Лиза Марклунд
Червения вълк (44)

43

Колата е успяла да изстине напълно, така че не сваля поларното яке. За миг й хрумва ужасяваща мисъл, че двигателят може и да не запали, че може да замръзне като камък във взетата под наем кола, насред колекция идентични къщи от седемдесетте, затънала вовеки в малките бели лъжи на семейство Акселсон.

Завърта ключа с такава сила, че металът едва не се прекършва. Машината запалва с колебливо тракане, а когато въздъхва облекчено, вижда дъхът си да замръзва от вътрешната страна на предното стъкло. Включва на задна, скоростната кутия протестира шумно, изкарва колата на улицата с надежда да не удари нещо по пътя си — не е изстъргала задното стъкло.

Двете дъщери минават покрай нея. Опитва да им отправи вяла усмивка и махва с ръка, докато я гледат с любопитство.

Каучукът на гумите скърца по заледения път на връщане към града. Все така й се гади, миризмата на препарат не спира да я преследва, мислите подскачат из главата и гръдния й кош.

Истината ли казва Торд Акселсон? Да не би да преувеличава? Да не би да скрива нещо?

Отминава гимназията и църквата, после универсалния магазин, а след това излиза от центъра на града още преди да разбере, че е влизала в него.

Той не се опитва да прикрие миналите дела на съпругата, казва си Аника, нито да ги оправдае. Тъкмо напротив, заяви без заобикалки, че именно тя е взривила онзи самолет, като подпалва авиационно гориво. Дори не прави опит да представи всичко като нещастна случайност.

Ако е искал да излъже, щеше да го стори.

Зверовете, казва си тя. Жълтия дракон, Боже мили, що за идиотска идея. Ама че глупости. Лъв на свободата, Лаещо куче, Червен вълк. Черна пантера, Бял тигър.

Къде са те сега?

Отново е върху пустата магистрала, назад към Люлео.

Жълтия дракон, Йоран Нилсон, професионалният убиец, е отново у дома. Лаещо куче, Маргит Акселсон, ликвидирана учителка в забавачка. Червения вълк, Карина Бьорнлунд, министър на културата, която, изпаднала в паника, променя правителствен документ в последния момент.

Ами останалите? Къде сте се скрили вие, трима шведски мъже, представители на средната класа? Какво сте успели да забравите?

Отминава изхода към Норферден, усетила студа да пъпли по краката й. Температурата е спаднала до минус двайсет и девет градуса; слънцето вече залязва, като пръска бледа жълтеникава светлина по хоризонта. Един и половина следобед.

Детски пръст. Дали наистина се е случило?

Преглъща и отваря за миг прозореца — трябва й свеж въздух. Торд не й каза що за предупреждение е придружавало пратката, но и никой никога не разкрива тайната на Зверовете. Никога.

Пръстът сигурно е съществувал.

А самото нападение? Трима участници, Маргит, Йоран и още някой. Истина ли е това?

Маргит носи същия номер обувки като на отпечатъка. Версията на Торд Акселсон включва достатъчно подробности, за да повярва в основната сюжетна линия дори ако сравни наученото с теоретичните възможности, изложени от пресаташето на базата. Защо тогава храни съмнения относно броя на участниците?

Карина Бьорнлунд не е била там.

Тя е невинна, поне що се отнася до самото деяние. Разбира се, би могла да участва при планирането или да е съдействала по друг начин. И, вън от всичко останало, трябва да е знаела.

Но сигурно ли е това? Ако Торд казва истината, тя може и нищо да не е знаела за акцията. Разделила се е с Йоран, искала е да ги напусне.

Ако е така, по какъв начин биха могли да я изнудват? Защо допуска Херман Венергрен да я принуждава към каквито и да било действия?

И защо е пуснала сватбена обява в местния вестник, след като е скъсала с него?

Ами ако не Карина е публикувала обявата? Тази мисъл й хрумва най-неочаквано. Ако е била пусната от зарязания годеник, за да й навреди или да я върне при себе си?

Аника разтрива чело и внезапно ожаднява, устните й пресъхват. Отминава Ерснес и излиза отново на огромната магистрала. Няколко замръзнали къщи от трийсетте години се гушат в полумрака, а от комините право нагоре са се устремили струи дим. Вятърът е утихнал, студът е бистър като стъкло.

Трябва да говоря с Карина Бьорнлунд. Трябва така да наглася нещата, че да не и се размине. Този път лъжите и комбинациите няма да я измъкнат невредима от кашата.

Изважда мобилния от чантата, за да установи, че няма сигнал. Даже не успява да се ядоса; продължава да кара към Люлео, закопняла да се върне отново в цивилизацията.

