Лиза Марклунд
Червения вълк (8)

7

Пробужда се рязко, без да знае къде се намира. Докосва брадичка и установява, че е влажна, както и шията отстрани; разбира с погнуса, че е от собствената й слюнка. Дрехите лепнат неприятно по тялото, а лявото й ухо пищи пронизително. Изправя се неуверено и тръгва към банята.

Когато се връща в стаята, вече е почти тъмно. Хвърля уплашен поглед към часовника, но той показва едва три и четвърт. Бърше врата си с пешкир, проверява дали в чантата има всичко необходимо и излиза.

Взема от рецепцията карта на Люлео само за да открие, че Свартьостаден изобщо не е включен в нея, но администраторката с готовност й чертае пътя, по който да стигне дотам.

— Значи, пишете нов материал — отбелязва тя ентусиазирано.

Аника вече е на път към изхода, но спира и се обръща назад изненадана.

— Ами видях, че сметката ви е на името на Вечерна поща — обяснява изчервено момичето.

Аника прави няколко крачки заднишком, като удря петите си във вратата. Миг по-късно вече е навън, изложена на пронизващия вятър. Няма глоба за неправилно паркиране. Вмъква се в изстиналата кола и поема по Сьодра Варвследен. Воланът е леденостуден и докато рови в чантата си за ръкавиците, без малко да блъсне една дебелана с детска количка. Надува шумния вентилатор на парното докрай и се отправя с разтуптяло сърце към Малмуден.

Докато изчаква червената светлина на семафора при един влаков прелез, отново поглежда картата: вече е стигнала долния й десен ъгъл. Няколко минути по-късно влиза в кръговото движение и оттук нататък ще трябва да разчита единствено на пътните табели. Поглежда нагоре: Скюрхолмен е наляво, Хертшьон направо, Свартьостаден — надясно. Мярва й се още един надпис — „Хамбургерите на Фрасе“ — и усеща как нивото на кръвната й захар рязко спада. Светва зелено и тя свърва от пътя, паркира край бензиностанцията и влиза вътре. Купува си чийзбургер с лук и го захапва с настървение, докато оглежда наоколо: миризма на пържено, боядисани стени от фибростъкло, изкуствено растение в ъгъла, игрална машина Междузвездни воини, охлузена мебелировка от дърво и хромиран метал.

Това е тя, истинската Швеция, казва си Аника. Центърът на Стокхолм е малък природен резерват. Представа си нямаме какво става из дивотията.

Потегля с леко разбунтуван от топенето сирене и лука стомах. В светлината на фаровете трепкат сухи снежинки, които влошават видимостта, макар да е сама на пътя. Кара още няколко километра, докато изведнъж, точно над нея, през снега щръкват очертанията на стоманолеярния завод. Осветени гарвановочерни скелети от метал, които изпускат пара и изглеждат досущ като живи. Издава лек вик на изненада. Прекрасни са! Толкова неестествено… живи.

Виадукт я превежда през обширни складови площи, кръстосани надлъж и шир от железопътни релси.

Последната гара на Малмбанан, „рудната железница“, разбира се. Вътрешността на изкорубените планини се докарва на това място край брега с помощта на онези безкрайни влакови композиции, които е виждала по телевизията.

Тя продължава смаяна напред, докато стига до осветена табела над огромно съоръжение, което се оказва Западният портал, и паркира до него.

Гигантското чудовище над нея е Втора доменна пещ — ревящ и трополящ великан, които превръща рудата в стомана. По-нататък са разположени валцови мелници, леярни, коксови пещи, електроцентрала. Целият комплекс тъне в бумтене и грохот, шумът ту се надига, ту утихва, бучи и пее.

Ама че местенце, мисли си Аника и потръпва от студ. Ангелите са замлъкнали. Вече е съвсем тъмно.

 

 

Ане Снапхане напуска пресконференцията със запотени длани и разтреперани колене. Иска й се да заплаче, да закрещи. Тътнеща болка в главата само разпалва гнева срещу шефа й, които си вдигна чукалата за Щатите, а нея бе оставил да се справя с всичко. Не са я наели да поема отговорността за цялата телевизия Скандинавия — тя е само програмен директор.

Довлича се до кабинета си, набира номера на Аника и се оглежда отчаяно за чаша вино.

— Застанала съм точно пред стоманените заводи в Свартьостаден — крещи отсреща Аника. — Същинско чудовище, направо е невероятно. Как мина пресконференцията?

— Пълна свинщина — отвръща Ане с глух глас, а ръцете й потръпват. — Разкъсаха ме на парченца, а твоите момчета бяха най-гадни от всички.

— Задръж така — каза Аника. — Трябва да преместя колата, че преча на някакъв камион… Добре, бе, добре! Махам се!

Чува се звук от двигател на лека кола; Ане рови в чекмеджето на бюрото за болкоуспокояващи, но кутийката се оказва празна.

— Готово. Кажи сега какво стана — пита Аника, отново на линия.

Ане заповядва на ръцете си да мируват, сетне докосва чело с длан.

— Очакват от мен да въплъщавам всички свръхкапиталистически, войнолюбиви, американски, мултинационални и кръвопийски корпорации — при това наведнъж.

— Първо правило на драматургията — отзовава се Аника. — На злодея трябва да се даде лице. Така се случи, че ти си най-подходящата за момента. Макар да не разбирам защо са толкова сърдити.

