Лиза Марклунд
Червения вълк (7)

6

Андерс Шюман навлича сакото си и допива утайката от кафето. Отстъпващият мрак превръща прозоречните стъкла в огледала. Оправя яката си срещу очертанията на руското посолство, като задържа поглед върху дупките, където би следвало да са очите му.

Най-после, мисли си той. Не просто полезен глупак, а движеща сила. Събранието на управителния съвет след четвърт час не само ще го приеме, но ще го направи с уважение. Къде е тогава еуфорията? Радостният гъдел, който бе усетил, докато се любуваше на диаграмите?

Очите не дават отговор.

— Андерс… — Гласът на секретарката звучи напрегнато по интеркома. — Херман Венергрен идва насам.

Той не трепва. Дневната светлина напира, докато очаква председателя на борда на директорите.

— Изключително впечатлен съм — съобщава Венергрен с характерния си дълбок тембър, след като бавно пресича стаята и хваща с две ръце ръката на домакина. — Да не си намерил магическа пръчица?

През всичките тези години почти не се е случвало председателят да коментира журналистическите достойнства на вестника. Но когато отчетът за тримесечието показва четиринайсет на сто по-високи от планираните приходи, тиражите устойчиво растат, а дистанцията между тях и конкуренцията се скъсява, той решава, че всичко е някаква магия.

Андерс Шюман се усмихва, предлага на госта едно от креслата и сам сяда насреща му.

— Преструктурирането е вече налице и дава резултат — отбелязва простичко той, като внимава да не спомене Торщенсон, своя предшественик и близък приятел на Венергрен. — Кафе? Може би нещо за закуска?

Председателят отклонява предложението с махване на ръката.

— Днешното заседание ще бъде кратко, понеже съм зает с друго след това — съобщава той и поглежда часовника си. — Но имам един план, който искам да обсъдя най-напред с теб, и той не търпи отлагане.

Шюман се размърдва, за да се увери, че възглавничката подпира кръста му, след което извиква върху лицето си безучастно изражение.

— До каква степен си ангажиран с делата на Асоциацията на вестникарските издатели? — пита Венергрен, като разглежда ноктите си.

Шюман е изненадан. Всъщност никога не е вършил нещо съществено в тази организация.

— Представителен член на комисията съм, но само толкова.

— Но знаеш с какво се занимават? Душат из кулоарите, изучават дали интересите на отделните групи съвпадат, все неща от тоя род? Венергрен лъска нокти о десния крачол на панталона, докато наблюдава Шюман изпод рунтавите си вежди.

— Нямам никакъв практически опит с тези неща — казва Шюман, усещайки, че стъпва по яйчени черупки. — Впечатлението ми е, че тази организация е малко… сложна.

Херман Венергрен кимва бавно и чопли под ноктите си един по един.

— Преценката ти е правилна — отбелязва той. — А-прес, Бониер груп, Шибстед, по-големите регионални издания като тези на семейство Йорне в Гьотеборг, Нерикес Алеханда, групировката Йоншьопинг и ние, разбира се — цял куп приоритети, които трябва да се съвместяват.

— Но в някои случаи върши работа — отбелязва Шюман. — Да вземем например искането за отмяна на данъка върху рекламите.

— Така е — съгласен с Венергрен. — Това е само един от примерите. В Дома на печата има специална група, която продължава работата си по този въпрос, но човекът, отговорен за прокарване на законопроекта, е председателят на комисията.

Андерс Шюман остава неподвижен, усетил как косъмчетата по врата му бавно настръхват.

— Както сигурно ти е известно, аз оглавявам комисията по изборите в Асоциацията на издателите — казва Венергрен, като поставя най-накрая ръцете си върху страничните облегалки на креслото. — В средата на декември тя трябва да внесе предложения за състава на следващия управителен съвет и аз смятам да предложа теб като негов председател. Какво ще кажеш?

Мислите се стрелкат в главата на главния редактор като разярени оси, блъскат се в слепоочията и мозъка му.

— Този пост не се ли заема обикновено от някои директор?

— Не, непременно. Избирани са били и редактори. Нямам предвид да загърбиш напълно вестника и да останеш само председател на Асоциацията, макар че и това го е имало, но ми се струва, че си подходяща кандидатура за този пост.

