Лиза Марклунд
Червения вълк (43)

42

Пред Аника се е разпрострял тебеширенобял ландшафт с ревящи снежни облаци и бездънно синьо небе. Застанала е гола, с крака здраво замръзнали в леден блок, а режещият вятър беснее край нея, сцепва кожата на малки рани. Вниманието й е изцяло приковано върху хоризонта — някой приближава, още не го вижда ясно, но усеща присъствието му по басовите вибрации в стомаха, докато напряга очи срещу острия вятър.

Но ето че се появява, мъгляв сив силует върху кадифен фон, палтото му бавно се мята от една страна на друга, докато крачи уверено, и тя го познава. Един от участниците в Студио Секс. Прави опит да освободи краката си от ледения блок, който вече се е превърнал в камък, а мъжът приближава. Ръцете му вече се виждат и в едната съзира ловджийски нож — това е Свен, ножът му е окървавен, а тя знае, че е от котешка кръв. Той все така приближава и вятърът беснее. Тя поглежда лицето му, но то е на Томас, който спира точно пред нея и казва: „Твой ред е да вземеш децата“.

Тя протяга гръб и шия встрани от него и съзира Елен и Кале, увиснали с разпрани стомаси от месарски куки на стоманена релса, а червата им се полюшват над земята.

 

 

Аника се взира в тавана известно време, преди да осъзнае, че се е събудила. Пулсът й бумти в гърлото, лявото ухо пищи оглушително, а завивките са се смъкнали на пода. Обръща глава и вижда гърба на Томас да се надига в дълбок сън. Сяда предпазливо в леглото. Гърбът я боли. Плакала е насън.

Довлича се до антрето на несигурните си нозе и отива в детската, за да усети живата им топлина.

Елен пак е засмукала палец, въпреки всичките придумвания, заплахи и подкупи. Аника хваща ръчичката и издърпва палеца от устата, която търси известно време загубеното, преди сънят да я приласкае. Гледа заспалото дете, очарована от пълното му неведение за неговата собствена красота и неподлежаща на оценка значимост, изпълнена от усещане за непоправимата загуба на една чистота, която нейната дъщеря все още обладава. Гали меките коси, усеща топлината им върху кожата на дланта си.

Момиченце малко, момиченце мило, никога нищо няма да ти се случи.

Отива при сина си, проснат възнак в пижама на Батман, вдигнал две ръце над глава, също както спеше тя самата като малка. Русите коси на Томас и вече също така широки рамене — колко прилича и на двамата.

Надвесва се и го целува по челото. Детето въздъхва дълбоко и примигва насреща й.

— Съмна ли вече?

— Скоро ще съмне — отвръща тя. — Поспи още малко.

— Сънувах гаден сън — казва момчето и се обръща на една страна.

— И аз — отвръща Аника тихичко и гали тила му.

Хвърля поглед към светещия лик на часовника — има почти час, докато будилникът зазвъни.

Едва ли ще заспи отново.

Минава като някоя изгубена душа през антрето към дневната. Течението от прозорците люлее пердетата. Приближава и надниква през цепнатината между тях. Хантверкаргатан оживява бавно отдолу. Жълтата светлина на светофара виси в тъжна самота между сградите. Стопля първо единия крак о радиатора, после другия.

Отива в кухнята, пали котлона, пълни чайника с вода и отмерва четири лъжички кафе във филтъра, преди да надзърне през прозореца към замръзналата пустош на двора. Водата възвира, а термометърът отвън показва минус двайсет и два градуса. Излива водата върху кафето и разбърква, пуска Р1 съвсем тихичко и сяда край масата. Бъбренето на радиото прогонва сврените по ъглите демони. Тя седи кротко с измръзнали крака, а кафето бавно изстива.

Без да го усети, Томас влиза в кухнята с гуреливи очи и щръкнали във всички посоки коси.

— Защо си станала толкова рано? — пита той, взема чаша от сушилката, пълни я с вода и пие на големи глътки.

Тя извръща лице и вперва мълчаливо поглед в радиото.

— Е, както искаш — казва Томас и се връща в спалнята.

