Лиза Марклунд
Червения вълк (14)

13

Ане Снапхане диша тежко по стълбището с поглед устремен нагоре по извивките му. Те плавно преливат в овалните форми на стените. Стигнала е едва до втория етаж, а краката вече не я държат.

Спира на следващата площадка, като наднича през матираното стъкло към задния двор. В стария прозорец на Аника, в къщичката долу, свети. Толкова живописно е всичко и така сковано. Осъзнава, че й е трудно наново да свикне с градския живот както и че махмурлукът не е шега работа.

Вратата на Аника е висока като в църква, тежка като бетон. Чука предпазливо на нея децата току-що са си легнали.

— Влизай — шепне Аника, като отстъпва навътре в антрето. — Само да кажа лека нощ на Кале и веднага се връщам.

Ане се стоварва върху пейката в антрето, за да изуе твърде тесните си обувки. Долавя смеха на Аника и кикота на момчето, остава с връхната си дреха, докато челото не започва да я сърби под шапката. После влиза в дневната с всичките й гипсови труфила, тръшва се на дивана и обляга глава назад.

— Искаш ли кафе? — пита Аника, когато влиза в стаята с чиния ореховки в ръка.

Самата мисъл за кафе кара стомаха на Ане да се разбунтува.

— Нямаш ли малко вино?

Аника оставя чинията.

— Томас има — отвръща тя, — но си го къта като да е злато. Не пипай скъпите, че… — Кимва с глава към барчето.

Изведнъж й се вижда толкова лесно да стане. Ходилата на Ане почти не докосват пода, когато припва към стойката с бутилки. Обръща ги, чете етикетите.

— Вила Пучини — съобщава тя. — Струва осемдесет и две крони бутилката и е абсолютна фантазия. Можем ли да си го пийнем?

— Какво ни пречи? — отвръща Аника откъм антрето.

Ане обелва оловното фолио с обиграна ръка и вади тапата с такъв устрем, че виното плисва от гърлото на бутилката. Ръката й потръпва леко, докато взема кристална чаша от лавицата и налива тъмночервена течност. Вкусът е божествен — плътен и балансиран, при това здравословен. Гаврътва няколко големи глътки и пълни отново чашата, после връща бутилката изправена върху стойката. Сега присяда в края на дивана и придърпва масичка за чашата си. Животът вече е по-поносим.

Аника влиза в дневната и изпуска дъх. Всеки път след като децата си легнат, я обзема чувство, че от плещите и се стоварва огромна тежест. Няма защо да търчи насам-натам като побъркана, а забавянето на темпото означава, че всяко нещо застава на своето място. Мислите я връхлитат и тя отново усеща онази вътрешна празнота. Апартаментът става пустиня, из която се лута безцелно — облечен в гипс и орнаменти затвор.

Отпуска се в другия край на дивана, с безтегловно тяло и празна глава, дава си сметка, че й е студено. Прибира колене, за да се превърне в стегната топка, и поглежда приятелката си. И оттук вижда, че Ане е само нерви — опнати черти на лицето, трескав поглед, които търси начин да върне света на мястото му. Знае, че Ане няма да успее. За разлика от нея Аника е овладяла изкуството да се удържа, да се изключва, да чака търпеливо, докато нещата се уталожат отново.

Ане ликвидира виното на Томас с жадни глътки.

— Разбирам напълно твоето негодувание — казва тя на Аника, с устремен в нея поглед, докато оставя чашата. — Дори аз не си спомням коя беше Паула в Поп Фактъри.

Аника сочи към сладките, побутва с пръст няколко изпадали върху масата трохички и се пита дали ще може да хапне поне една. Предава се, обляга се назад и затваря очи.

— Трябва добре да преценявам в кои битки да хабя сили, иначе оставам без енергия. Започна ли да се разправям с Шюман, все едно си стрелям сама в краката. Не, този път благодаря.

— Уверявам те, че не би пожелала и моята работа — успокоява я Ане. — Това поне ти го гарантирам.

Двете остават известно време смълчани, заслушани в характерните звуци на къщата. Изпод бръмченето на минаващия отдолу автобус, в ъглите на помещението се надигат и спускат тъмни сенки.

— Трябва да хвърля един поглед на новините — нарушава мълчанието Аника и посяга към дистанционното. Сенките са разбягват със съскане.

Телевизорът примигва съживен и Ане замръзва на място.

