Лиза Марклунд
Червения вълк (49)

48

Инспектор Форшберг обитава претъпкан и разхвърлян кабинет на втория етаж в чудовищна постройка, заета от полицейското управление. Аника дреме на един от столовете, но подскача, когато вратата се отваря внезапно.

— Съжалявам, задето се наложи да чакате. Без мляко и захар — казва полицаят, като оставя димяща пластмасова чаша върху бюрото пред нея, след което го заобикаля и сяда на въртящия се стол.

Аника хваща чашата, опарва ръце и духа над тъмната течност. Отпива внимателно. Кафе от автомат — най-гадното възможно.

— Това сега разпит ли е? — пита тя, като оставя чашата.

Форшберг рови из едно чекмедже и не отговаря.

— Да го наречем разпит на свидетел. Къде ли съм го заврял? А, ето го!

Измъква портативен магнетофон и кълбо кабели, изправя се, поглежда Аника в очите и се усмихва.

— Не сте чак толкова замръзнали, все пак. — Задържа погледа й.

Тя отвръща очи.

— О, напротив. Само че съм се научила от горчив опит да се обличам дебело. Как са останалите?

— Рагнвалд е мъртъв, както правилно предположихте. Ингве Густафсон е в интензивното, телесната му температура бе спаднала до двайсет и осем градуса. Но ще прескочи трапа. Знаехте ли, че е баща на Линус, убитото момче?

Аника вдига поглед към полицая, в гърлото й се свива буца и тя поклаща глава.

— А Карина Бьорнлунд?

— Закърпиха й лицето, но има премръзнали места по краката. Какво всъщност се случи?

Накланя се напред и включва магнетофона.

— Добре — отвръща Аника. — От самото начало ли?

Той я поглежда замислено, после извръща лице и диктува личните й данни:

— Разпит на свидетелката Аника Бенгтзон от Хантверкаргатан трийсет и две, Стокхолм. Място: кабинетът на следователя. Начало…

Поглежда часовника си.

— … двайсет и два и петнайсет. Как се озовахте в изоставеното компресорно помещение в близост до „Шведска стомана“ в Люлео тази вечер?

Тя се прокашля, обърнала лице към микрофона, оставен върху записка от шефа на Националната полиция.

— Исках да интервюирам министъра на културата, Карина Бьорнлунд. По една случайност попаднах на нея край летище Калакс и я проследих.

— Да я интервюирате — повтаря инспекторът с усмивка. — За какво по-точно?

Опитва да се усмихне в отговор, но установява, че е прекадено изтощена.

— Въвеждането на новия правилник за библиотечната дейност.

Той запазва мълчание за известно време; размишлява върху чутото, после се навежда над бюрото и изключва магнетофона.

— Така по-добре ли е? — пита я полицаят, като смига заговорнически.

Тя кимва и посяга към пластмасовото кафе за втори опит.

— Какво стана?

— Нека да бъдем наясно от самото начало — казва тя, като отпива от кафето и потиска инстинктивна гримаса, преди да зареже чашката окончателно. — Аз съм журналист. Всички мои източници се ползват от закрилата на закона. Вие представлявате официален орган и ще престъпите закона, ако направите опит да установите какво знам и от кого съм го научила.

Мъжът престава да се усмихва.

— Аз пък имам случай за разследване. Ще ми кажете ли защо изобщо сте дошла в Люлео?

— По работа. Реших да се свържа с министъра на културата и да я попитам за отношенията й с Рагнвалд. От звуците по телефона установих, че се намира на летище Калакс и тръгнах да я търся.

— Защо?

— Тя не пожела да обсъжда каквото и да било по телефона, ако мога да се изразя по този начин.

Полицаят кимва и записва нещо.

— След което министърът на културата е тръгнала да се поразходи из гората, а вие сте я последвали.

Аника кимва.

— До Льовскатан стигнах с кола под наем. Все още си е там.

Форшберг посяга за някакъв лист и чете със свити вежди:

— Тук имам доклад, според който лице с вашето име се е свързало с дежурния диспечер в петнайсет часа и дванайсет минути, за да съобщи, че издирван от нас мъж се намира в някаква тухлена постройка с неясно местоположение, но близо до виадукт. Това говори ли ви нещо?

— Вашият диспечер не може да се нарече точно Айнщайн — отвръща Аника, осъзнала внезапно, че мръзне с цяло тяло, независимо от целия труд на докторите в болницата. — Положих максимум усилия да му обясня за какво става дума, но май нямах особен успех.

Инспекторът изучава доклада.

— Заявителят, тоест вие, тук е описан като силно объркан и изпаднал в истерия.

Аника свежда поглед към ръцете си, сухи, напукани и зачервени, без да отговори.

— Как успяхте да идентифицирате Йоран Нилсон?

Тя свива рамене с все така сведен поглед.

— Карина го нарече Йоран, а пък аз знаех, че са били близки в миналото.

— А револверът, който получихме от вас? Той ви го даде доброволно, така ли?

— Измъкнах го от джоба му, след като припадна на пода…

Внезапно й писва от цялата работа. Става и започва да мери стаята с нервни крачки.

— Ровя в тази история седмици наред и най-накрая всичко застана по местата си. Открихте ли Ханс Блумберг?

Спира пред Форшберг с ръце на кръста. Полицаят замълчава, преди да се извърне от нея.