Тя закрива очи с длан и диша през устата, докато стомахът й се успокоява и е отново в състояние да се движи. Лисва кафето в мивката и отива в банята. Пуска вряла вода от душа, а после се подсушава бързешком. Облича се като за ски — термобельо и два вълнени пуловера, дебели джинси и вълнено горнище. Изравя ключовете за мазето, слиза долу, прекосява пустия двор и се спуска по стълбите към техния бокс под земята. Апреските й са в рекламна чанта от голяма търговска верига, редом със старите учебници на Томас. Якето е мръсно и цялото в прах. Виси си тук, откак Свен умря. Не й е трябвало — с безкрайните вечери край леденостудените игрища е свършено веднъж завинаги.

Изнася нещата навън, за да ги изтръска от прахоляка, след това ги качва в апартамента. Слага якето на рамене и го разглежда с критичен поглед. Изглежда ужасно, само че в Питео ще бъде по-студено и от Стокхолм.

— Кога се връщаш?

Обръща се и вижда Томас да навлича бельото си на прага на спалнята.

— Нямам представа. Искаш да знаеш в колко ще е сервирано за вечеря ли?

Обръща й гръб и влиза в кухнята.

Внезапно я обзема чувството, че не може и секунда повече да остане на това място. Навлича якето, обува апреските, проверява за ключове, чанта, ръкавици и шапка в сака си. Затваря безшумно вратата и припва надолу по стълбите, далеч от децата, оставя ги зад себе си в топлия уют, а гърдите й ще се пръснат от празнотата на загубата.

Милинките ми, винаги ще остана с вас, нищо няма да ви се случи.

Крачи по току-що събудените улици към спирката на Арланда Експрес, качва се в претъпкания вагон за аерогарата.

До полета остават два часа. Опитва да пие кафе и преглежда снощните вестници, но в стомаха й се таи безпокойство, което кара кофеина и написаното да я задушават. Отказва се и наблюдава процедурата по премахване на леда от самолета. Решила е да не мисли за чиновниците на средно равнище във Федерацията на общинските управи, които тъкмо сега си правят планове за деня, решени да овладеят бързо оформящия се скандал около една своя служителка.

 

 

Докато машината се отлепя от земята, усещането за безтегловност постепенно отминава. Салонът не е пълен и мястото до нея е свободно. Взема брой на Норландски новини, оставен там от последния пътник.

Гледа блестящата, замръзнала и твърда като скала земя отдолу, която се отдалечава с всяка изминала секунда.

Съсредоточава внимание върху вестника, налага си да го прегледа.

Жителите на Карлсвик искат повече автобуси през вечерните часове. Изчезналият тригодишен хлапак е открит в гората край Рисвик с помощта на оборудван със специална апаратура хеликоптер, всички са изпълнени от щастие и чувство за благодарност, а полицията е свършила чудесна работа. Таксиметровите шофьори на летище Калакс заплашват със стачка. Хокейният отбор на Люлео губи като домакин на стадион „Делфин“ с 2 на 5 от „Юргорден“. Така им се пада.

Отпуска вестника и обляга глава назад със затворени очи.

Трябва да е задрямала, понеже миг по-късно колесникът среща асфалта на пистата върху Полярния кръг. Поглежда часовника, почти единайсет е, и се протяга с поглед зареян през прозореца на машината. Над замръзналата пустош тегне бледа утрин.

Има усещането, че прекосява чисто гола салона за пристигащи. Минават няколко секунди, докато разбере какво й липсва: тълпата бъбрещи шофьори на таксита край изхода.

Отива към гишето за коли под наем и получава ключове.

— Подгряващото устройство за двигателя и купето е включено — уведомява я служителят с флиртаджийска усмивка. — Вземете кабела с вас. Ще ви потрябва.

Аника свежда поглед към пода и мрънка някакви благодарности.

Студът отвън е сух и напълно парализиращ. Блъсва я в лицето като с юмрук. Тя ахва изненадана, опитва да се предпази от ледените остриета, които вдишва. Грейналите над главата й изображения съобщават, че е минус двайсет и осем градуса.

Колата е сребристосиво волво, свързано към електрическо табло посредством дебел кабел. Никой двигател няма да може да запали при тази температура без нагревател.