Сред жуженето на оси звънва предупредителен сигнал.

— И защо? — пита Шюман. — Мислиш, че съм лесен за водене? Че се поддавам на манипулиране?

Херман Венергрен въздъхва шумно. Привежда се напред с ръце връз коленете, готов да се надигне.

— Виж какво, Шюман — казва той, ако възнамерявах да сложа за председател на Асоциацията някои мухльо, нямаше да започна от теб. — Изправя се видимо ядосан. — Не схващаш ли, че става дума тъкмо за обратното? Ако успея да ти осигуря този пост, което може и да не стане, нашата групировка ще разполага с тежка артилерия на самия връх на вестникарската Асоциация. В такава роля те виждам, Шюман.

Обръща се към вратата.

— Не бива да бавим заседанието — оповестява той вече с гръб към главния редактор.

 

 

Аника подминава изхода за летището на Люлео и продължава към Калаксби. Околността е напълно лишена от колорит; боровете са като печални призраци, земята е черно-бяла, небето — оловносиво. Бели воали от сняг пърхат над тъмносивия асфалт, под ритъма на накъсана осова линия. Вграденият в таблото термометър показва единайсет градуса в купето и минус четири навън. Минава покрай торище и около три милиона борови дървета, преди да стигне отклонението към военновъздушната база Норботен.

Правото шосе към нея сякаш няма край, скучно и обрамчено от двете страни от равна и лишена от каквато и да било ниска растителност земя, а борчетата са хилави и оклюмали. След един лек десен завой внезапно изникват портал и бариери, огромната сграда на охраната, а отвъд сградата се виждат постройки и паркинги. Внезапно я обзема чувството, че вижда нещо, което не е за нейните очи, че шпионира с нечисти намерения. Два военни самолета стърчат непосредствено зад портала. Решава, че единият е „Дракен“.

Пътят криволичи покрай оградата и тя се навежда към предното стъкло, за да вижда по-добре. Бавно минава покрай паркинга за военнослужещи и стига до огромно стрелбище. Десетина мъже в камуфлажни униформи и с венци от борови клонки върху каските тичат през стрелбището с автомати в ръце. Пътна табела съобщава, че шосето продължава към Люлнесуден, но стотина метра по-нататък знак за забрана я принуждава да спре и да обърне колата. Маскираните мъже вече не се виждат.

Спира пред сградата на охраната и се поколебава за миг, преди да изключи двигателя и излезе от колата. Тръгва покрай безлична фасада с огледални прозорци, но не вижда врата, човек или поне звънец. Съвсем сама е. Внезапно някъде отгоре и вляво се разнася глас:

— Какво искате?

Изненадана, тя вдига поглед към източника на гласа, но не вижда нищо друго, освен облицовка и хром.

— Дошла съм при, ъ-ъ-ъ, Петерсон — съобщава тя на своето отражение. — Офицерът за връзка с печата.

— Капитан Петерсон, момент, моля — казва младежкият глас. Вероятно е някой войник.

Тя обръща гръб на сградата и поглежда през портала. Дървета има и в загражденията, но помежду им се виждат сиво-зелени хангари, а също редици военни машини. От тук е трудно да се добие представа за огромните размери на базата.

— Минете през портала и влезте в първата врата отдясно — нарежда безплътният глас.

Аника прави каквото й е казано, като един добър гражданин и шпионин. Офицерът, който я посреща, е образец на преуспелия военен, с вдървен гръб, сива коса и в добра форма.

— Казвам се Аника Бенгтзон — съобщава с протегната ръка тя. — Говорихме по телефона миналата седмица. По повод годишнината от атаката…

Мъжът задържа ръката й секунда по-дълго от необходимото. Тя не се поддава на прямия му поглед и дружелюбна усмивка.

— Както ви казах тогава, няма кой знае какво за казване, което вече да не е било съобщено официално. Онова, което сме в състояние да ви предложим, са сведения за обстановката от онова време, заключенията, които вече сме представили, както и обиколка на нашия музей. Густаф, отговорникът за всичко това, е в отпуск по болест, но мисля, че до утре ще е на линия, ако решите да ни посетите пак.

— Няма ли някаква възможност да хвърля един поглед на мястото на експлозията?

