За каква се мислиш?

Аника не се огъва, а я поглежда право в кървясалите очи.

— Не си ли спомняте? — пита тя. — Вече сме се срещали. Отдавна, преди близо десет години.

— Не помня.

— Търсих ви за коментар по повод пътуването на Кристер Лундгрен до Талин вечерта, когато бе убита Юсефин Лилеберг. Съобщих ви какво е станало с изгубения архив. Казах ви, че изнудват правителството да извърши нелегален износ на оръжие, и ви помолих да предадете въпросите ми на търговския министър. Само че вие не сте отишли при него, а право при министър-председателя, нали?

Карина Бьорнлунд е бяла като платно, вторачила се е в нея така, сякаш вижда призрак.

— Вие ли бяхте?

— Използвахте информацията, за да получите министерския пост.

Министърът на културата поема шумно въздух, неочаквано си възвръща цвета на лицето.

— Как се осмелявате! — крясва тя. — Ще ви дам под съд заради това!

— Защо се нервирате толкова от един обикновен въпрос?

— Защото идвате тук с подобни чудовищни инсинуации. Излиза, че съм се натресла на премиера в правителствената резиденция, чак в Харпсунд, за да си изпрося министерско кресло!

— А — реагира Аника, — значи там го спипахте? А той как го прие? Много ли се ядоса? Или наистина е толкова прагматичен, колкото разправят хората?

Карина Бьорнлунд замълчава, а очите й ще изскочат от орбитите си.

Миг по-късно в тишината експлодира празната бутилка на Ингве, запокитена в бетонния под, и се пръсва на хиляди парченца. Алкохоликът се хлъзва по стената и пада в несвяст на пода.

Аника най-после откъсва поглед от министъра на културата и хуква към пияницата.

— Ей! — виква тя и го плясва леко с ръкавица по бузата. — Ставайте веднага!

— К’во? — примигва мъжът.

Разтваря якето, грабва Ингве под мишниците и го вдига на крака.

— Дръжте се за мен — казва тя, като едновременно го загръща и обхваща с ръце през гърба. Дъхът на мъжа е влажен и топъл в шията й. Толкова е кльощав, че, кажи-речи, може да закопчае якето зад гърба му.

— Можете ли да движите крака? Трябва да ходим.

— Тази работа няма да ви се размине — обажда се министърът на културата, но Аника не й обръща внимание; мобилизирала е цялата си енергия, за да поведе пияницата в злокобен, леден танц.

— Кой от двамата сте? — пита тихичко тя. — Лъва или Тигъра?

— Лъва на свободата — отвръща мъжът през тракащи зъби.

— А къде е Тигъра?

— Де да го знам — отвръща почти заспал пияницата.

— Имал е достатъчно ум в главата да не дойде — отбелязва Карина. — Винаги е бил по-умен от нас всичките.

Неочаквано край стената се чува шум: Йоран опитва да се изправи, приритва със здравия си крак, облещва очи от усилие да се съблече.

— C’est tres chaud * — промълвя той и се свлича отново.

— Облечете се веднага — заповядва Аника и се опитва да отиде към него, само че алкохоликът я прегръща здраво и не я пуска.

— Чувате ли ме, Йоран, незабавно се облечете.

Но мъжът се търкаля под лика на Мао, краката му потръпват, преди да застинат напълно. Унася се в сън. Гърдите му пърхат едва забележимо под ленена риза с цвят на слонова кост.

— Помогнете му — обръща се Аника към Карина. — Поне му облечете палтото.

Жената поклаща глава и в същия момент свещта угасва.

— Запалете я пак — обажда се Аника и сама долавя страх в гласа си.

— Изгоряла е — казва Карина. — Не е останал парафин.

С мрака настъпва тишина, а студът става по-остър и сух.

Аника отваря широко очи, но не вижда абсолютно нищо. Витае в празно, леденостудено пространство, обзема я чувство на непостижима самота. Със сигурност на този свят няма нищо по-лошо. Няма по-страшно от самотата.

— Трябва да се движим непрекъснато — напомня тя. — Карина, не оставайте на едно място.

Но Аника чува как министърът се свлича на пода и заридава неудържимо в ъгъла.

