Лиза Марклунд
Червения вълк (15)

14

Младият келнер сервира два джина с тоник, вдига чашите от кафе и коняк, сменя почти догорялата свещ и почиства пепелника.

— Кухнята затваря в десет, но барът работи до един, така че ако искате още нещо, обадете се.

Измъква се мълчешком по застланите с дебел килим стълби.

— Кой би допуснал, че тук може да има нещо подобно? — казва София с усмивка и разперва ръце.

Томас не успява да сдържи смеха си. Атмосферата в мазето на заведението е почти сюрреалистично ориенталска: стените и подът са покрити с няколко пласта килими, дебели и прашни, лъскави бронзови чинии са струпани в ъглите, върху ниски каменни подставки горят газени лампи. Двамата са сами, седнали един срещу друг в тежки кожени столове от двете страни на голяма дъбова маса. Таванът представлява поредица тухлени сводове и изглежда е строен още през седемнайсети век.

— Тия стари тухлени постройки крият множество тайни — казва Томас, притеснен от фъфленето си.

— Нали живееш в Кунгсхолмен? — пита София, като го наблюдава над ръба на чашата с джин.

Той кимва и отпива.

— Кахлена камина — започва Томас, — цял куп гипсови украси, скърцащи подове с паркет и всичко останало.

— Собствено жилище?

— От скоро. Купихме го миналата година. Ами ти?

София пали ментолова цигара, вдишва никотина и изпуска дим на малки колелца.

— Йостермалм — съобщава тя. — Семейството ми притежава жилищна сграда там.

Томас вдига вежди впечатлен. Тя свежда поглед и се усмихва.

— Наша е от много поколения. Моето жилище е малко — само три стаи. Другите членове на фамилията имат по-голяма нужда от представителните помещения.

Взема шепа от фъстъците, които са оставени на масата.

— Сама ли живееш?

— Със Сокс, котаракът ми. Кръстен е на Клинтъновата котка, нали си спомняш…

Той се изсмива високо.

— Разбира се, Сокс от Белия дом.

— Имаш ли семейство? — пита тя, като вади цигарата от уста.

Томас отблъсва стола малко назад.

— Аха — заявява щастливо той, скръстил ръце на корема. Жена, две деца. Обаче си нямаме котарак…

Смеят се.

— Жена ти работи ли? — пита София и отпива.

Той въздъхва дълбоко.

— Прекалено много.

Тя се усмихва и пали нова цигара. Мълчанието помежду им едрее като нежна позлатена корона на дърво, пълна с обещание, тръпнещи листя и слънчева светлина. Всичко е сладост и светлина в това тяхно ориенталско мазе.

— Остана си за по-дълго у дома миналата зима — казва той със сериозен тон. — Беше великолепно. Добре за децата, добре и за мен. Добре даже за апартамента; обновихме кухнята и дори съумявахме да я поддържаме чиста.

София се обляга назад и скръства ръце. Той забелязва погледа, които тя му отправя, и осъзнава ефекта от казаното.

— Мисълта ми е — продължава Томас, след като отпива от джина — не че жените трябва само да стоят край печката у дома и да раждат бебета, дума да не става. Разбира се, че и те трябва да разполагат със същите възможности за образование и професионално развитие, каквито имат мъжете, само че в журналистиката е пълно с прекрасни длъжности. Никак не мога да проумея защо тя държи да пише за смърт и насилие в някакъв жълтеещ вестник.

Внезапно в главата му прозвучава майчиният глас с думи, които никога не е произнасяла, но които знае, че се въртят в главата й: Защото си е такава. Жълт журналист, който си търси белята. Тя не те заслужава, Томас! А можеше да си намериш някоя добра жена.

— Тя е добра жена — казва той на глас. — Интелигентна е, но не особено интелектуална.

София го наблюдава с наклонена глава.

— Двете неща няма защо да вървят ръка за ръка — отбелязва тя. — Човек може да е талантлив и без да е чел много.

— Именно. — Томас отпива яка глътка. — Точно така си е. Аника е невероятно умна. Бедата е в това, че е толкова дяволски неделикатна. Понякога гази през лехите като булдозер.

София закрива уста с длан и се кикоти. Той я поглежда изненадано и сам избухва в смях.

— Ама така си е! — казва Томас и отново става сериозен. — Много е своенравна в ред отношения. Реши ли нещо, няма връщане назад.

София престава да се смее и го гледа със съчувствие.

— Сигурно не е лесно да се живее с подобен инат.

Томас поклаща бавно глава и пресушава чашата.

— Майка ми не може да я понася — оплаква се той, като оставя чашата. — Смята, че съм сключил неравностоен брак, а е трябвало да си остана с Елеонор.

София го гледа изпитателно.

— Първата ми жена. Беше банков директор. И още си е. Сега пак е женена, за единствения компютърен гуру, който не си оставя магарето в калта. Последно чух, че са купили собствен остров кран Ваксхолм.