Усмивката му става още по-лъчезарна.

— Мисля, че уточнихме това още по телефона — никога не сме показвали мястото на цивилни лица.

Тя отговаря колебливо на усмивката му.

— Четохте ли статията на Бени Екланд в Норландски новини миналата седмица?

Офицерът я кани да седне край обикновена гола маса. Тя съблича горната си дреха и вади бележник от чантата.

— Имам копие от нея тук, ако решите да…

— Знам статията, за която говорите — отвръща офицерът и вдига поглед към войника, който е влязъл с планшет в ръка. — Бихте ли се подписали в регистъра?

Аника се подписва в дневника за посетители с нечетлива заврънкулка.

— Има ли нещо вярно в нея? — пита тя, като отказва с ръка предложеното кафе.

Офицерът си налива голяма чаша с лика на Брус Спрингстийн.

— Не е много — отговаря той и сърцето на Аника се свива.

— Вътре има доста нови подробности — посочва тя. — Поне за мен. Не можем ли да прегледаме текста, ред по ред, за да разбера кое от всичко е вярно и кое не?

Изважда копието на статията.

Капитан Петерсон духа кафето си и отпива предпазливо.

— Самолетите „Лансен“ са заменени постепенно с J35 „Дракен“ в края на шейсетте — съобщава той. — Дотук е вярно. Разузнавателният модел пристига през шейсет и седма, изтребителят — лятото на шейсет и девета.

Аника чете внимателно статията.

— А вярно ли е, че е имало опити за саботаж на машините посредством пъхане на кибритени клечки в някакви тръби?

— Левичарите доста са се навъртали наоколо в ония години — казва офицерът по печата. — Оградата е съоръжение с по-скоро символичен характер. Ако някой наистина иска да проникне зад нея, няма да срещне особени затруднения. Кибритчиите навярно са смятали, че могат да повредят самолетите, като пъхат клечки в тръбите на Пито, но не разполагам с доказателства за евентуална тяхна връзка с инцидента от шейсет и девета.

Аника си записва.

— Ами остатъчното гориво? Наистина ли са го източвали в кофи?

— Ами да — отвръща Петерсон, — мисля, че да, само че авиационно гориво не се подпалва току-така с кибритена клечка. Неговото октаново число е твърде ниско. За да се запали, трябва добре да се подгрее преди това, така че тук има неточност. Или най-малкото няма как да се получи в Люлео през ноември.

Пуска небрежна усмивка.

— Онази нощ е имало голямо учение, нали? И всички самолети са били изкарани навън?

— Било е вторник вечер — обяснява офицерът. — Всеки вторник имаме полети; във всички бази на страната е така, и то от десетилетия. Три излитания. Последният се приземява в двайсет и два нула нула. После машините остават за около час на пистата, преди да бъдат извлечени до хангарите. Нападението е проведено в един и трийсет и пет, а по това време всичките са били вече прибрани.

Аника преглъща и отпуска статията в скута си.

— Надявах се най-накрая да стигнем до дъното на тази история — казва тя и прави опит да му се усмихне.

Той отговаря на усмивката, поглежда я с наситено сините си очи и Аника се накланя леко напред.

— Минали са почти трийсет години. Не можете ли поне да ми кажете какво е причинило експлозията?

Настава мълчание, но тя няма нищо против: натискът е върху него, не върху нея. За жалост, капитан Петерсон, изглежда, въобще не се вълнува от факта, че е прелетяла хиляда километра за едното нищо. Явно ще трябва да смени темата.

— Какво ви наведе на мисълта, че зад това стоят руснаците?

— По метода на изключването — отвръща мъжът, като се обляга в стола и почуква по чашата с химикалка. — Местните групировки са отписани на бърза ръка, а от тукашната полиция са сигурни, че по това време не е имало гастролиращи активисти — нито леви, нито десни.

— Кое ви прави толкова сигурен?

За първи път офицерът е съвършено сериозен. Химикалката му замлъква.

— Веднага след взрива местните групировки са били подложени на колосален натиск. Събрано е огромно количество информация: знаем например кой точно се е заигравал с кибритените клечки, но за взрива — нито дума. Стигнахме до извода, че просто никой нищо не знае. Ако са били те, непременно щяхме да разберем.