Ане затваря внимателно чекмеджето и оставя телефона на пода, след което ляга до него.

— Не е съвсем така — продължава тя в слушалката, вторачена в светлините на тавана. Диша тежко и има чувството, че стаята се люлее. Конкурираме се с вече утвърдилите се телевизии за едничката ниша от рекламния пазар, която още не са завладели напълно — търговията със световни марки. Но това не е всичко. Не само им вземаме парите, но и ще им отмъкнем зрителите с тия напълно комерсиализирани, лайнени програми, дето ги купуваме за жълти стотинки.

— А собствениците на Вечерна поща ще го отнесат най-яко, така ли? — интересува се Аника.

— Да, понеже ще използваме цифровата ефирна мрежа.

— Как ти е главата?

Ане затваря очи и неоновите тръби от тавана се превръщат в синкави ивици върху клепачите й.

— Няма промяна — отвръща тя. — Освен това започвам и да залитам.

— Наистина ли си убедена, че е само от стреса? Няма ли как да го даваш малко по-леко? — Гласът на Аника изразява истинска загриженост.

— Опитвам се — промърморва Ане и въздъхва дълбоко.

— Миранда идва ли този уикенд?

Ане клати глава, закрила очи с ръка.

— С Мехмет е.

— Това добре ли е, или зле?

— Нямам представа — шепне Ане. — Не съм убедена, че ще мога да продължавам така.

— Разбира се, че ще можеш — заявява Аника. — Ела утре у нас. Томас е на тенис. Ще изпека малко сладки.

Ане Снапхане се изсмива и бърше очи.

След като приключват разговора, Аника продължава нататък със свит от страх стомах. За пръв път й минава през ума, че може Ане наистина да не е добре със здравето. От години хипохондричната й приятелката тича при доктор Олсон, оплаквайки се от всеки симптом, описван някога в медицинската литература, и до този момент само два пъти й се е налагало да пие антибиотици. Веднъж й предписали някакъв сироп за кашлица, а тя, след като прочита, че в него има морфин, звъни паникьосана на Аника да пита дали няма да стане наркоманка. Не успява да сдържи усмивка при този спомен.

Излиза бавно от шосето, за да поеме през жилищната част на Свартьостаден. Тук е направо друга държава или поне съвършено различен град. Нищо общо с Люлео, а и със самата Швеция. Аника почти се оставя колата сама да я води из западналото градче, изненадана от неговата атмосфера.

Естонски пейзаж, казва си тя. Полски покрайнини.

Фаровете осветяват очукани дървени фасади на външни клозети и бараки, наклонени покриви и разнебитени дъсчени огради. Сградите са малки и безформени, все едно са строени от щайги за портокали. Боята на повечето се лющи, неравно излятото стъкло на прозорците блещука. Отминава магазин с дрехи втора ръка, събирани от дарения, чийто приходи подпомагат борбата за свобода, само че за чия свобода точно, не става ясно.

Спира зад площадка за рециклиране на отпадъци и слиза от колата. Шумът от стоманолеярните се чува едва-едва в далечината. Прави няколко бавни крачки, като наднича над оградите в чуждите дворове.

— Търсите ли някого?

Някакъв мъж с вълнена шапка и работни ботуши я приближава откъм безвкусно натруфена къща, вторачен в прическата й.

Аника се усмихва.

— Просто минавам оттук и реших да спра. Удивително място.

Мъжът спира, изправя гръб.

— Така е, малко е необичайно. Стар работнически квартал от края на миналия век. Силно чувство за единение. Тук цари истински общностен дух. Рядко се случва някой да напусне района.

Аника кимва възпитано.

— Разбирам защо хората в края на краищата остават.

Мъжът измъква цигара от вътрешен джоб, пали, а после, захапал въдицата й, подхваща разговор.

— Сега си имаме и детска градина — съобщава той. — На три класа: Вилекула, Долината на тролчетата и Шумотевица. Дълги години се борихме с общината, докато отстъпят. Децата остават в училището до тринайсетгодишна възраст, но имаме и младежки клуб с високоскоростен интернет. Сега ще трябва да се борим, за да запазим къщата на бившия директор на завода. Няма отърване от тази мания да се събаря всичко.

Издишва плътен облак дим и я поглежда изпод козирката на шапката си.

— Та, за какво сте дошли тука?

— Имах среща с Бени Екланд, но когато пристигнах, разбрах, че е блъснат от кола.

Мъжът поклаща глава и пристъпя на място.

— Много гадна история — отбелязва той. — Тръгнал си човекът за къщи и така да го премажат. Всички сме поразени.

— Тук май всички се познават? — опитва почвата тя с надежда да не прозвучи прекалено настойчиво.

— За добро или лошо — отвръща непознатият. — Но най-вече за добро. Чувстваме се отговорни един за друг, а това вече рядко се среща на тоя свят…

— Знаете ли къде е станало?

— Надолу по Шепаргатан, към главния път — сочи с ръка събеседникът на Аника. — Близо до Блекис, голямата сграда край гората. Децата занесоха там цветя преди малко. Да, вече трябва да вървя… — Мъжът се отправя към водата.

Аника остава на място и гледа как се отдалечава.

Ще ми се и аз така да живея, казва си тя. Да принадлежа към нещо.