Лиза Марклунд
Червения вълк (53)

52

Томас слиза от автобуса пред тях и вдига поглед към фасадата. Всичките им прозорци светят. По стъклата има коледна украса и той усеща приятна топлина да пълни гърдите му.

Хубаво е, когато тя си е у дома.

Литва нагоре по стълбите, звънва закачливо, докато отваря, за да бъде посрещнат с щастливи писъци, които изпълват апартамента, преди още да е влязъл.

— Тате!

Децата се хвърлят в обятията му, показват рисунки, разказват му за разходката и колко хубав е филмът, който са гледали, молят за компютъра, а мами им дала солети и кола, а пък Елен направила салата, докато Кале приготвял швейцарско руло с крем, което било за десерт.

Той окачва палтото, оставя куфарчето, разхлабва възела на вратовръзката и отива в кухнята. Аника приготвя стекове, отворила е за малко прозореца, за да не умирише помещението.

— А, хубаво, че се върна навреме. Готови сме за ядене.

Той я приближава и отпуска ръце върху раменете й, целува я по врата и притиснал слабини към ханша й, силно я прегръща.

— Трябва да бъдеш по-внимателна — шепне той. — Нали знаеш колко си важна за нас?

Тя се обръща, поглежда го в очите и го целува нежно.

— Имам добри новини. Седни.

Томас присяда край подредената за вечеря маса, налива си минерална вода и търси с поглед вечерния вестник.

— Намерила съм една къща — съобщава Аника, докато слага цвърчащия тиган върху дизайнерската подставка. — В Юршхолм. Нов строеж само за шест милиона и деветстотин хиляди.

Той вдига поглед към поруменялото й лице.

— Моля?

— Изглед към морето — продължава тя. — Така ще имаш възможност отново да си го гледаш. Винтервиксвеген. Знаеш ли къде се намира? Голяма градина с овошки, всички подове са от дъб, преходни трапезария и кухня. Средиземноморска мозайка в двете бани, четири спални.

Очите й светят от въодушевление, но нещо мрачно и тайнствено тъмнее в погледа, нещо, от което го побиват тръпки.

— И как ще си го позволим? — пита той, вперил поглед в панерчето с хляб, а сетне посяга за една филийка и отхапва.

— Елен и Кале! Готово е — провиква се тя към антрето, а след това сяда насреща. — Намерих много пари. Ще получа огромна награда.

Томас измъква филията от уста и я зяпва.

— Как така си намерила?

Тя се усмихва насреща му, без да мигне.

— Седем милиона.

Томас спира да дъвче и смръщва вежди.

— Намерени?

— Цяла торба с пари.

— Пари?

Тя кимва все така усмихната.

— Това е някаква лудост, — отсъжда Томас и оставя филията върху масата. — Сериозно ли говориш?

— Ще трябва да отскоча до редакцията след вечеря — казва Аника и си взема печен картоф.

— Няма значение — отвръща Томас. — Ще те изчакам.

Тя се пресяга през масата, за да го погали по бузата и косите.

— Недей да ме чакаш.

— Седем милиона — повтаря той. — Къде ги намери?

Децата се втурват в кухнята, боричкат се за привилегията да седнат по-близо до Аника.

— После ще ти обясня — казва му тя само с устни.

— А и от продажбата на апартамента ще спечелим огромна сума — отбелязва Томас.

Аника става за соса, а той е обзет от необяснимо усещане за нереалност. Тя е зеленикава женичка от друга планета. Напълно лишена от мекота и сговорчивост — твърда като кремък.

Следващата мисъл го връхлита изневиделица: Няма друга като Аника.

Съзнанието за това кара гърлото му да се свие от нещо, което би могло да се нарече щастие.

 

 

Аника седи пред кабинета на Андерс Шюман с усещането, че пропада нанякъде. Откъм новинарската редакция се носят приглушени, слаби звуци. Дневната смяна си е отишла, а нощната още не се е окопитила напълно. Намаленото осветление в коридорите хвърля неравномерни, танцуващи сенки.

