Лиза Марклунд
Червения вълк (37)

36

Томас влиза в апартамента като чужд човек, с усещането, че го е нямало дълго време. Мансардното жилище на Грев Тюрегатан в Йостермалм е на светлинни години разстояние, но сега си е у дома, усеща го с цялото тяло. Огромно облекчение за него.

Домът, в който живее.

Шумовете в апартамента са обичайните — тихичък ропот на заспали хора в застоял въздух. Студено е заради неуплътнените прозорци и мирише на готвено, както обикновено. Окачва палтото, отпуска ракетата за тенис и сака върху пода на антрето, събува се. Свидетелите на неговата измяна са пред погледа му: неизползван спортен екип, сух пешкир.

Преглъща и отърсва вината от себе си. Пристъпва по чорапи на пръсти към децата, надвесва се над тях, над широко отворените им усти, пижамите и плюшените играчки.

Това е действителността. Мансардата в Йостермалм е студена и калкулирана, мебелировката — внимателно подбрана и предразполагаща. Жилището на София Гренборг е цялото синьо и оголено; неговият дом е топъл и жълт, със заспали деца и разлюлени улични лампи отвън.

Отправя се към спалнята с бавни стъпки върху натежали нозе. Застава на прага и поглежда жена си.

Заспала е напреки на леглото по бельо, е чорапогащи и блуза, отворила уста като децата. Миглите й хвърлят издължени сенки върху бузите. Дишането е дълбоко и равномерно.

Погледът му шари по тялото й, ъгловато, мускулесто и силно.

София Гренборг е толкова мъничка и мека. През цялото време скимти, докато се любят.

Внезапно го залива вълна от непреодолим, неописуем срам. Чак му се повдига. Излиза заднешком, оставил я така, легнала напреки, незавита.

Знае, казва си той. Някой й е казал.

Сяда край кухненската маса, отпуснал лакти върху коленете, прокарва пръсти през косите си.

Няма начин. Не би спала толкова дълбоко, ако знаеше.

Въздъхва тежко. Няма накъде.

Знае, че ще легне до нея, но сън няма да го хване, заслушан в дишането й, жадуващ ябълковото ухание на коси, примесено с лек аромат на ментолови цигари.

Изправя се в тъмното объркан, блъсва хълбок в мивката. Нали не иска да си тръгне оттук?

Нали?

 

 

Лепкава ръчичка потупва Аника по бузата.

— Мами, бай-бай, мами.

Примигва срещу светлината, без да разбира в първия момент къде е. След миг си дава сметка, че е заспала полуоблечена. Вдига поглед и съзира Елен с щръкнали накриво опашки и следи от фъстъчено масло около устата.

Грейва вътрешно в широка усмивка.

— Здравей, миличка.

— Днес ще си остана у дома.

Аника глади дъщеричката по бузата, прокашля се и пуска усмивка.

— Не ми се вярва. Ще те взема след обяда — обещава тя, като се повдига със силата на коремните мускули, целува детето по устните и облизва фъстъченото масло от тях.

— Преди обяда.

— Днес е петък, така че ще има сладолед.

Момиченцето обмисля положението.

— Добре, след — заключава то и побягва от стаята.

Томас надниква през вратата с обичайното си, познато изражение, с утринна умора в погледа и щръкнали коси.

— Как се чувстваш?

Тя му отправя усмивка, затваря очи и се протяга като котка.

— Добре, струва ми се.

— Ние тръгваме вече.

Когато поглежда, той е изчезнал.

Днес не дочаква тишината. Преди пътната врата да хлопне зад тях, тя е вече под душа. Измива коси, подрязва нацъфтелите връхчета и си прави маска на лицето. Втрива крем в кожата на краката. Слага аркансил на миглите и заобля гладко ноктите с пиличка. Изважда чист сутиен. Прави си кафе и сандвич, за който отсега й е ясно, че трудно ще изяде.

Настанява се край кухненската маса и усеща тревога да нахлува откъм ъглите на помещението подобно на тъмни талази отровен газ и пушек. Побягва навън, зарязала кафе и сандвич, както и неотворена кофичка кисело мляко.

Снегът навън е спрял, но небето си е все така безкомпромисно сиво. Вятърът разнася островърхи ледени частици над тротоари и улици, забива ги в лицето и косите й. Не може да различи никакви цветове — целият свят е станал черно-бял, а в гърдите й се върти острият камък.

София Гренборг. Грев Тюрегатан.

Знае къде се намира. Някога там живееше Кристина Фурхаге. Без да мисли повече, Аника тръгва напред.

Фасадата е меденожълта, натежала от гипсови орнаменти, ъглите са окичени с ледени висулки, стъклата на еркерните прозорци блещукат неравномерно, а тъмнокафявата входна врата е цяла в резба.

Краката и ушите й са премръзнали. Тъпче на място и оправя шала си.

Заможна средна класа, казва си тя, докато приближава вратата.

