Лиза Марклунд
Червения вълк (18)

17

Берит Хамрин чука на стъклената й врата, открехва я и проточва шия през процепа.

— Гладна ли си?

Аника дръпва ръце от клавиатурата и обмисля възможността да се откъсне за малко от работата.

— Не.

Берит отваря по-широко вратата и влиза.

— Трябва да се храниш — заявява твърдо тя. — Боже, каква кочина. Как можеш да работиш в подобен безпорядък? Нямаш ли закачалка? — Берит вдига горната дреха на Аника. — В стола предлагат лазаня. Вече запазих две порции.

Аника излиза от системата, за да не се изкуши някой да й чете бележките или да изпраща фалшиви съобщения от нейно име.

— Какво правиш днес? — пита колежката си тя, за да отклони вниманието й от заобикалящия ги хаос.

Берит е временно прехвърлена от криминалния към политическия отдел заради предстоящите избори в Европейския съюз.

— А, отразявам последното мерене на пишки — отвръща тя с въздишка. — На практика нищо не се случва, но хората заемат позиции, водят междупартийни дебати, търсят различия в становищата там, дето ги няма.

Аника се засмива, преди да последва Берит извън стаята.

— Вече виждам дебело заглавие: Тайната игра на ЕС, а отдолу размазана снимка на слабо осветен прозорец в държавно учреждение.

— Май работиш тук от твърде дълго време — казва Берит.

Аника затваря зад себе си и се упътва към стола. Докато върви подир Берит, светът изглежда управляемо и сигурно място, подът е устойчив, няма място за съмнения.

Помещението за хранене е наполовина празно и слабо осветено. Най-силният източник на светлина са редица прозорци в противоположния край. Лицата на хората не се виждат, само силуетите им.

Сядат край маса с изглед към паркинга, а пред тях димят чинии с лазаня, претоплени в микровълновата.

— Върху какво работиш? — пита Берит, след като омита пластмасовата чиния.

Аника човърка с подозрение пластовете тесто.

— Убийството на оня журналист — отговаря тя — и нападението над F 21. Полицията разполага със заподозрян. От сто години насам.

Берит вдига вежди, улавя парченце кайма, което се опитва да падне от ъгълчето на устните й, и подканя приятелката си с вилицата.

— Казва се Рагнвалд, някакъв тип от долината на Турне, който се изселва на юг, след това пък се връща, за да стане терорист, а сетне бяга в Испания и влиза в ЕТА.

Берит не изглежда ентусиазирана.

— И кога става това?

— В края на шейсетте или началото на седемдесетте.

— Хм — сумти Берит. — Сладки революционни години. Купища народ вярваше, че тероризмът може да освободи масите, и то не само из нашите среди.

— Кои са твоите среди?

— Виетнамски бюлетин — казва Берит, докато чегърта мазното дъно на чинията. — Нали съм ти казвала, че така се захванах с журналистиката.

Аника рови безмълвно в неуслужливата си памет.

— И кои среди се захванаха с тероризъм тогава?

Берит се вторачва в недоядената порция на Аника.

— Няма ли да ядеш?

Аника поклаща глава. Приятелката й въздъхва и оставя приборите на масата.

— Ще донеса кафе — съобщава тя и става.

Аника остава на място, гледа колежката й да застава на опашката с щръкнала на врата къса коса, олицетворение на спокойствието. Усмихва се, когато Берит се връща с плавна походка и две кафета с малко бисквити в ръце.

— Глезиш ме вече — оплаква се тя.

— Кажи сега за терориста.

— Ти ми кажи за шейсетте — парира Аника.

Берит оставя внимателно чашите върху масата и поглежда остро Аника.

— Добре — съгласява се тя, сяда и пуска две бучки захар в чашата си. — Стана така. През шейсет и трета настъпи официалният разрив между комунистическите партии на Съветския съюз и Китай. Този разкол се отрази върху всички комунистически движения по света, включително нашето. Шведската компартия се разцепи на три.

Вдига във въздуха ляв показалец.

— Десни, водени от Хермансон. Те се дистанцираха както от сталинистите, така и от маоистите, за да стигнат до нещо като старомоден ревизионизъм, който спокойно можем да приемем и като социалдемокрация. Те са днешната Лява партия, с почти десет процента депутатски места в парламента.

Берит отпива от кафето и вдига среден пръст.

