Лиза Марклунд
Червения вълк (4)

3

Залезът плисва огнен блясък в салона на самолета, макар да е само два следобед. Аника търси с поглед пролука между приличащите на разбити белтъци облаци отдолу, но не открива такава. Дебелакът до нея я ръгва в ребрата, докато с въздишка разгръща широко брой на Норландски новини.

Тя отпуска клепачи, изключва се от заобикалящата я среда. Изолира се от съскането на климатичната инсталация на самолета, от болката в ребрата и съобщенията на капитана за температурите отвън и времето в Люлео. Оставя се да я носят с хиляда километра в час, съсредоточила внимание върху натиска на дрехите върху тялото й. Чувства се замаяна, немощна. Силните шумове започват да я стряскат по непознат досега начин. Откритите пространства са станали непоносимо огромни, а тесните я задушават. Усещането за дистанция е изкривено и вече й е трудно да я определя. Винаги ходи покрита със синини, защото се блъска в предмети, мебели и стени, коли и бордюри. Понякога й се струва, че въздухът наоколо изчезва. Другите са го изконсумирали, за да не остане нищичко за нея.

Но тя знае: няма страшно. Трябва само да изчака, докато отмине и шумовете се завърнат, а цветовете станат отново нормални. Не е опасно. Не беше.

Потиска тези мисли, оставя се на течението, усеща как брадичката й се отпуска, и ето, изведнъж се появяват ангелите.

Коси като дъждовни струи, пеят те, същества от светлина и летен бриз, безопасност и черешови дървета…

Страхът я кара да се изправи като свещ в седалката. Удря се в сгъваемата масичка и разплисква портокаловия сок по стената на салона. Стремителният бяг на сърцето нахлува в главата, прогонва всички други звуци. Дебелакът й говори нещо, но тя не може да разбере какво.

Нищо не е в състояние да я изплаши така, както тази ангелска песен.

Защо не си стоят в сънищата? Гласовете й пеят нощем, монотонни, утешаващи, напяват нищо незначещи думи с неизказана красота. Но напоследък започват да остават и след като се събуди, а това я кара да полудява от страх.

Поклаща глава, прокашля се, търка очи. Проверява да не е заляла със сок и лаптопа.

 

 

Докато самолетът пронизва облаците в заход към пистата, попадат в ледена вихрушка. Тя успява да мерне за миг през въртопа Ботническия залив, накъсан от тъмносиви острови.

Приземяването е неприятно грубо, вятърът блъска самолета.

Излиза от него последна, тъпче нетърпеливо на място, докато дебелият се измъква със сумтене от седалката, вади нещата си от багажния отсек над главите им и се бори да навлече палтото си. Втурва се покрай него навън и после със задоволство забелязва, че го е изпреварила на опашката за коли под наем.

С ключ в ръка, Аника бърза покрай тълпата шофьори на таксита, скупчени при изхода — грозд тъмни униформи, които безсрамно подлагат на оценка минаващите.

Студът я прерязва на излизане от терминала. Поема конвулсивно дъх, придърпва чантата по-нагоре към рамото. Колоната тъмносини таксита извиква в съзнанието и спомен за последната визита тук в компанията на най-близката й приятелка, Ане Снапхане, на път за Питео. Трябва да е било преди десетина години. Боже, как лети времето.

Паркингът е напред и вдясно, отвъд автобусните спирки. Голите й длани, притиснали лаптопа, бързо замръзват. Звукът от собствените й стъпки по леда наподобява дрънчене на счупено стъкло и това я кара да бъде предпазлива. Докато крачи бързо, усеща как страхът и съмненията я изоставят. Тя е устремена напред — има си цел.

Колата е последна в редицата. Почиства снега от регистрационния номер, за да се убеди, че е именно нейната.

Мракът се спуска неимоверно бавно, за да измести един ден, който така и не е настъпил напълно. Снеговалежът размазва силуетите на недораслите борчета, засадени около паркинга. Навежда се, за да надникне през предното стъкло.

Люлео, Люлео, накъде беше Люлео?

 

 

По средата на дълъг мост, който води в града, снеговалежът най-неочаквано намалява, за да покаже замръзналата отдолу река. Носещата конструкция на съоръжението се надига и спуска като вълни от двете й страни, докато кара напред. Градът изпълзява постепенно из недрата на снежната вихрушка, а от дясната й страна се извисяват към небето мрачни промишлени скелети.

Стоманолеярните и рудното пристанище, казва си тя.

Сградите започват да я наобикалят и реакцията й е мигновена — дежа вю от детските години. Люлео е нещо като арктическа версия на Катринехолм — само че по-студен, по-сив, по-самотен. Постройките са ниски, в разнообразни цветове, изградени от циментови блокчета, стомана и тухлен панел. Улиците са широки, а трафикът рехав. Хотел „Сити“ е лесен за намиране — на главната улица, точно до Общината. Пред входа му има свободни места за паркиране, установява тя с изненада.

Стаята й гледа към театъра и Стадсвикен — непривично безцветна картина, в която оловните, сиви води на реката поглъщат всяка светлина. Загърбва прозореца и подпира лаптопа на вратата към банята, измъква четката за зъби и дрехите си от сака. Сяда пред масата и се свързва по телефона в стаята с редакцията на Норландски новини. Минават почти две минути, преди да се обади недружелюбен мъжки глас.