При изхода за Йедвик отново взема мобилния, затваря очи и репетира сцената наум: бележката, залепена върху дисплея на регистратора, мобилният номер на културния министър. Два пъти числото на Звяра и нула.

Набира 070 666 66 60, взира се известно време в цифрите върху дисплея, преди да се сепне, осъзнала, че е на път да „изправи“ един десен завой.

Какво ще й каже?

Карина Бьорнлунд трябва да реагира. Въпросът е само да я хване.

Натиска бутона, усетила топлината на апарата в дланта си, допира го до ухото, като намалява скоростта.

— Ало?

Аника натиска изненадана спирачката. Първият сигнал още не е заглъхнал, когато се чува женският глас.

— Търся Карина Бьорнлунд — проговаря Аника, като отбива върху банкета и спира колата. Притиска телефона по-силно към ухото, понеже по линията се чуват множество паразитни шумове.

— Да?

— Казвам се Аника Бенгтзон и работя във Вечерна поща…

— Откъде имате този номер?

Аника забива поглед в червената стена на някаква норботенска ферма и овладява тона си.

— Тъкмо се питах дали Червения вълк се е срещал напоследък с Жълтия дракон — проговаря тя и се вслушва напрегнато в шумовете по линията: някакви гласове, металическо тракане като фон, съобщават нещо по високоговорител, а миг след това линията заглъхва.

Аника поглежда дисплея. Набира номера повторно, за да чуе безучастния глас на гласовата поща. Затваря, без да остави съобщение.

Откъде й отговори Карина Бьорнлунд? Какво казваше металическият глас през говорителя?

Затваря очи и притиска пръсти до слепоочията.

„Последно повикване за полет SK009, Стокхолм, изход номер пет?“

Съобщение за полет — това е ясно, но какво означава SK? Полет на SAS?

Набира услуги и иска да я свържат със Скандинавски авиолинии, бизнескласа, и чака половин минута, докато й отговорят.

— SK009 е следобедният ни полет от Калакс до Арланда — уведомява я служителят на SAS.

Аника усеща адреналина в главата си. Карина Бьорнлунд се намира на летището, само на пет километра оттук — или се прибира в Стокхолм, или е пристигнала току-що и си чака багажа. Понечва да резервира място за обратен полет, но размисля, решава да изчака, благодари и затваря.

След това навлиза в кръговото, завива по втория изход и поема уверено по замръзналия път към летище Калакс.

Заради стачката на таксиметровите шофьори всеки без собствена кола е принуден да вземе автобус до Люлео. Аника вижда опашката, извила се пред терминала — прегърбени фигури, принудени да се борят с вятъра и собствения си багаж. Тъкмо се готви да отмине автобусната спирка в посока към паркинга за коли под наем, когато зърва Карина Бьорнлунд.

Наредила се е в края на опашката и търпеливо чака ред.

Мислите се стрелкат трескаво из главата на Аника. Какво търси тук Бьорнлунд?

Спира край бордюра, изключва от скорост и вдига ръчната. Без да отделя поглед от фигурата на министъра, взема пак телефона. Обажда се в министерството и се свързва с прессекретаря. Казват й, че Карина Бьорнлунд си е взела един ден отпуск.

— Имам въпрос по повод проектозакона, който ще се внася утре — казва Аника, без да отлепва поглед от жената в края на опашката. — Непременно трябва да говоря с нея още сега.

— Опасявам се, че няма как да стане — отвръща сговорчиво прессекретарят. — Карина отсъства от града и ще се прибере късно довечера.

— Не е ли малко странно за един министър да си взема отпуск точно в деня преди внасянето на важен законопроект в парламента? — пита Аника като разтегля думите, все така загледана в тъмното кожено палто на Карина Бьорнлунд.

Отсреща се поколебават.

— Въпросът е от личен характер — казват откъм другата страна. — Извикаха я на спешна среща, която не може да отложи. Твърде неудачно съвпадение във времето — права сте. Карина бе силно притеснена, но се налага да отиде.

— Довечера се прибира, нали?

— Тя поне се надява да стане така.

Каква ще е тази среща, която принуждава един министър да зареже служебните си дела? Болен близък, житейски партньор, дете или родител? Среща в Люлео, която не може да пренебрегне, нещо, което има приоритет пред всичко останало.

Червения вълк.

Среща по повод завръщането на Дракона.

Пръстите я засърбяват, а по гръбнака се стича струйка пот.

— Благодаря ви — казва тя и затваря.

Отминава автобуса и наблюдава в огледалото за обратно виждане как Карина се качва в него. После пуска машината да мине край нея и я следва на стотина метра дистанция. Малко преди моста на Бергнес решава, че е дошло време да приближи.