— След това идва центърът, под ръководството на главния редактор на Северна светлина, Алф Льовенборг, който застана на страната на Съветите.

Добавя още един пръст.

— И накрая, левичарите, водени от Нилс Холберг, които подкрепят Китай.

— Кога става всичко това? — пита Аника.

— Шведската компартия се разцепи след двайсет и първия си конгрес през май шейсет и седма — отвръща Берит. — Смени името си на Партия на левите комунисти, а левичарската групировка се обособи в Комунистическа асоциация на марксистите-ленинци. След това нещата бързо се задвижиха. Пръкнаха се наведнъж Виетнамското движение, Студентската социалистическа организация, революционерите. През пролетта на шейсет и осма всичко това кулминира в окупацията на студентския съюз и революционните размирици в Упсала. Всъщност тези са най-гадните — революционерите в Упсала. Цяло лято ни отправяха заплахи.

Вдига ръка към ухото, все едно държи телефонна слушалка.

— Ако не дойдете доброволно на масовия революционен митинг, за да чуете исканията на народа, ще изпратим неколцина другари да ви доведат насила.

— Добре звучи — отсъжда Аника. — Те ли са маоистите?

— Истинските маоисти не са проблем. Те винаги поставят въпроса: а как би постъпил Председателя? Той самият дали би сторил това или онова в името на революцията? Ако отговорът е отрицателен, и те не го правят. Опасността идва от присламчилите се, от дошлите за бой и неприятности, с тяхната масова психоза и сектантско поведение.

Поглежда часовника си.

— Трябва да тръгвам. Зелените са насрочили изявление по повод риболовните квоти в Балтийско море за един часа.

Аника се прозява театрално.

— Много смешно — мърмори Берит и става, взема мазната пластмасова чиния с приборите, за да ги пусне в коша. — Лесно ти е на теб, седиш си там и пишеш за разни убити журналисти. Докато ние се товарим с истински важните неща, какъвто е проблемът с избитата треска…

Аника се засмива, а после я обгръща студено мълчание. Лъхва я дъх на застояла лазаня, лепкав и мазен, и тя блъсва чинията надалеч. Дава си сметка за присъствието на колегите около нея, някои си говорят тихо, но повечето са вглъбени в себе си, забили поглед в някои вестник със стиснати в ръце прибори. Иззад плота се разнася шум от микровълнова печка, а двама от спортния отдел си купуват сладкиши.

Пие кафето бавно, един от многото тъмни силуети на фона на студената светлина, една от тружениците на вестникарския завод.

Функция, а не личност.

 

 

Томас никога не е харесвал заседанията във Федерацията на областните управи. Макар, общо взето, да е поддръжник на идеята да се обсъди възможността двете асоциации да се обединят, всеки път се чувства в небрано лозе, когато се събират на територията на София Гренборг. Притесняват го най-вече дребните неща, като това, че не знае откъде да мине, качва се на грешния асансьор, забравя имената на тукашните колеги.

Но нали не знам и тези на колегите в Съюза на общините, напомня си той.

Поема дъх и отваря вратата към Хурнсгатан, за да усети мигом злата захапка на студа върху ушите си. Когато влиза във Федерацията на областните управи, започва да се провира през лабиринта на петия етаж с усещане за леко притеснение. София излиза да го посрещне с развята руса опашка, лъчезарна и стройна, с разкопчан жакет и отчетливо стакато на токчета по пода.

— Добре дошъл — приветства го тя, като поема ръката му в своята — малка и мека, топла и суха. — Другите са вече тук.

Започва да се измъква от палтото внезапно обзет от неудобство, задето ги кара да чакат.

Тя приближава малко и Томас долавя аромата на парфюма й. Лек, свеж, спортен.

— Не си закъснял прошепва жената. Пият си кафето в заседателната зала.

Той издиша, усмихва се, изненадан от това, че е прочела мислите му.

— Добре — шепне й в отговор и я гледа в очите. Те са поразително светли и сини.

— Как си? — продължава да шепне София. — Силен ли е махмурлукът?

Той се усмихва.

— Едно нещо е сигурно — казва Томас. — При теб няма и помен от махмурлук. Изглеждаш великолепно.

Тя свежда поглед, може да се закълне, че поруменява, а после чува собствените си думи като някакво ехо и сам започва да се изчервява.

— Искам да кажа… — започва Томас и прави стъпка назад.