Съблича якето и го хвърля на задната седалка.

В купето е задушно и топло благодарение на нагревателя. Мигом започва да се поти в дебелите си доспехи. Двигателят пали от раз, но сервото и гумите откликват бавно и колебливо.

Минава под завинаги устремения към небето изтребител пред входа на летището и при кръговото завива наляво — към Питео, вместо към Люлео. Наднича през предното стъкло с надежда да види нещо познато. Преди десет години е минавала оттук с такси заедно с Ане Снапхане.

Пустошта остава зад гърба й. Наоколо е само плодородна земеделска земя. В края на гората се кипрят големи ферми, край пътя се издигат солидни къщи от дърво, а от тях струи атмосфера на богатство и влияние. За нейна изненада излиза на широка магистрала, каквато не помни да е имало. Учудването й нараства, докато магистралата се простира напред и напред, а насреща й няма нито една кола. Усещането за сюрреалистична самота я стисва за гушата; насилва се да диша равномерно. Това някакъв майтап ли е? Нима реалността започва да й убягва? Това пътят към ада ли е?

От двете й страни свисти гора, нискорасли, кекави борчета със замръзнали клони. Светлината от ниското слънце примигва в студа, също както при непоносима жега. Стисва по-здраво волана и се изгърбва над него.

Може би става нещо с перспективата зад Полярния кръг. Може би горе се превръща в долу и обратно, а лявото е дясно. При това положение е напълно логично да се изгради пътна магистрала в дивотията, където никой не живее.

След още две погрешни отбивки, при една от които установява, че е на път към Хапаранда и финската граница, внезапно се озовава в центъра на Питео. Градът е смълчан, приклекнал. Напомня й за Шьолдинге, едно село между Катринехолм и Флен, само че тук е по-студено и голо. Основната разлика е главната улица, която е три пъти по-широка дори от Свеавеген в Стокхолм.

Къщата на Маргит и Торд Акселсон е в Питхолм, там, където живеят родителите на Ане Снапхане. Кара внимателно по изчистени от сняг улици, докато стига отбивката, за която й е казал Торд.

Самостоятелната сграда е една от редица притесняващо идентични постройки, издигнати през седемдесетте години, когато въведените от държавата кредитни облекчения за жилищното строителство довеждат до невиждан в миналото строителен бум — това е десетилетието на огромните островърхи покриви.

Паркира наетото волво до зелена тойота „Корола“ — същата като на Томас. Измъква се навън, навлича якето и остава за миг поразена от усещането, че всъщност тя живее на това място, че нейните деца са в университета, а сама работи в Норландски новини. Поема колкото може по-малки глътки от мразовития въздух, вдига поглед към хребета на покрива, хвърлил огромна сянка върху улицата.

Ане Снапхане е израснала само на няколкостотин метра оттук и по-скоро би умряла, отколкото да се завърне, само че мястото е много спокойно.

— Аника Бенгтзон?

Мъж с гъста посребрена грива е открехнал входната врата и проточил глава през пролуката.

— Влизайте — казва той, — преди да сте умряла от студ.

Аника се изкачва на верандата, тупа с крака и се здрависва.

— Торд?

Погледът на тъмните му очи е интелигентен, изразът на лицето — печален и внимателен.

Аника влиза в антре с изкуствен килим в тъмнозелено, някъде от около 1976 година, ако се съди по вида му. Торд Акселсон поема тежкото й яке и го окачва на закачалка под лавицата за шапки.

— Сварил съм кафе — казва той, докато я води към кухнята.

Чамовата маса е подредена с плетени подложки, чаши и чинийки на цветя и панер от брезова кора с поне четири вида сухи сладки.

— О, изглежда възхитително — отбелязва Аника възпитано, докато се разполага върху един стол и отпуска чантата на пода до себе си.

— Маргит обича да пече — казва Торд, като прехапва изречението по средата и забива поглед в своята чаша. Сетне поема дълбоко въздух през носа, стисва челюсти и посяга към предварително напълнен термос.

— Мляко и захар?

Аника поклаща глава, онемяла неочаквано.

Кой й дава право да нагазва в чуждата трагедия?