Седиш си вътре, казва наум Аника, загледана в мръсното задно стъкло на автобуса. Упътила си се за някъде и не искаш никой да узнае, но ето че аз съм тук.

И ангелите подхващат нежна песен, провлечено и печално, зимен месец ледени кристали…

— Я млък! — изкрещява Аника, като се плясва с длан по челото и гласовете секват.

Следва автобуса през моста и влиза в замръзналия град, подминава панелени блокове, снежни преспи и замръзнали коли, завива на кръстовището при някаква бензиностанция.

Летищният автобус спира точно пред масивната фасада на хотел „Сити“. Натиска спирачката и се навежда напред, за да наблюдава слизащите пътници. Дъхът й замъглява предното стъкло и тя го бърше с ръкав.

Карина Бьорнлунд слиза предпоследна. Министърът на културата стъпва предпазливо върху заледения тротоар с черна кожена чанта в ръка. Аника е на ръба на белодробна хипервентилация.

Трябва ми книжен плик, казва си тя, но осъзнава, че няма такъв под ръка. Вместо това задържа дъха си и брои три пъти по десет, докато сърцебиенето й се нормализира.

Стъмва се, но залезът е също толкова бавен и постепенен, колкото е бил изгревът, а тя седи в колата и наблюдава Карина Бьорнлунд да мръзне на автобусната спирка, яко сложена, тъмнокоса жена в кожено палто и без шапка.

Червения вълк. Аника се мъчи да различи чертите на лицето й в сенките, привиждат й се две тревожни, печални очи.

Какво правиш тук?

Майка й живее на Стургатан. Може би е на път към нея.

Но нали именно тук е Стургатан. Защо чака на автобусна спирка, за да се отправи другаде? Не идва при майка си.

Изведнъж дълги светлини от градски автобус запалват задното й стъкло. Включва на скорост и се придвижва с няколко метра напред, за да пусне автобуса до спирката, като отминава неголямата шумна група чакащи на опашката. Съзира Карина Бьорнлунд в огледалото — качва се.

Тръгвам след него, за да видя къде ще слезе, решава Аника и се отмества още малко напред, но установява, че навлиза в пешеходна зона. Хората бавно минават пред колата, като й отправят предизвикателни погледи. Вдига глава и забелязва забранителен знак за движение на всички превозни средства освен тези на градския транспорт. Обзема я паника, бори се с лоста, за да включи на задна, гледа как автобусът я приближава бавно. Извива волана докрай, а гумите скърцат недоволно по настилката.

Автобусът минава съвсем близо, а бедрата й лепнат от пот. Всеки миг ще изпусне дирята на министъра, без да има най-малка представа накъде се е упътила.

Линия номер едно. Същата, която е използвал обикновено Линус Густафсон.

Свартьостаден.

На изток, към заводите на „Шведска стомана“.

И тя поема към пристанището, завива надясно, към стоманолеярните. Спира край бордюра и чака; ако не греши, автобусът трябва да мине оттук. Четири минути по-късно той наистина се появява, за да я отмине в посока към Малмуден.

Едва има време да зърне табелата с името на квартала — Льовскатан, — когато автобусът завива надясно. Не е ли това мястото, където е живяла Маргит Акселсон? Нова табелка, Фьоренингсгатан, и автобусът поема покрай разхвърляна и уединена индустриална зона, сгушена под сянката на гигантски гарвановочерен хълм от желязна руда. Откъм лявата страна се точат редица еднообразни двуетажни жилищни блокове от четирийсетте години, а отпред се извисява изоставена промишлена сграда с колосални размери, която прилича на израстък от рудната планина. Тъмните й прозорци излъчват предупреждение в сумрака, леден вик в здрача. Аника следва автобуса по пътя, който свърва вляво и започва да се вие нагоре, успоредно на железопътни релси. Огромна стоманена тръба виси високо отгоре, а под нея е струпана купчина порутени постройки, нашарени с графити. Тръбопроводи, стоманени трегери, автомобилни гуми и палети са пръснати навсякъде. Никакъв признак за живот.

Автобусът дава мигач и спира. Аника натиска спирачката и паркира зад някаква изоставена кола двайсетина метра по-надолу по хълма.

Карина Бьорнлунд слиза, стиснала кожената си чанта. Аника се свлича надолу и залепва поглед във фигурата й.

Автобусът потегля, а министърът на културата остава с вторачен в релсите поглед. Около нея се стеле пара от дъха й. Сякаш се колебае.

Аника изключва двигателя и измъква ключа, изчаква в затопленото купе, без да отделя поглед от другата жена.