Нейното работно място. Стабилна структура, от която и тя е част.

— Можеш да влезеш — съобщава секретарката на Шюман.

Аника се изправя неуверено, влиза в кабинета на главния редактор и затваря плътно вратата зад себе си.

Главният е зад бюрото, чете някаква разпечатка. Лицето му е зачервено, а вратът изглежда потен. Аника прави няколко предпазливи крачки напред, хвърля поглед към разпечатката. Нейната статия, разбира се. Сяда с изправен като дъска гръб.

— Какви игрички играеш? — пита главният, без да вдига глава, с усилие да прозвучи насмешливо, но загрижено.

Тя го гледа втренчено, усещането за пропадане още е с нея, умора пулсира из цялото й тяло.

— Написала съм статия, която излиза в утрешния брой — отговаря Аника с безизразен глас.

Той взема химикалка и започва да почуква с нея върху листа.

— Сигурно няма да те изненадам, ако отбележа, че нося отговорност за всичко, което се публикува в този вестник. Решението дали тази статия ще излезе, или не, е изцяло мое.

Тя преглъща с усилие.

— И?

— И аз казвам не.

— Тогава ще я занеса другаде.

— Не можеш — заявява Андерс Шюман.

— Мога като стой, та гледай — отвръща бързо тя. — От Работник няма да откажат. Те гръмнаха за корупция в правната система през петдесетте. Ще я лапнат като топъл хляб.

— Забранявам.

— Свобода на словото — напомня Аника. — Да си чувал този израз? Свободен свят, демокрация? Ако моят работодател — в дадения случай Вечерна поща — каже не на моя статия, аз придобивам правото да я предложа другаде.

Усеща пулса си да забързва. Атмосферата е заредена с неговите съмнения и неодобрение. Няколко секунди мълчание.

— Днес имах крайно неприятен разговор — проговаря най-сетне той. — Коя е София Гренборг?

Подът пропада под нея. Зяпва от изненада, а кръвта се отдръпва от лицето й.

— Какво имаш предвид?

— Откъде я познаваш?

— Колежка е на… мъжа ми.

— Аха! — реагира Шюман с пламъче в погледа. — Значи, работи с мъжа ти. В тясно сътрудничество?

Мислите нахлуват, блъскат се една в друга във вихрен танц.

— Тя ли се обади? — пита Аника и чува потресения си глас.

— Не, не тя, а шефът й от Федерацията на областните управи. Знаеш ли за какво става дума?

Тя поклаща глава с пресъхнала уста.

— Твърдят, че си се обаждала в техните отдели с инсинуации по неин адрес? Така ли е?

Аника поема дълбоко въздух.

— Получих някои сведения.

— Добре. Получила си сведения, че тази жена е подправила данъчните си декларации, че е била десен екстремист и надува служебните си разходи, така ли?

Аника прибира лакти до тялото. Разговорът не върви точно както си го е представяла.

Кимва.

— Доколко тясно е сътрудничеството им с мъжа ти?

— Не кой знае колко. Участват в една и съща работна група.

— В извънработно време? — Шюман се накланя към нея. — Често ли закъснява вечер?

Аника вдига брадичка.

— Понякога.

Тишината в стаята натежава. Аника преглъща шумно.

— Разгадали са ходовете ти — казва бавно главният редактор. — Реших, че трябва да го знаеш. Разбрали са, че просто правиш опит да я окаляш. Но те, така или иначе, ще й посочат вратата. И знаеш ли защо?

Аника го гледа объркана и потресена. Ще й посочат вратата? Уволнили ли са я? Нима ще изчезне от хоризонта?

— През пролетта се сливат със Съюза на общините — съобщава Шюман с леден глас. — Точно в момента не могат да си позволят компроматна кампания от страна на Вечерна поща. Всъщност дават мило и драго, за да избегнат подобна възможност. Една криза в доверието към тяхната институция ще сведе до нула резултатите от усилията им през последните четири години.