Взема лъжичката и без да иска чуква с нея по чашата.

— Маргит бе добър човек — казва Торд Акселсон, забил поглед в прозореца. — На всеки му мислеше доброто, но криеше страховити тайни. Точно заради това загина.

Взема си две бучки захар от купичката и ги пуска да цамбурнат в кафето. Сетне скръства ръце върху ръба на масата и отново се заглежда през прозореца.

— От вчера съм се замислил — продължава мъжът, без да я поглежда. — Ще ми се да проговоря, но не искам да калям паметта на Маргит.

Аника кимва, все така безмълвна, и бърка за бележника в чантата си. Хвърля бегъл поглед към чистите стъкла на прозореца и грижливо подредени оранжеви кухненски шкафове, внезапно усетила миризма на домакински препарат.

— Как се запознахте — вие и Маргит?

Мъжът поглежда към тавана и остава неподвижен известно време, после прехвърля поглед към печката.

— Заговори ме веднъж в градската кръчма на Люлео. Беше една събота вечер през пролетта на седемдесет и пета. Седях с неколцина приятели от колежа, а тя беше до нас на бара и ме чу да казвам, че работя във военновъздушната база.

За известно време сякаш остава потопен в спомена, очите му се движат, следят някакъв невидим за нея пейзаж.

— Тя ме заговори. Силно заинтригувана, почти напориста.

Поглежда Аника в очите с немощна, притеснена усмивка.

— Бях поласкан — продължава мъжът. — Такова хубаво момиче. И умно. Хареса ми от първата секунда.

Аника се усмихва в отговор.

— И тя ли е от Люлео?

— Живееше в Льовскатан. Следваше в института за детски учителки. Много й се работеше с деца — те били бъдещето, все това повтаряше. Творчеството бе много важно за нея. Още в ония времена — както в живота, така и в изкуството й…

Закрива уста с шепа и пак поглежда навън.

— Маргит бе сериозен човек — продължава той. — Лоялна, с чувство за отговорност. Извадих късмет с нея.

В кухнята настава тишина, Аника чува тракане на часовник. Стените скърцат от студ.

— Каква бе нейната тайна? — пита най-накрая гостенката.

Обръща поглед към нея.

— Зверовете — отговаря мъжът с внезапно укрепнал глас. — Като една от най-перспективните атлетки на Норботен от началото на шейсетте, Маргит още от дете членувала активно в групи и организации. Влязла в Комунистическата партия съвсем млада.

Атлетика, казва си Аника и споменът я връща към изрезката от Норландски новини.

— Познава ли Карина Бьорнлунд?

— Братовчедки са. Как разбрахте за това?

Аника потрепва леко и се опитва да го прикрие.

— Карина Бьорнлунд също е атлет — казва тя. — Значи са близки?

— Маргит е две години по-възрастна — нещо като кака на Карина. Тя запалила Карина по атлетиката. Само че самата Маргит по-късно се отказала, разбира се.

— Защо?

— Забъркала се в политиката. А Карина я последвала и на това поприще…

Аника чака мъжът да продължи, но това не става и тя прави опит да му помогне.

— Ами Зверовете?

— Те били отцепническа група — отвръща Торд Акселсон и разтрива чело. — Смятали се за нещо като филиал на основната организация, на Китайската комунистическа партия. Излезли от обичайните рамки на маоизма, за да извървят пътя докрай. Или поне те така си мислели.

— И всички имали псевдоними?

Мъжът кимва и разбърква кафето.

— Не точно псевдоними, а истински кодови обозначения, названия на животни. Маргит била Лаещо куче. Много се дразнеше от това. Останалите имали прозвища с политическа окраска, а нейното — толкова лично. Мъжете от групата смятали, че прекалено много пита, че си вре носа навсякъде, все критикувала и спорела.

Всичко в кухнята е притихнало. Студът е стиснал къщата като в менгеме. Миризмата на препарат изведнъж се засилва.

— И какво толкова лошо са направили Зверовете? — пита Аника.

Торд се изправя, приближава мивката, пълни си чаша вода и остава с нея в ръка, без да пие.