Тя го поглежда, пристъпва към него, за да запази дистанцията, и отпуска ръка върху палтото му.

— Всичко е наред, Томас — пошепва София от толкова близо, че усеща дъха й.

Задържа поглед върху очите й за момент, после го отклонява, сваля шала си, оставя куфарчето върху пейката, отваря го и прибира шала вътре. Чуди се дали ушите му продължават да горят.

— Раздадох вече брошурите — казва жената. — Надявам се, че не възразяваш.

Той леко се сковава и поглежда купчината брошури, които бе имал намерение сам да раздаде. Така цялата инициатива, която до известна степен си е лично негова, изглежда подета от София и нейната Федерация.

Затваря куфарчето.

— Естествено, че нямам — отвръща отривисто той, усетил усмивката си да застива. — Кажи на твоя организатор да се свърже с моя, понеже ние сме качили съдържанието онлайн, а не е зле и вие да сторите същото.

Тя кърши нервно пръсти и го повежда към залата за срещи.

— Да — казва домакинята, — знам.

Пер Крамне от правосъдието става на крака при влизането му и бърза насреща да го поздрави.

— Страхотно съжалявам за снощи — започва той. — Тия избори, да ги вземат дяволите дано…

Томас слага куфарчето върху масата и вдига успокоително ръце.

— Няма проблем. Ние си говорихме по други въпроси. Съюзът на общините и Федерацията на областните управи имат съвместен конгрес напролет, затова разглеждаме възможностите за евентуално сливане, а пък аз съм в координационната група…

Разбира късно грешката си. Крамне го поглежда с досада. Пет пари не дава за тяхното сливане.

— Всички ли са тук? — пита той, като се извръща. — Да почваме тогава. Петък е все пак.

Томас изважда документацията си. Не смее да се огледа, за да види дали някой е забелязал конфузната ситуация.

Естествено, Крамне открива заседанието; Министерството на правосъдието е винаги най-отгоре. После думата взема Томас, излага събраната съвместно информация, като набляга на това, че анонимните заплахи срещу политици застрашават демокрацията, и набелязва предлаганите изменения.

— Мисля, че е нужно да направим проучване на общественото мнение — заключава той. — Проблемът засяга всички. Не само всеки политик, но и всеки гражданин. Трябва да стане ясно, че той е от всеобщ характер. Как гледа нашето общество на подобно насилие или на заплахата от такова? Кои ценности ще използваме, за да го неутрализираме? И ще успеем ли при нужда да изменим тези ценности чрез обществената кампания?

Отгръща страница с ясно съзнание, че е център на тяхното внимание.

— По мое мнение следва да предизвикаме медиен дебат — заявява Томас. — Да се опитаме да повлияем върху общественото мнение чрез традиционни средства. Статии, които представят местни политици като герои на нашето време, примери с лица, които се борят срещу десния екстремизъм и анархистите в малки селища, но без да преувеличаваме и насаждаме безпочвени страхове у хората, които едва сега започват да навлизат в политиката…

Без много бавене е учредена работна група по въпроса под ръководството на Томас.

Той приключва с вица за общинския съветник от Йемтланд, с който има успех при всяко събиране, заседанието е закрито и всички живо потъват вдън земя за броени минути.

Петък следобед е все пак.

Остава с документите в ръце, започва да ги подрежда, а София събира оставените от участниците материали. Томас не знае как да подходи към обстоятелството, че я е пренебрегнал и представил цялата работа като собствена идея. А тя е толкова негова, колкото и нейна, също като тази за общественото допитване.

— Добре мина, трябва да призная — обажда се тя. — Представи се фантастично днес.

Той я поглежда с изненада, усетил капки пот да избиват по челото му.

Тя няма вид на разочарована, даже напротив. Очите и греят.

— Благодаря — отвръща Томас.

— Бива те да представяш нещата и да достигаш до нужното решение — продължава жената, като прави още една стъпка към него. — Успя да спечелиш всички на своя страна, даже правосъдния.

Поглежда надолу притеснен.

— Това е важен проект.

— Знам — отвръща тя — и се вижда, че ясно разбираш това. Че истински вярваш в онова, което вършиш. Толкова е приятно да се работи с теб…

Той вдъхва дълбоко, замаян от парфюма й.

— Приятен уикенд — пожелава Томас, взема чантата си и тръгва към изхода.