Лиза Марклунд
Червения вълк (36)

35

Маргит Акселсон цял живот вярва във вътрешната сила на човешките същества. Убедена е в способността на всяка личност да въздейства върху събитията; всичко опира до силата на волята и решимостта. Като млада вярва в световната революция, вярва, че масите ще бъдат освободени, че ще отхвърлят игото на империализма, докато светът пее химни и славословия.

Изпъва гръб и хвърля поглед през стаята.

Знае, че днес може да се въздейства както глобално, така и локално. Ясно й е, че дава своя принос, ден подир ден, не само с работата си в детската градина, с това общо бъдеще, с тази колективна отговорност, но също и тук, в залата за грънчарство при Народния дом на Питхолм.

Образователната асоциация на работниците винаги е подчертавала, че получилите най-малко от обществения ресурс следва да бъдат обезщетени посредством образование, културна дейност и мероприятия от разнообразно естество. Лично тя разглежда тази политика като израз на действена справедливост в областта на образованието и културата.

Учебните групи представляват инструмент за практическо овладяване на демокрацията. Те изхождат от предпоставката, че всяко човешко същество крие у себе си потенциал и желание за развитие, за упражняване на влияние и поемане на отговорност, че всяка отделна личност представлява неизчерпаем източник на духовни ресурси.

И вижда как пред очите й членовете израстват. И млади, и стари. Свикнат ли веднъж с глината и глазурите, самочувствието им се извисява ведно със способността да проявяват разбиране към позицията на другия, което на свой ред оставя следа върху хода на събитията в обществото около тях.

Напомня си го, докато стои край скулптурата.

Цял живот живее с грешките от младини. Не минава и ден, в който да не мисли за последиците от собствените си действия. Има дълги периоди от време, през които това влияние е слабо, повърхностно. Живот и работа покриват вината й като гипс. Но в други дни едва смогва да се надигне от леглото, парализирана от гняв срещу собствената си неспособност.

С течение на годините подобни дни стават все по-редки, но тя знае, че неизбежно вземат своята дан, че рано или късно непосилната вина ще я довърши. Тук не става дума само за излишното тегло, за успокояващото въздействие на храната в най-тежките дни, а за разяждащата захапка на собствената й психика, за пълна неспособност да пропъди тревогата. Боледува често. Имунната й система е необичайно слаба.

А ето че и той се върна.

През всичките години я мъчат кошмарни видения за него, час по час се обръща из тъмните алеи в очакване да го зърне зад себе си, а ето че сега наистина е тук.

Реакцията й не е така екзалтирана, както си е представяла.

Не изпищява, нито припада, само пулсът забързва и леко й се завива свят. Тръшва се на един стол в помещението с жълтия дракон в ръка, измисления от него неприятен, детински сигнал за предстояща среща на обичайното място.

Винаги е знаела, че ще я открие. Сега иска нещо повече от обикновена сбирка на групата, каквито правеха на времето. Жълтият дракон е само едно напомняне, начин за връщане на Звяра към живот. Вече се е свързал с Черната пантера — знае това, понеже Пантерата се обади за първи път от трийсет години насам, да й каже и да я попита какво мисли за връщането на Жълтия дракон.

Тя просто затваря. Без да продума, оставя слушалката, измъква кабела от контакта.

Няма измъкване обаче, казва си тя, загледана в така и недовършената скулптура, детето и козела, и бездънно дълбоката връзка помежду им, неподвластна на думи и въображение, основана върху разбирателство и интуитивна чувствителност. Тя не би могла никога да даде израз на всичко това, а тази вечер няма и да се опитва повече.

Боли я гърбът, помъква се тромаво към влажното одеяло, което не позволява на работата й да се разсъхне и напука. Завива я по обичайния начин и привързва на определените места. Смъква престилката, за да я окачи при другите, преди да провери пещта и измие ръце от глината. Сетне отива да погледне работите на своите ученици, да се убеди, че са ги загънали правилно, че завършените творби не съхнат прекалено бързо. Събира няколкото пръснати инструмента. Зарежда пещта, да бъде готова за палене утре, като запазва свободно пространство най-отгоре за петъчната група.