Жената стене, плаче, вие и се лигави. Аника и Ингве се движат все по-бавно в леденостудения фризер. Тя държи треперещия мъж в обятията си, усеща как крайниците му натежават, как дишането се затруднява и стяга още по-силно прегръдката с вдървените си ръце.

Отговорността за другите, казва си тя, вперила очи в мрака. Нищожни сме без някого до себе си. А в съзнанието й изплават меките черти на Елен и Кале, усеща копринената топлина на кожата, сладкото им ухание.

Скоро, скоро ще си бъда пак при вас.

Малко по малко министърът на културата се успокоява. Риданията й заглъхват. Настъпилата тишина е по-дълбока отпреди. Минават няколко секунди, преди Аника да осъзнае каква е причината.

Дишането на Йоран Нилсон е секнало.

Тази мисъл възпламенява ума й. Пръстите я засърбяват като луди, надига се някакъв шум. Паника.

Миг по-късно Ингве висва като пране в ръцете й, краката му омекват, отпуска глава върху рамото й.

— Да не си посмял! — крясва тя в ухото на мъжа. — Няма да умираш! Помощ! Помогнете!

Няма сили да го задържи изправен. Той се свлича на купчина в краката й, а тя изключва напълно.

— Помощ! — крещи Аника с цяло гърло. — Помогнете!

— Няма никой — срязва я Карина Бьорнлунд.

— Помощ! — пищи Аника, като се препъва към мястото, където смята, че е вратата, за да налети право върху компресора и да удари коляното си в него. — Помощ!

Някъде отдалеч долавя неясни гласове и, аха, да реши, че това е нова атака от ангелски гласове. Говор, викове, определено човешки гласове, а миг след това по вратата се тропа силно.

— Ало? — провиква се мъжки глас отвън. — Има ли някого?

Завърта се на пети и напряга очи в мрака по посока на гласа.

— Да! — вика високо Аника и се стоварва върху Ингве. — Да! Заключени сме. Помогнете!

— Ще трябва да отрежем катинара — отвръща мъжкият глас. — Колко души сте вътре?

— Четирима, но мисля, че един мъж е мъртъв. Втори е на път да заспи. Вече не мога да го държа буден. Побързайте!

— Ще донеса инструменти — казва мъжът и в същия миг Карина Бьорнлунд идва на себе си.

— Не! — крясва тя. — Не ме оставяйте тук! Трябва да изляза веднага!

Аника намира опипом мястото, където лежи Ингве и диша едва чуто. Прокарва пръсти през рошавата му коса, а после стисва зъби, ляга до него и придръпва тялото му връз своето, като завива и двамата с поларното яке.

— Не умирай — шепне тя и го полюлява, сякаш е малко дете.

Лежи така, докато чува шум от оксижен, който прерязва катинара, а сетне вратата се отваря и право в очите й блясва електрически лъч.

— Вземете първо него — обажда се Аника. — Мисля, че е на края на силите си.

Миг по-късно мъжът е махнат от нея, положен е на носилка и изчезва от погледа й за броени секунди.

— А вие как сте? Можете ли да се изправите?

Поглежда нагоре, но вижда единствено неясен силует на полицай.

— Добре съм — отвръща Аника и става на крака.

Инспектор Форшберг я гледа изпитателно.

— Ще трябва да отидете в болницата за преглед — казва той. — Когато бъдете в състояние да говорите, ще трябва да дойдете в участъка.

Аника кимва, внезапно онемяла. Посочва Йоран с ръка и забелязва, че тя трепери.

— Премръзнали сте, тресете се цялата — отбелязва Форшберг.

— Мисля, че е умрял — шепне Аника.

Санитарите се връщат и отиват при Йоран Нилсон, проверяват за дишане и пулс.

— Май кракът му е счупен — казва Аника. — Много е болен. Каза, че ще умре съвсем скоро.

Вдигат мъжа на носилка и бързо го изнасят от помещението.

От сянката се появява Карина Бьорнлунд, облегната върху един санитар. Лицето й е цялото в сълзи, носът продължава да кърви.

Аника се взира в подутото лице, за да го запомни.

Карина Бьорнлунд спира до нея и прошепва толкова тихо, че никой друг да не чуе:

— Сама ще разкажа всичко. Можете да забравите вестникарската сензация.

След това министърът се отправя към прожекторите, полицейските коли и линейките.