— Новата моногамна пачавра на Мехмет е редакторка в новините на този канал — съобщава тя.

Аника кимва, без да отлепя поглед от екрана.

— Каза го вече. Задръж за момент.

Усилва звука. На фона на обичайната музикална тема говорителят прочита резюме на новините в безглаголни фрази: „Подозрение за убийство на журналист в Люлео; четири хиляди уволнения в «Ериксон»; ново предложение за библиотеките от Министерство на културата. Добър вечер, но най-напред Близкият изток, където атентатор самоубиец отне живота на деветима младежи пред кафене в Тел Авив…“

Аника намалява звука до тихо жужене.

— Мислиш ли, че е сериозна… работата между Мехмет и онази?

Ане отпива глътка вино и шумно преглъща.

— Започнала е да взема Миранда от детската градина — отговаря Ане с равен и крайно особен глас.

Аника мисли известно време, опитва се да прецени как ли се чувства човек в подобно положение.

— Не бих го понесла — заключава накрая. — Друга жена да ми гледа децата.

Чертите на Ане се опват.

— Нямам голям избор, нали?

— Искаш ли още деца?

Аника долавя крещящия подтекст на въпроса си. Сякаш го е задала с някакъв умисъл. Ане я поглежда изненадано и поклаща глава.

— Искам да бъда личност — заявява тя, — а не функция.

Аника вдига вежди.

— Точно в това е въпросът — казва тя. — Да станеш част от нещо по-голямо, нещо по-важно. Доброволно да се откажеш от свободата си заради другиго в нашата култура това не може да се случи по друг начин.

— Никога не съм разглеждала нещата в тази светлина — признава Ане и опъва поредна глътка. — Но понеже ги поставяш така, нека ти кажа, че точно това беше причината да отказвам съвместен живот с Мехмет. За мен е от жизнено значение да оставам насаме с мислите си, иначе пак ще откача.

Аника знае, че приятелката й е убедена в нейното абсолютно неведение; че няма ни най-малка представа за начина им на живот с Мехмет, за това колко прекрасно е вървяло всичко до момента, в които рухва най-неочаквано.

— Егоизмът в никакъв случай не те прави по-лоялна към самата теб — отбелязва Аника и в същия миг си дава сметка за това колко грубо звучат думите й. — Имам предвид, че ежедневно трябва да се оправяме с куп неща. Не само с децата, но също с работа, спорт и какво ли още не. Колко от нас си позволяват да запазват своята индивидуалност в работата? До каква степен щях да съм Аника Бенгтзон, ако играех в националния тим по хокей?

— Знаех си аз, че ненавистта ми към спортни журналисти не е безпричинна — мърмори Ане.

— Не, сериозно — казва Аника и се навежда напред, — да бъдеш част от нещо е от особено голямо значение. Да си натоварен с функция, която надхвърля собствените ти предели. Заради какво друго хората влизат в разни секти и прочее групировки на откачалки, ако няма нещо наистина привлекателно в цялата работа?

— Аз и секти не обичам — заявява Ане, преди да опъне щедра глътка вино.

Панорама на Свартьостаден запълва екрана зад гърба на говорителя и Аника отново увеличава звука.

— Полицията потвърждава, че смъртта на журналиста Бени Екланд се разглежда като убийство, дело на неизвестен извършител, осъществено с помощта на откраднато волво V70.

— Нищо ново не казват — отсъжда Аника и пак намалява говора.

— Значи е убит с волво? — пита Ане и отпуска ръце.

— Ти не чете ли статията ми?

Ане пуска кратка извинителна усмивка.

— Искаш ли малко вода?

— Не, искам още вино — виква Ане подире й.

Коридорът към кухнята е тъмен и изпълнен със смълчани звуци. Приглушената светлина на кухненския отдушник наподобява лагерен огън, гледан отдалече. От съдомиялната се чува плисък на вода, която се хвърля на талази върху стените от неръждаема стомана.

Пълни две големи чаши от чешмата, макар Ане да й е отказала.

Когато се връща в дневната, приятелката и седи все така неподвижна, с празна чаша в ръка. Алкохолът е отпуснал чертите й. Погледът е устремен към смълчания телевизор. Аника го проследява и внезапно забелязва налятата, тъмна фигура на културния министър да запълва пространството. Усилва звука.