Остава за малко при вратата, заслушана в тишината. Както всеки четвъртък, тя е останала последна. Преобува се, облича връхната си дреха, затваря и заключва с ключ от подрънкващата връзка.

Коридорът пред нея е сумрачен и пълен с тъмни сенки.

Не обича тъмното. Преди случилото се във въздушната база никога не му е обръщала внимание, но оттогава писъците и пламъците я преследват, правят нощния мрак заплашителен и страшен.

Тръгва покрай грънчарското ателие, дърводелската работилница и залата за железопътни модели. Стига края на коридора и внимателно се спуска по скърцащото стълбище, покрай кафето и библиотеката. Проверява вратите, затваря ги и заключва.

Външната врата е заяла от студа — винаги го прави. Насърчавана от нейното скърцане, успява да я нагласи силом и заключва с чувство на облекчение. Вдишва дълбоко няколко пъти, преди да се впусне в хлъзгаво пътешествие по улицата.

Снегът продължава да вали, рядък и хапещ, спуска се тихичко в неподвижния въздух. Застудяло е чувствително с падането на нощта, а температурата продължава да се понижава заедно със спирането на снега.

Новообразувана пелена скърца под гумените й подметки. Взема снегоходката и я забутва напред върху скърцащи плазове към главния път.

Трябва по-често да вървя пеша, отбелязва си тя.

Сняг е затрупал верандата, но краката й са премръзнали и решава да го остави за Торд. Стърже подметки върху коравата четка, отключва и влиза в антрето.

Всеки миг ще припадне от глад.

Събува ботушите, окачва палтото, влиза в кухнята, без да пали лампа, отваря вратата на хладилника.

Приготвила си е предястие от кралски скариди и яйца още преди да излезе, така че сега го тръсва връз масата и лапа с такава лакомия, че по носа й остава майонеза. Сетне седи известно време задъхана, с усещане за празнота, вторачена в мивката, осъзнала колко много е уморена.

Утре рано трябва да отвори детската градина и ще се наложи да стане в пет и половина, за да стигне навреме.

Трябва да си лягам, напомня си тя, без да помръдва.

Остава седнала в тъмната кухня, когато звънва телефонът.

— Още ли си будна? Нали знаеш, че трябва да си вече в леглото?

Усмихва се на съпружеския глас.

— Тъкмо си лягам — лъже тя.

— Добре ли прекара вечерта?

Въздъхва едва чуто.

— Онова девойче все се оплаква, че не й обръщам достатъчно внимание — непрекъснато трябва да я насърчавам.

— А скулптурата?

— Вятър.

Кратка пауза.

— Нещо да си чула? — пита Торд.

— Какво да съм чула?

— Да са се обаждали?

Поклаща глава.

— Не.

— Ще се прибера към два. Но не ме чакай.

Тя се усмихва отново.

— Мислех си само…

И двамата затварят, а тя се изкачва бавно по стълбите. Клонеста сянка на отрупана със сняг бреза прибягва по стената, изпратена от дългите светлини на преминаваща кола.

И въпреки всичко бе имала късмет. Момичетата пораснаха като здрави, мотивирани личности, добри хора с положителни основни ценности, от каквито се нуждае това общество. А Торд е нейният житейски джакпот.

Прокарва пръст по сватбената снимка, окачена на почетно място над площадката на горния етаж.

Измива лице и зъби, съблича се и отново излиза на площадката. Сгъва дрехите и ги прибира в шкафа за чаршафи.

Тъкмо е облякла нощницата, когато мъжът се измъква от килера. Изглежда точно какъвто си го спомня. Малко понапълнял и посивял.

— Ти ли си! — възкликва тя смаяна. — Какво правиш тук?

Не я е страх. Дори когато той протяга ръце в ръкавици, за да я стисне за гърлото.

Паниката настъпва едва когато въздухът й свършва, а вълна адреналин стига до мозъка. Стаята се накланя, вижда тавана да се извисява отгоре й, а лицето на мъжа приближава нейното. Корави като стомана, ръцете му стискат гърлото.

Няма мисли, няма чувства.

Само мускулите на червата се отпускат, а под бельото усеща неочаквана топлина.