И сега Карина Бьорнлунд рязко се обръща и поема с решителна крачка към билото на хълма, отдалечава се от индустриалния пейзаж.

Аника се напряга, попипва ключовете за колата, захапва бузата си отвътре.

Дали да слезе и да я последва? Да я настигне с колата и предложи да я закара? Да изчака малко — може пък да се върне?

Потърква очи с пръсти.

Накъдето и да се е запътила Карина Бьорнлунд, явно не й трябва компания.

Аника отваря вратата, измъква шапката и ръкавиците за ски от сака, хлопва вратата и я заключва с дистанционното. Поема въздух с усилие, като се гърчи от студ. Как може да се живее в подобен климат?

Примигва няколко пъти. Студът изсушава неимоверно много въздуха и дразни очите.

Дневната светлина е станала тъмносива, почти я няма. Небето е много високо, ясно и съвършено безоблачно; няколко звездици блещукат над рудната планина. Две улични лампи по-надолу пръскат бледа, безнадеждна светлина в малки кръгове под себе си. Карина Бьорнлунд е превалила билото и вече не се вижда. Отникъде няма признаци на живот. Шумът откъм стоманолеярните долита през студа, сякаш пътува по железопътните релси и стига до нея като приглушен ропот.

Тръгва предпазливо нагоре по склона, като се вглежда внимателно във всеки храст и сянка. Веднага след билото пътят рязко завива на ляво, връща се към жилищния район. Направо се точи тясна алея, почистена от сняг и лед, със знак за забранен достъп на моторни превозни средства.

Аника присвива очи, търси безуспешно с поглед министъра на културата. Прави няколко стъпки по алеята, бърза колкото може по сипкавата смесица от лед и пясък. Отминава сноп кабели, водещи надолу, към железопътните релси, тича покрай празен паркинг и ето че алеята тръгва успоредно на релсите. Далеч напред корпуси на коксови инсталации и доменни пещи се извисяват срещу зимното небе. Милиони тонове руда се превръщат в непрекъснат стоманен килим. Отляво няма нищо друго освен шлака и сняг. Над рудната планина вече наднича пълна луна. Синкавото й сияние се смесва с жълтеникавото осветление над заводската железопътна линия.

Аника тича в продължение на няколко минути, докато не се налага да спре и успокои дишането си; кашля сухо и приглушено в ръкавицата, примигва, за да изтика бликналата в очите влага, и се оглежда за Карина Бьорнлунд.

В тази част алеята, изглежда, не се използва много. Забелязва тук-там по някой отпечатък от подметка, следи от велосипедна гума и куче, но няма помен от министъра.

Слънчо мил, пропява неочаквано ангелският хор, зимен мраз копнеж вечен…

Удря тила си с такава сила, че гласовете мигом секват. Затваря очи и няколко секунди диша дълбоко, заслушана в празното пространство на съзнанието си. Нови гласове, човешки гласове, оживяват внезапно в смълчаната пустош. Идват откъм горичката пред нея. Не може да различи отделни думи, само един мъжки и един женски глас в приглушен разговор.

Минава под някакъв надлез — път или жп линия. Аника не може да определи. Вече не знае къде точно се намира. Гласовете се усилват. В смесената лунна и изкуствена светлина внезапно забелязва човешки стъпки, които водят към отвор в шубрака.

Аника спира и наднича между ниските дървета. Различава единствено сенки, духове.

— Е, дойдох — чува се гласът на Карина Бьорнлунд. — Само не ме наранявай.

Груб мъжки глас отговаря с фински акцент:

— Няма от какво да те е страх, Карина. Никога не съм ти мислил злото.

— Знаеш ли, Йоран, никой не ми е причинявал толкова зло, колкото ти. Казвай каквото имаш за казване и ме остави да си вървя…

Аника притаява дъх, стомахът й се преобръща многократно, пресъхналата уста наподобява гласпапир. Внимателно стъпва в най-близката следа, после в следващата, в тази пред нея. В светлината на луната съзира поляна с тухлена къщурка по средата. Ламаринен покрив и заковани прозорци.

В центъра на поляната стои министърът на културата в дебелите си кожи, а пред нея слабичък сив мъж в дълго палто и кожена шапка. До него е оставен тъмен сак.

Йоран Нилсон, властелинът с божествена мощ, Жълтия дракон.

Аника вторачва в него болезнено сухите си очи.

Терорист, масов убиец, еманация на злото. Това ли е той, този сгърчен никаквец, който на всичко отгоре трепери?

Трябва да извика полиция.

И мигом се сеща: мобилният остана в сака върху седалката до шофьора, долу във волвото, паркирано зад изоставената кола.