— От първи юли всички областни съвети се задължават да поддържат поне една обществена библиотека — оповестява министърът на културата, Карина Бьорнлунд, а погледът и шари насам-натам. — Този нов закон за библиотечното дело представлява голяма стъпка напред, към всеобщото равенство.

Тя кимва властно към камерата, а невидимият репортер явно я чака да продължи. Карина Бьорнлунд се прокашля, навежда се към микрофона и казва:

— Към знание. Равенство. Възможности. Към знание.

Репортерът дръпва микрофона с облечена в ръкавица ръка и пита:

— Тази инициатива не влиза ли в противоречие с принципите за местно самоуправление?

Микрофонът се връща в кадър, а Карина Бьорнлунд хапе устна.

— Ами — започва тя, — този въпрос е обсъждан дълги години, но ние предлагаме държавна субсидия в размер на двайсет и пет милиона крони за попълване на книжните фондове на обществени и училищни библиотеки.

— Господи, тая е напълно луда, нали? — възкликва Аника и пак намалява звука.

Ане вдига вежди с безразличие.

— Не разбирам какво толкова те дразни. Предложението, за което говори, прави възможно съществуването на моя канал.

— Не трябваше в никакъв случай да я правят министър — заявява Аника. — Нещо се обърка още по време на историята със Студио Секс. Тогава тя бе само прессекретар на министъра на търговията Кристер Лундгрен, ако го помниш…

Ане смръщва чело в напрегнат размисъл.

— Пък и не я биваше много като прессекретар, а след изборите изведнъж стана министър на културата.

— А, да — сеща се Ане, — Кристер Лундгрен, министърът дето всички мислеха, че е убил онази стриптийзьорка.

— Юсефин Лилеберг. Макар да не го беше извършил той.

Продължават да седят в тишина, наблюдават безмълвната реч на Карина Бьорнлунд. Аника има известна представа как е станала министър и дори подозира, че сама, съвсем без да ще, е допринесла за този политически възход.

— Дали да не го загася? — пита тя.

Ане свива рамене. Аника понечва да стане и вземе нещо друго, каквото и да е, за ядене или пиене, или пък за разглеждане, нещо, което да я разсее, но се удържа, събира мислите си, чака тревогата да я залее изцяло и, дай Боже, да изчезне.

— Получих много ценна поверителна информация от един полицай в Люлео днес — съобщава тя. — За някакъв мъж от долината на Турне, който вероятно е взривил онзи самолет във F 21, а после е станал международен терорист. Защо след трийсет години допускат да изтече такава информация?

Ане оставя казаното да попие в съзнанието й.

— Зависи какво ти е казал полицаят — преценява тя. — Не вярвам да го е направил от глупост, значи цели нещо. Какво би могло да е според теб?

Аника си играе с водната чаша.

— Цял ден това се чудя. Допускам, че въпросният терорист се е появил отново и полицията иска да му намекне, че е наясно с това.

Ане въси вежди, а сетне лицето й се прояснява, следите от махмурлука изчезват.

— Не се ли целиш прекалено надалеч? — пита тя. — Може би се опитват да сплашат някого, който го познава. Стари приятели. Отправят предупреждение към политическите групировки, леви и десни, дето се борят един Бог знае срещу кого. Няма как да вникнеш в мотивите на полицията.

Аника сръбва малко вода, преглъща я с усилие и оставя чашата.

— Полицаят каза, че се е споразумял с офицера за връзки с пресата от военновъздушната база, което означава, че въпросът е обсъждан от военните, следователно трябва да са го планирали от известно време. Но защо точно сега и защо избраха мен?

— Не мога да ти кажа защо сега, но защо теб е повече от ясно, не стопляш ли? Колко са прочутите криминални репортери в шведския печат?

Аника мълчаливо обмисля казаното, а отдолу се разнася сирена на линейка.

— Ами ако всичко това има връзка с убийството на Бени Екланд? Има твърде много съвпадения.

— Нищо чудно. Ще пуснеш ли материал?

— Най-вероятно — отвръща тя с въздишка, — макар че всичко зависи от Шюман. Май му е дошло до гуша от мен.

— Може би по-скоро той на теб започва да ти идва до гуша — възразява Ане и си взема сладка.

Изражението на Аника остава непроницаемо. Прибира колене към брадичката и ги обгръща с ръце.

— Искам само да ме оставят да си върша работата.