Дървото на мълчанието простира клони над главите им, зряло и пълно с покой. Двамата седят в тишината и се гледат, а цигарата й догаря в пепелника.

— Можем да си поделим таксито — казва София. — Кажи-речи сме в една и съща посока.

 

 

Момчето спира при вратата на автобуса и преглъща с усилие. Навежда се, за да огледа пътя, а вятърът набива остри кристалчета лед в лицето му. Носи се миризма на дим и желязо.

— Слизаш или какво?

Поглежда стеснително шофьора, поема си отново дъх и скача през двете стъпала направо на паважа. Вратата се затваря зад него със съскане и автобусът се отдалечава с приглушен от снега и студа шум.

Изчезва по Лаксгатан, а шумът потъва в преспи и огради. Той остава на паважа и се оглежда внимателно, ослушва се напрегнато. Дори стоманолеярните не се чуват.

Полага усилие да успокои дишането си. Няма от какво да го е страх. Изплюва се върху снега.

Дявол да го вземе, още малко и ще се разтрепери като оная репортерка от Стокхолм. Тя беше само нерви. Прочетоха статията й в Норландски новини, а той показа на Алекс как се бе държала в антрето.

— Това е онази — казва Алекс. — Дето Бомбаджията я взе за заложник. Сигурно след случката се е чалнала малко.

Тая вечер хич го няма в играта, не е във форма. А иначе е добър, много по-добър от Алекс, но тази вечер останалите играчи го направиха на нищо. Яд го е, задето си профука така лесно кредитите, затова ритна парче лед с такава сила, че кракът наистина го заболя. Може би трябва да започне отначало с друг герой. Жесток дявол няма никакви шансове да стане Бог Теслатрон при такъв ялов резултат, който трябва да се наваксва след това. Може би Господарят на нинджите, но пък той се цели във върха.

Бавно се запътва към жълтия кръг на уличната лампа, към къщи. Прозорците на Андершон светят, синя светлина се просмуква в мрака. Старецът сигурно гледа спортните новини.

Някаква сянка пада внезапно върху фасадата, мимолетен демон въздъхва за миг и после изчезва. Момчето започва да се бори за въздух с такова усилие, че гърлото му замръзва. Мускулите му се вдървяват, краката са готови да побегнат. Очи и уши се напрягат в мрака, попиват и най-слабото трептение.

Не се чува никакъв звук. Синята светлина откъм прозорците на Андершон. Леденият мраз по земята, който бавно си пробива път през подметките.

Нищо. Пред прозореца пробягва сянка.

Отпуска с усилие рамене, осъзнал, че повече от минута не е дишал. Започва шумно да поема и изпуска дъх, усеща как очите му се насълзяват.

Мама му стара, казва си момчето, дяволите да ме вземат!

Неспособно да мисли повече, то се предава на страха и хуква на сляпо към входната врата. В двора е тъмно, както винаги, но той знае къде Андершон оставя боклука си и прекосява успешно опасния участък.

Блъсва външната врата и удря силно бутона на осветлението с мокра ръкавица. Цялото му тяло се тресе, докато рови в джоба на якето за ключа.

Вратата се предава малко преди да се изпусне. Простенва тихичко и влита в тоалетната, където вдига дъската с рязко движение.

Затваря очи и хлипа, докато топлата урина се стича почти изцяло в тоалетната чиния. После смъква панталона и сяда, като оставя дрехите да се свлекат на купчина в краката му. Слънчогледите му се усмихнат от тапетите.

Защо се уплаши толкова? Като малко дете. Изсумтява, възмутен от собственото си поведение никога преди не го е било страх от тъмното.

Изправя се бавно, пуска водата, измива ръцете си и изплаква уста. Не му се мият зъби тази вечер. Изритва панталона през обувките, събира дрехите и се упътва към стаята си.

Някой е седнал върху леглото му.

Мисълта за това идва от нищото и той не може да повярва, макар да го вижда с очите си.

Върху леглото му е седнала някаква сянка.

Отпуска ръце и дрехите падат в купчинка на пода. Понечва да извика, но, изглежда, не издава никакъв звук, защото сянката се надига много бавно, приближава го, изпълва стаята чак до тавана.

Надава се вой отразен от стените, момчето се обръща и прави опит да побегне, а след това всички звуци се изключват, цветовете помръкват, картината се размазва. Стреми се към светлината в антрето, вижда собствените си ръцете да се размахват пред лицето му, усеща как прехвърля теглото си от единия крак върху другия. Остава без дъх, външната врата приближава, после се плъзва встрани, лепкава ръкавица връз челото, втора върху лявата му ръка. Лампата в антрето се отразява в нещо лъскаво.

Хаос, рев някъде в главата му. Топла течност по гърдите.

И една мисъл. Последна трептяща, ясна мисъл: Мамо.