— Не.

— Точно той ни заключи там.

— Така чух и аз. Чух също историята за Зверовете и експлозията в базата.

— Мога ли вече да си вървя? Пълна развалина съм.

— Ще се наложи да си поговорим по-подробно за всичко казано и случило се в компресорното.

Тя поглежда полицая през дълъг, дълъг тунел.

— Нищо не си спомням.

— Глупости. Трябва да ми кажете каквото знаете, преди да излезете от тази стая.

— Арестувана ли съм? — пита Аника. — Заподозряна в нещо?

— Не, разбира се.

— Добре, тогава ще си вървя.

— Заповядвам ви да останете.

— Ами затворете ме — съветва го Аника и си тръгва.

 

 

Взема такси до Льовскатан, за да прибере колата, като плаща с кредитната карта на редакцията — едничката екстра, която запазва след доброволния отказ от редакторския пост. Когато таксито потегля, остава сама с безкрайния простор над главата си, заслушана в шума на стоманолеярните.

Цял ден почти не се е сещала за Томас. Една сестра се свърза с него, за да го уведоми, че е в болницата на Люлео за преглед и наблюдение, което не отговаря съвсем точно на истината, понеже прегледът току-що бе приключил и вече я бяха изписали, но тя не възразява. Нищо няма да му стане, ако си мисли, че е болна.

Поема дълбоко въздух, който дращи като гласпапир по гърлото.

Светлината наоколо се променя. Обръща лице към небето и вижда една забулена луна, а в следващия миг лумват фойерверки, каквито не е виждала през целия си живот.

От хоризонт до хоризонт небето е прорязано от бледосиня арка, която вибрира на ситни вълнички, разсипва се в каскади от яркоцветни потоци по цялото небе. Аника зяпва нагоре с отворена уста. Розово и бяло, вихри и серпантини, цветове и блясък, хиляди звезди се гонят една друга, грейват с помитаща сила и угасват.

Северното сияние, казва си тя, а в следващия миг небето започва да се напуква.

Отстъпва задъхана няколко крачки, обкръжена от искрящо пространство.

Пурпурна жила се врязва в полукръг зелено, а двете заедно започват да пращят и блещукат, да вибрират неудържимо.

Чуден свят е този, мисли си Аника. Докато земята е скована като скала, звездите пеят и танцуват.

Засмива се тихичко. Мек, непривичен звук. Невероятен ден. Отключва колата, влиза и пъхва ключа в стартера. Двигателят протестира, но накрая решава да се подчини, а тя намира стъргалка в жабката и започва да почиства прозорците от лед. Влиза пак в колата и включва на дълги.

Над билото, там, където изчезна преди часове Карина Бьорнлунд, сега се вижда светлина. На хоризонта забелязва да примигва и угасва розова лента. Изведнъж се сеща за скрития в трансформаторната кутия сак.

Няма и километър, казва си тя.

Включва на скорост и поема бавно по склона, а лагерите на осите скърцат недоволно. Пренебрегва забранителния знак за коли, минава под кабелите с високо напрежение, покрай изоставената промишлена сграда и пустия паркинг. Алеята става все по-тясна и по-тясна; колата лъкатуши след лъча от фаровете, осветил храсталак и ръбести преспи.

Малко след виадукта спира, оставя лоста на празен ход и вдига ръчната. Излиза от колата и се отправя към кутията. Има дръжка и резе. Хваща неуверено замръзналия метал, завърта и тегли. Вратата се отваря и сакът тупва в краката й. Той е тежък, но не чак толкова, колкото бе изглеждал, докато Йоран Нилсон го мъкнеше подире си.

Аника се оглежда. Чувства се като някакъв среднощен крадец. Нищо — само звезди и северни светлини. Дъхът й висва като бял облак край нея и пречи да вижда, след като прикляква. Каквото и да има вътре, то е посмъртният дар на Рагнвалд за неговите деца. Събрал ги бе, за да съобщи последната си воля. Затаява дъх, докато развързва огромен възел в горния край на сака, а сетне става, като придържа страните му изправени.

Надниква вътре развълнувана, не вижда нищо, затова бръква и измъква някакво испанско лекарство, което оставя внимателно на земята. Бърка отново.

Флакон едри жълти таблетки.

Йоран Нилсон е бил под силно медикаментозно въздействие преди кончината си.

Блистер анални свещички.

Кутийка капсули в бяло и червено.

Въздъхва и бръква пак.

Дебела пачка банкноти.

Спира и се вторачва в парите, а между клоните лъхва зловещ повей.

Евро. Банкноти по сто.

Оглежда се. Небето пламти. Втора доменна реве неистово.

Колко са?

Сваля ръкавиците и прелиства пачката с пръсти. Нови, неизползвани банкноти. Сигурно повече от сто на брой.

Сто банкноти по сто евро.

Десет хиляди, почти сто хиляди крони.

Нахлузва ръкавиците, навежда се и вади още две пачки.

Навива надолу страните на сака и надниква вътре с отворена уста. Само пачки евро. Десетки. Притиска с ръце съдържанието на сака, за да прецени колко пласта са наредени вътре. Много. Абсурдно число.

Повдига й се.

Кървавото наследство на екзекутора за неговите деца.

Без повече да му мисли, тя грабва торбата с парите и я занася до багажника на колата.