Звънците са от новите модели. Не може да се разбере кой къде живее в сградата. Отстъпва назад и вдига поглед към фасадата, сякаш това ще й помогне да установи кой е апартаментът на София Гренборг. Снегът се набива в очите й и те се насълзяват.

Прекосява улицата и застава в отсрещния вход, изважда мобифона и набира справки, за да поиска номера на София Гренборг на Грев Тюрегатан. Свързват я направо, така че ако телефонът на София Гренборг има дисплей за външния номер, върху него ще излезе този на службата за справки.

Звъни се. Аника наблюдава сградата. Някъде вътре в нея звъни ли, звъни един телефон, вероятно край легло, в което е бил снощи нейният съпруг.

След петия сигнал се включва телефонен секретар. Аника слуша със затаен дъх този ведър, щастлив женски глас.

— Здравейте, свързали сте се с телефона на София Гренборг. В момента отсъствам, но…

Аника затваря, а ведрият глас продължава да звъни в ухото й. Камъкът в гърдите се нажежава до бяло и я пронизва като шиш.

Връща се при онази врата и започва да натиска бутоните наред, докато се обажда глас на възрастна жена:

— Идвам за тока — казва Аника. — Трябва да отчетем електромера ви в мазето. Бихте ли отворили?

Ключалката изжужава и тя блъсва вратата, която се завърта върху добре смазани панти.

Цялото стълбище е в злато и черен мрамор. Полирана ламперия от масивен дъб отразява светлините на бронзови лампи. Дебел тъмносин килим поглъща всеки шум.

Аника прокарва пръст по фината шарка на декоративния цокъл, докато отива към списъка на живеещите, окачен край асансьора.

Името на София Гренборг се мъдри във величествена самота на шестия етаж.

Леко замаяна, Аника започва безшумно да се изкачва по стълбите към мансардата.

Вратата на София Гренборг е по-модерна от тези на останалите обитатели в сградата — бяла и изчистена от детайли.

Аника разглежда излъсканата до блясък бронзова табелка с името, занитена здраво в мрамора. Гърдите й се надигат и отпускат, камъкът отвътре я къса и дърпа. Отново изважда мобилния и пак се свързва със справки, само че този път иска номера на Федерацията на областните управи.

— София Гренборг, моля.

Гласът, който се обажда, е точно толкова ведър, колкото и от телефонния секретар.

— Казвам се Сара. Звъня ви от списание Светът на областните управи — започва Аника, все така вторачена в табелката с името. — В дните преди Коледа звъним на случайно избрани хора, за да зададем един кратък въпрос.

София Гренборг се засмива със звънък, непринуден смях.

— Ами какво да ви кажа, сигурно…

— Какво си пожелахте за Коледа? — пита Аника, като прокарва длан по вратата на София.

Жената отсреща се засмива отново.

— Целувка от моя любим — казва тя, — макар че малко соли за вана също вършат работа.

На Аника й притъмнява пред очите. Черна пелена се спуска над съзнанието й.

— Любим? — повтаря с равен глас. — Съпруга си ли имате предвид?

Нов смях.

— Понастоящем е тайна. Светът на областните управи ли казахте? Много прилично издание. Вие наистина отразявате както трябва важните за нас неща. В кой брой ще излезе?

Аника затваря очи и докосва челото си с длан, а стълбищната клетка започва да се люлее, увличащата вълна се блъска от стена в стена.

— Не ви чух добре…

— Въпросите ви! Ще излязат ли преди Коледа?

Принудена е да приклекне с опрян о вратата гръб.

— Още не знам с какво място ще разполагам. Зависи от рекламите. — Дали излизат въобще реклами в това списание? Няма никаква представа.

Линията замълчава. Аника чува дишането на София Гренборг, заслушва се в неговия ритъм.

— Ами — проговаря отново София Гренборг, — ако нямате друго…

— И моята фамилия е Гренборг — съобщава Аника. — Дали няма да излезем роднини?

Този път смехът не е така сърдечен.

— А как ви беше малкото име?

— Сара — отвръща Аника. — Сара Гренборг.

— От кой клон на фамилията?

Въобразява ли си, или наистина София започва да говори с по-изискано произношение.

— От Сьодерманланд — отвръща Аника.

— Ние сме от Йостерботен, имението Весе. Вие от Карл-Юхан ли произлизате?

— Не — заявява Аника. — От София-Катарина.

Внезапно й се отщява да слуша гласа на София Тра-ла-ла, шибаната Гренборг. Затваря насред изречението.

Седи смълчана и чака пулсът й да се успокои. Положила длан върху входната врата на София Гренборг, тя постепенно всмуква тази жена в кръвообращението си.

Затваря очи и се съсредоточава върху студеното стълбище, чува нейния глас, съзира я, удобно настанена, да се занимава с уютната си работа в уютната Федерация, така влюбена в статиите на Светът на областните управи. Една толкова хладнокръвна и обиграна жена — добре че точно такава е избрал съпругът й за целувка пред универсалния магазин, — жена, която е всичко онова, което тя самата не ще бъде никога.

Тръгва си от сградата, без да погледне назад.