— Вашите хора ли провеждаха разпитите, или полицията?

Той пак се усмихва леко.

— Да кажем, че си помагахме взаимно.

Аника прекарва фактите през съзнанието си, загледана в записките си, без наистина да ги вижда.

— Да, но — започва тя — степента на мълчание при всяка групировка зависи от това доколко фундаменталистка е тя, нали така? Кое ви кара да сте толкова сигурни в липсата на стоманено ядро от изпечени терористи, за които нямате представа, просто защото те не са пожелали да излязат на светло?

Мълчанието на мъжа продължава малко по-дълго от очакваното, а след това избухва смях.

— Къде? — пита той и става. — Тук, в Люлео? По средата на нищото? Руснаците са. Няма кой друг да е.

— Но защо ще се задоволят само с един „Дракен“? — пита Аника, докато си събира нещата. — Защо не са гръмнали цялата база?

Капитан Петерсон поклаща глава с въздишка.

— Навярно за да ни покажат какво могат; да ни извадят от равновесие. На всички ни се ще да четем мислите, да проумеем логиката им. Защо изпращат полски търговци с предмети на изкуството по домовете на всичките ни офицери? За какъв дявол им бе да заклещват оная подводница, U 137, в скалите край Карлскруна? Съжалявам, но имам насрочена среща след броени минути.

Аника дръпва ципа на чантата и също става. Навлича палтото.

— Е, благодаря ви — казва тя. — Благодаря и за предложението да разгледам музея, но не знам дали ще имам време за това утре. Остават още някои неща за довършване, а следобед летя обратно.

— Опитайте да намерите време — съветва я офицерът за връзка, докато се ръкуват. — Густаф го поддържа в отлична форма.

Тя забива поглед в земята и промърморва нещо.

 

 

Абсолютно безполезно, мама му стара, мисли си Аника, докато кара към главното шосе. Не мога да се прибера в редакцията и да кажа, че цялото пътуване е било загуба на време.

Горчиво разочарована, тя натиска газта и колата поднася. Аника отпуска педала уплашена.

В същия миг дрънва мобилният: скрит номер. Знае, че е Спике още преди да чуе гласа му.

— Пипна ли вече атентаторите? — пита мазно той.

Аника натиска предпазливо спирачката, дава десен мигач и наглася по-удобно телефона до ухото си.

— Журналистът, с когото имах среща, е мъртъв. Прегазили го ден преди пристигането ми. Блъснат и зарязан на пътя.

— Глей ти! — реагира Спике. — Имаше нещо подобно от една агенция тази сутрин. Цитират някакъв регионален парцал. За него ли става дума?

Аника изчаква да отмине един камион с трупи, който кара фордчето й да се разтресе. Дланите и стисват волана.

— Може и за него да е. В редакцията му са научили вчера, така че би било малко странно да не го съобщят в собствения си вестник.

Внимателно излиза на главния път.

— Открили ли са шофьора?

— Поне аз не знам такова нещо — отвръща тя, а после чува гласа си да казва: — Днес мислех да се поразровя малко около смъртта му.

— Че защо? Сигурно е бил някои пиян шофьор.

— Може би, но колегата тъкмо е работил върху голям материал, а в петък е пуснал друг, които повдига доста сериозни въпроси. И за който вече знам, че е гола вода, довършва тя наум и прехапва устни.

Спике въздъхва шумно.

— В такъв случай гледай поне да си струва. Това е — приключва той и затваря.

Аника паркира пред входа на хотела, качва се в стаята и се просва в леглото. Камериерката го е оправила, ликвидирайки свидетелствата за една ужасно прекарана нощ. Спала е лошо, будейки се с главоболие и цяла в студена пот. Ангелите пеят в хор с високи и ниски тонове почти през цялото време: когато е далеч от дома стават особено настойчиви.

Оправя възглавницата под главата си, пресяга се към телефона върху нощното шкафче и го подпира върху стомаха си, а после набира прекия номер на съпруга си в Съюза на общините.

— Томас е на обяд — съобщава секретарката намусено.

Свива се под завивките и затваря очи.

Слънчеви лилии захарни цветя меланхолични диаманти, ах, о, скъпи мой…

Оставя се на потока от думи. Не мога да се боря повече, казва си тя.