— Така и не можа да го преживее — казва той. — Висеше като сянка над главите и на двама ни през всичките тия години.

Оставя чашата върху кухненския плот и се обляга върху машината за миене на съдове.

— Маргит го спомена само един път, но аз помня всяка дума.

Торд Акселсон внезапно потъва в себе си и продължава с монотонен, спокоен глас:

— Било средата на ноември. Не много студено и по земята имало съвсем малко сняг. Влезли откъм задната страна, откъм Люлвикен, покрай реката. Там има само летни вили, така нямало кой да ги види.

Вдига празен поглед към Аника, отпуснал ръце покрай тялото.

— Маргит никога не била влизала в базата, но едно от момчетата познавало много добре района. Казали й да не приближава хангарите, за да не я усетят кучетата — наистина злобни създания.

Аника си записва внимателно.

— Тичали през пустошта около километър. Момчетата изчаквали сред някакви дървета, докато тя отишла по-наблизо. На пистата, пред хангарите, стоял самолет. Тя дръпнала предпазителя на една сигнална ракета и я запратила в кофата с източеното гориво, оставена зад машината.

Наситеният с миризмата на почистващ препарат въздух дразни носа на Аника.

— Докато гледала огъня, забелязва приближаването на двама войници. Побягнала към южната ограда, а те започнали да крещят подире й. Тя се хвърлила зад хангара миг преди експлозията.

Аника поглежда бележките си.

Значи, не е Карина Бьорнлунд. Сбъркала е.

— Едното войниче пламнало като факла. Пищяло ли, пищяло, докато накрая загубило съзнание.

Торд Акселсон затваря очи.

— Маргит не помни как е излязла от базата. След случая групата се разпаднала и никога не се видели повече.

Връща се при масата и се свлича на мястото си, закрил лице с длани, споделил най-сетне онова, което така и не е изпитал самичък, но което тегне над него цял живот.

Аника се опитва да сглоби парченцата наум, но не успява.

— Защо е избухнал самолетът? — пита тя тихо.

Мъжът вдига поглед и оставя ръцете си да паднат върху масата.

— Забелязвали ли сте ракетите, които висят под изтребителите?

Тя поклаща глава.

— Прилича на ракета за луната, рисувана от Дисни. Това всъщност не е ракета, а допълнителен резервоар за гориво. Направен е от тънък материал; възпламенява се лесно.

— Но защо самолетът поначало е бил отвън, на пистата, при това с пълен резервоар?

— Изтребителите са винаги напълно заредени, когато престояват в хангарите — така е по-сигурно. Газовете в един празен резервоар са много по-опасни от самото гориво. Онова момче… то се е оказало точно под резервоара, когато той избухнал.

Дървените стени на къщата скърцат и стенат. Отчаяние се стеле на тъмни талази покрай кухненските шкафове и около дървените лампи. Изпълва я силно желание да побегне от това място, навън, надалеч, у дома при децата, да ги целуне, да усети скъпата им топла закръгленост, там, вкъщи при Томас, да го люби с всичката сила на тялото, с цялата страст на съзнанието си.

— Кой друг е бил там?

Лицето на Торд Акселсон е съвсем сиво. Прилича на човек, който ще припадне всеки миг.

— Жълтия дракон и Черната пантера — отвръща той с прегракнал глас.

— Водач е Дракона, Йоран Нилсон от Саттаярви — казва Аника и нещо неуловимо, дълбоко скрито, се мярва за миг върху лицето на мъжа. — А кой е другият?

— Не знам. Карина е Червен вълк, но не знам кои са момчетата в действителност.

— Колко са на брой?

Той търка лице.

— Споменах Черната пантера. Има още Лъв на свободата, Бял тигър, Дракона, разбира се. Да, това са. Четирима мъже и две момичета.

Аника записва имената, забелязала колко смехотворно звучат, но не може да се усмихне, нито дори вътрешно.

— Карина не е ли била с тях онази нощ?

— Тя скъсала с Рагнвалд и поискала да напусне групата. Маргит много й се сърдила, задето ги предала. Лоялността винаги е била номер едно за нея.