Главният няма повече сили да остане на едно място, става и започва да мери помещението с крачки, а после спира и се надвесва над нея.

— Да не мислиш, че не ми е ясно? Тя е станала прекалено близка с мъжа ти, нали? Колко близка? Да не се чукат в семейното ложе?

Аника запушва уши с длани и затваря очи.

— Престани! — крясва тя.

— Как си посмяла? — виква главният в отговор. — Как си посмяла да злоупотребиш със служебното си положение в този вестник за собствени нечисти интереси?

Тя отпуска ръце и отваря широко очи.

— Много те бива в приказките — проговаря Аника с отпаднал глас.

Чертите на лицето му се изкривяват от дива ярост. Взира се в очите й, сякаш търси там някакво обяснение.

— Никъде няма да носиш тази статия — заявява най-накрая шефът, а след това се протяга и тръгва към стола си. — Излезе ли този текст от сградата, лично ще се обадя в полицията.

Бяла светлина експлодира в главата й. Нейната мощ я изхвърля от стола право към бюрото на главния. Приближава лице на сантиметри от неговото. Вижда го как се сгърчва.

— Хубаво — казва тя с дрезгав глас. — Аз ще се оправя. Защото знаеш ли какво? Аз съм права. Няма начин да загубя.

Главният е втрещен.

— Разбирам — промълвя той. — А какво ще кажеш на съпруга си, когато полицията те арестува за клевета и злоупотреба със служебно положение? Как ще реагира той, когато научи защо са я изгонили? Кой ще получи права върху децата и какво ще стане с работата ти? Нали не се заблуждаваш, че ще останеш на работа, ако занесеш статията в Работник?

Аника усеща адреналинът да нахлува в главата й, отлепя поглед от лицето на мъжа, заобикаля бюрото и се изправя точно пред него.

— А с теб какво ще се случи? — съска тя с приглушен глас. — Да не мислиш, че ще си останеш зад това бюро, след като разкажа всичко както си е, включително заплахата ти да ме съсипеш заради моя отчаян опит да спася брака си? Да не би да си въобразяваш, че ще ти остане капка авторитет, след като се разчуе, че се опитваш са спреш статия, която разобличава най-наглото посегателство срещу свободния печат в наши дни? Когато стане широко известно, че си използвал непубликувана информация относно действащ министър, станала достояние на редакцията, за да го изнудиш с цел да навредиш на конкурент? А какво ще кажеш за Асоциацията на вестникарските издатели? Нима допускаш дори за миг, че ще те огрее председателското място? Свършено е с теб, Шюман. Може заедно да пропаднем, но ти ще се срутиш от много по-високо.

Той я гледа втренчено. Аника усеща огъня в очите си и отвръща на погледа му.

В него има нещо мрачно и неуловимо, сенки на страст и амбиция, на усет към обстановката, оформени и деформирани от дългогодишен опит. Когато мисли и проблеми влизат в главата на главния редактор, те не текат по права линия. Мятат се и лъкатушат по оставени от предишни случаи коловози, но ходът им си остава логичен.

Андерс Шюман е прагматик. Той ще направи онова, което е необходимо, за да остане невредим в максимална степен, а също и дребните му интереси.

Аника е принудена да се усмихне.

— А какво става, ако пуснем материала? — проговаря той кротко, със съмнение в гласа.

Пламъците в очите й угасват.

— Вечерна поща укрепва позициите си на лидер в защитата на гражданските свободи, като неутрализира всяко възможно съмнение относно днешните ни ценности. Само ние браним истината и демокрацията. Без нас варварите ще се налудуват на воля.

— Евтино — отбелязва главният.

— Всичко зависи от начина, по който го поднесем — възразява Аника. — Хората ще ни повярват, ако ние сами си повярваме.

Главният изправя гръб и посяга за бутилката минерална вода, отпива и я поглежда изпод вежди.