— Мога ли да говоря с Бени Екланд, моля? — промълвя Аника и отново хвърля поглед през прозореца. Вече е съвсем тъмно. Известно време слуша приглушените звуци по линията.

— Ало? — казва тя. — Бени Екланд ли е? Ало?

— Ало? — тихо отговаря някаква жена.

— Казвам се Аника Бенгтзон. Имам среща с Бени Екланд тази седмица — добавя, докато рови в чантата си за химикалка.

— Значи нищо не знаете? — констатира жената.

— Какво да знам? — пита Аника и рови из бележките си.

— Бени е мъртъв. Едва тази сутрин разбрахме.

За малко да се изсмее от шока, но бързо схваща, че няма нищо смешно, и се ядосва.

— Какво искате да кажете?

— Не знаем как точно се е случило — преглъща жената. — Станала е някаква злополука. Всички в редакцията сме като попарени.

Аника застива в стола с бележките в едната ръка, слушалка и химикалка в другата и се взира в отражението си върху стъклото на прозореца. Струва й се, че витае из въздуха.

— Ало? — обажда се жената. — Искате ли да говорите с някои друг?

— С-с-съжалявам — отронва Аника и преглъща. — Как е станало?

— Нямам представа — почти изплаква жената. — Трябва да се обадя на още две-три места и приключваме за днес. Такъв ужасен ден, такъв ужасен…

Линията отново замлъква. Аника отпуска слушалката, присяда на леглото и усеща внезапен пристъп на гадене. Забелязва телефонен указател върху едно от нощните шкафчета. Грабва го, открива номера на местната полиция и се свързва.

— А, журналистът — казва дежурния, след като Аника пита какво се е случило на Бени Екланд. — Станало е някъде в Свартьостаден. Свързвам ви със Сууп от криминалния.

Тя чака с ръка на очите, докато я прехвърлят, слуша свойствените за хотела шумове: вода се стича по зазидана в стената тръба, отвън трополи вентилатор, сексуални стенания от телевизора в съседната стая.

Инспектор Сууп от криминалния отдел звучи като човек, отдавна стигнал оня предел на възрастта и опита, отвъд които твърде малко неща са в състояние да го смутят истински.

— Лоша работа — съобщава той с дълбока въздишка. — Сигурно съм се чувал с Екланд всеки ден през последните двайсет години. Винаги дебнеше до телефона като куче за кокал. Все имаше нещо, за което иска да научи повече, да изясни някой детайл, за който не можем да му дадем информация, а той много добре го знае. „Виж какво, Сууп, започваше обикновено, нещо не ми е ясна тази работа, какво значи това или онова, или какви ги вършите по цял ден всички там, освен ако не си бъркате с палци отзад…“ — Инспекторът хихика тъжно.

Аника се почесва по челото, дочула немските порнозвезди да симулират шумно оргазъм от телевизора в съседната стая и чака мъжът да продължи.

— Скучно ще е без него — заключава той накрая.

— Имахме среща — казва Аника. — Уговорка да сверим едни данни. Как е починал?

— Резултатите от аутопсията още не са готови, така че по ми се иска да гадая относно причините за смъртта.

Премерената предпазливост на полицая буди подозрения.

— Но какво е станало? Да не е застрелян? Пребит до смърт или наръган?

Инспекторът въздъхва пак.

— Е, майната му, така и така ще се разчуе. Мислим, че е прегазен.

— Прегазен?

— Ударен с голяма скорост, вероятно от мощен автомобил. Намерихме крадено волво със смачкани ламарини в района на рудното пристанище може то да е било.

Аника прави няколко стъпки към сака, за да измъкне бележника си.

— Кога ще знаете със сигурност?

— Докараха го вчера следобед. Експертите се занимават с него в момента. Утре или в сряда.

Аника присяда на леглото с бележника в скута. Той се огъва и плъзва настрани, докато тя записва.

— Знаете ли по кое време е станало?

— Някъде през нощта в неделя или понеделник призори. Видели са го неделя вечер в кръчмата, а след това навярно си е тръгнал с автобуса.

— Той не живееше ли в…

— Свартьостаден. Дори си мисля, че е израсъл там.

Химикалката не пише. Очертава няколко големи окръжности с нея, докато проработи отново.

— Къде е намерен и от кого?

— Край оградата при Малмвален, точно срещу стоманолеярните. Вероятно е бил изхвърлен на голямо разстояние. Човек от нощната смяна се обади вчера сутринта.

— И никаква следа от извършителя?

— Колата е задигната в Бергнесет в събота и, разбира се, намерихме едно друго на местопрестъплението… Инспектор Сууп заглъхва.

Аника остава известно време заслушана в тишината. Съседът превключва на MTV.

— Какво се е случило според вас? — пита най-накрая тя тихичко.

— Наркомани отговаря полицаят по същия начин. Не ме цитирате, но са били друсани донемайкъде. Било е кучи студ, а те са го ударили и зарязали. Смърт, причинена в резултат от опасно шофиране. Ще ги пипнем. Бъдете сигурна.

Аника долавя някакви гласове като фон. Колеги на инспектора се нуждаят от неговото внимание.

— И още нещо обажда се тя. Вие работили ли сте в Люлео през хиляда деветстотин шейсет и девета?

Мъжът се изсмива отривисто.

— Е, достатъчно стар съм, така че бих могъл. Но не, изтървах експлозията във F 21 за малко. С няколко месеца. По това време бях в Стокхолм, а в Люлео пристигнах едва през май седемдесета.