Някъде звъни часовник, вероятно в дневната. Аника си спомня за сватбената обява в Норландски новини. Защо ти е да пускаш подобно нещо, ако няма да се жениш?

Поглежда мъжа замислено, опитва да си представи колосалния товар, който са носили двамата заедно и който сега остава само негов.

— Маргит кога сподели всичко това с вас?

— Когато забременя — отвръща Торд Акселсон. — Стана случайно — забравила бе да си пие хапчето, но когато стана, и двамата бяхме много щастливи. А една вечер се прибирах и я заварих обляна в сълзи. Не можа да спре да ридае. Цяла вечер отиде, докато я убедя да ми каже за какво става дума. Страх я бе да не реша да я предам в полицията. Да я зарежа сама с детето.

Замълчава.

— Но не сте го сторили.

— Хана отслужи военната си служба във F 21 — казва Торд. — Офицер от запаса е, а сега учи ядрена физика в Упсала.

— А другата ви дъщеря?

— Ема живее в същото общежитие като Хана. Пише докторат по политически науки.

— Добре сте се справили двамата — отбелязва Аника чистосърдечно.

Мъжът поглежда през прозореца.

— Да. Само че Зверовете си бяха все с нас. Ден не е минал, без Маргит да си спомни за онази нощ. Това я преследваше непрекъснато.

— Но не и вас — казва Аника. — Вие сте си ходили всеки ден на работа с ясното съзнание за случилото се.

Той само кимва.

— Защо не е съобщила в полицията? Нямаше ли да е по-добре, вместо да се измъчва толкова време с тази тайна?

Мъжът се изправя.

— Стига да можеше — отвръща той с гръб към Аника. — След изчезването на Дракона, Маргит получила пакетче по пощата. В него имало един човешки пръст, от дете. Плюс предупреждение.

На Аника й става горещо, усеща кръвта да се оттича от главата й, сякаш ще припадне.

— Никой не говореше за Зверовете. Маргит не чу нито дума за тях през всичките години, чак до този октомври.

— Какво става тогава? — шепне Аника.

— Получи знак, символа на Жълтия дракон, с който я призовават на сборния пункт.

Пред очите на Аника изниква оня странен образ, рисунката, изпратена до министъра на културата от Франция.

— Среща ли? Кога?

Торд Акселсон поклаща глава и отива до мивката, взема чаша, но така и не я пълни.

— После се свързаха с нея — един от тях се обади в работата й да я пита дали ще отиде на срещата, за да отпразнуват завръщането на Дракона. Тя го пратила да върви по дяволите, казала му, че са съсипали целия й живот и че ненавижда мига, в който се е запознала с тях.

Раменете му се тресат.

— Повече не се обадиха.

На Аника й се повдига все по-силно и непреодолимо. Остава дълго време така, седнала, преглъща и гледа мъжа да хлипа, притиснал чашата о челото си.

— Искам да ги заловят — проговаря той най-накрая и обръща към Аника зачервеното си, неузнаваемо лице. Отпуска се тежко на стола и остава неподвижен известно време, докато часовникът тиктака, а миризмата на препарат се разнася из цялото й тяло.

— Маргит така и не се отърва от чувството си за вина — проговаря мъжът. — Цял живот си плаща, но аз не мога да продължа по същия начин.

— Сега казахте ли на полицията?

Поклаща глава.

— Но ще го сторя. Щом заловят Дракона, за да бъдат момичетата ми в безопасност.

— Какво искате да направя аз? — пита Аника.

Поглежда я безизразно.

— Нямам представа. Исках просто да разкажа на някого.

Поглежда през прозореца и се сепва.

— Хана и Ема пристигат — казва той. — Трябва да тръгвате.

Аника се надига, без да мисли, тъпче бележник и химикалка в чантата и бърза да излезе в антрето, сваля якето от закачалката и го навлича. Връща се в кухнята, където мъжът е останал неподвижен, с празен поглед.

— Благодаря ви — казва тя тихо.

Той я поглежда и прави опит да се усмихне.

— Впрочем — обажда се Аника — малък номер обувки ли носеше Маргит?

— Трийсет и шести.

Оставя го край чамовата маса в излъсканата кухня с недокоснати чаши изстиващо кафе.