— Блъфираш — казва той, след като връща бутилката на мястото й. — Никога не би причинила подобно нещо на вестника.

Аника се замисля.

— По-рано не бих, но сега и окото ми няма да мигне.

— Сигурно си се побъркала — решава Шюман.

Тя присяда на бюрото и опира лакти о колене. Сключва длани и се накланя напред.

— Знаеш ли — заговаря спокойно Аника, — може и да си прав, но това го знаем само двамата. Ако се опиташ да спреш публикуването с довода, че съм душевноболна, само ще влошиш нещата.

Шюман поклаща глава.

— Дори ако само допусна мисълта за публикуване на това нещо, край с мен, завинаги — промълвя той толкова тихо, че Аника едва го чува.

— Нима не разбираш колко много грешиш? Ако го направим както трябва, оставаш на това бюро за вечни времена. Абсолютно недосегаем.

Той вдига поглед към лицето й. Цяла бездна бушува в него, гигантска битка на сенки.

— Помисли само — продължава Аника. — Казваме нещата точно каквито са, цялата история от край до край. Как сме открили, че Карина Бьорнлунд е член на терористична група, как съм го казала на теб, а ти на председателя на борда, който, от своя страна, изпраща имейл до министъра с молба за спешна среща — разполагам с входящия номер на документа. Как се е възползвал от наученото от мен и теб, за да я изнуди, да я подтикне към внасяне на изменение в правителствен проектозакон, чиято скрита цел е ликвидиране дейността на телевизионен канал, застрашил деловите интереси на нашите собственици. Но ние разкриваме истината независимо от опасността, ти проявяваш характер, в качеството си на законно отговорен за всички публикации, поемаш изцяло риска, и ето че ставаш шеф на Асоциацията на вестникарските издатели.

— Няма да се получи — възразява той тихо.

Аника пуска тънка усмивка.

— Напротив, ще се получи. И знаеш ли защо? Защото всичко това е истина.

— Не си струва.

— Ако това не си струва, кое тогава? Ние за какво сме тук? Да осигуряваме дивиденти по акциите на собствениците, или да браним демокрацията?

— Нещата не са толкова прости.

— Бъркаш. Точно толкова прости са.

Скача от бюрото, взема чантата си и я мята през рамо.

— Тръгвам.

— Става дума само за един лайнян американски канал.

— Това няма абсолютно никакво значение.

Вижда как се спихва като продупчен балон.

— Чакай — спира я той с вдигната ръка. — Не си тръгвай още. Не говориш сериозно, нали?

Тя се олюлява лекичко.

— Напротив.

Наоколо се възцарява тишина, колосална, тежка и мрачна. Тя стои там, на половината разстояние до вратата, и го гледа, буквално вижда съмненията, опасенията и разнообразните алтернативи, които се боричкат в главата му.

— Собствениците ще изтеглят целия тираж — казва той.

— Вероятно.

— Дума не бива да се разчуе.

— Не, не бива.

— Значи, не можем да я пуснем през дежурната.

Аника не отговаря, изчаква зашеметяващият извод да се уталожи в съзнанието му.

— Цялата работа трябва да се свърши тук — продължава главният. — Ще рече, от теб и мен. Можеш ли да се справиш с предпечатната подготовка?

— Горе-долу.

Главният затваря очи и ги закрива с длани за малко.

— За колко страници говорим?

— Четири двойни — отвръща тя. — Плюс шапка и увод на първа.

Шюман мълчи цяла безкрайна минута, преди да отвори уста.

— Ще се обадя в печатницата да допълнят новините.

— Допълнителни страници?

— Осем — отговаря главният. — Мисля, че стигат.

— Можем ли да се доверим на човек в печатницата?

— На Боб. Колко бързо можеш да работиш с редакторската програма?

— Не много.

Поглежда го право в очите. В тях вижда съсредоточена решимост.

— Предстои ни дълга нощ.

— Знам — отвръща Аника.