Лиза Марклунд
Червения вълк (35)

34

— Мами, зелено е!

Но тя не помръдва, а хората наоколо я блъскат, говорят й нещо, тя ги вижда, но не чува гласовете им. Томас тръгва, потъва в тълпата с ръка през раменете на русата, докато нейната е около кръста му. Отдалечават се бавно, загърбили Аника, потънали в своята заедност, погълнати от тълпата.

— Защо стоим, мами? Пак стана червено.

Поглежда надолу, към децата си, а техните лица са обърнати нагоре, към нея, с бистри, пълни с въпроси погледи, и тя си дава сметка, че е зяпнала широко. Преглъща един писък, захлопва уста и оглежда уличното движение.

— Тръгваме — проговаря Аника с глас някъде от много навътре. — Ей сега ще светне пак зелено.

И светва зелено, и автобусът пристига, и се налага да стоят прави чак до Кунгсхолмсторг.

По стълбите нагоре децата запяват, мелодията й е позната, но не се сеща откъде, ключът все не става и не става — опитва няколко пъти.

Отива в кухнята и хваща телефона, набира номера на мобилния, но се чува механичният глас на службата за съобщения. Изключил го е. Върви, прегърнал с ръка една блондинка някъде из Стокхолм, и не й отговаря.

Тогава звъни в службата на Арнолд, партньорът му по тенис, но и там не отговарят.

— Какво има за ядене?

Кале стои на прага с новите си лъщящи ботуши.

— Пиле с кокосов сос и ориз.

— И броколи?

Тя поклаща глава, усетила пристъп на паника. Вкопчва се в мивката, поглежда в очите своя син и решава да не се предава.

— Не — отвръща тя. — Водни кестени и бамбукови кълнове, а също бейби царевички.

Чертите му се отпускат, усмихва се и прави стъпка напред.

— Знаеш ли какво, мами, клати ми се зъб. Пипни!

Тя протяга ръка. Забелязва, че потръпва, но докосва единия му преден зъб и да, наистина се клати.

— Много скоро ще падне.

— Значи ще получа златна паричка от зъбната фея.

— Значи ще получиш златна паричка от зъбната фея — повтаря Аника и се извръща. Трябва да поседне.

Вътрешностите й са втвърдени в идиотско кълбо от ножчета за бръснене и остри парченца лед, които я режат, докато диша. Кухненската маса се полюлява бавно в едно самотно море. Няма смисъл, напява то, няма смисъл. Приглася му ангелският хор, зима красиво лято любов меден цвят…

Внезапно усеща, че ще повърне. Стрелва се в тоалетната зад кухненското помещение и стомахът й се обръща наопаки, полусмляната храна от денонощния дере гърлото, от което сълзите й се удвояват.

Сетне остава в тоалетната, а вонята кара мозъкът й да се бунтува.

Отвъд слънцето вечна любов, запяват ангелите с пълен глас.

— Млък! — крясва тя и хлопва със сила тоалетната дъска.

Влиза гневна в кухнята, измъква продуктите за вечеря, изгаря ръката си, когато добавя ориза, порязва се, докато реже лука и пилето, цяла трепери при отварянето на консервите с водни кестени, кокосово мляко и царевица.

Дали не се е припознала? Не е невъзможно. Томас прилича на мнозина други шведи — висок и рус, широкоплещест, с наченки на коремче, а беше и тъмно, разстоянието — голямо. Може мъжът с русокосата жена на онова място въобще да не е бил той.

Улавя се за печката, затваря очи и прави четири дълбоки вдишвания.

Може да не е бил той. Сигурно се е припознала.

Изправя се и отпуска рамене, отваря очи и чува входната врата да се отваря.

— Тате!

Радостните възгласи на децата и крепки прегръдки, дълбокият му глас, изпълнен със смесица от щастие и предпазлива сдържаност. Приковава поглед към отдушника и се пита дали ще проличи, дали нещо в израза на лицето му не ще й даде отговор.

— Здрасти — казва той зад гърба й, целува я по темето. — Как се чувстваш? По-добре?

Тя вдишва и издишва, преди да се обърне и го погледне.

Видът му е обичайният. Съвсем същият, какъвто е винаги. Тъмносиво сако, тъмносини джинси, светлосива риза, блещукаща копринена вратовръзка. Очите са същите, малко уморени и малко обезсърчени, косата е гъста, стърчи като четка над буйните вежди.

Усеща, че е спряла да диша, и поема въздух жадно и дълбоко.

— А — отвръща тя, — малко по-добре сякаш.

— Утре на работа ли си?

Обръща му гръб, за да разбърка пилето, колебае се.

— Не — казва най-накрая, — едва ставам от легло.

— Дано не ни лепнеш на всички тоя зимен бацил с повръщане — отбелязва Томас и сяда край кухненската маса.

Няма начин да е той. Сигурно е бил някой друг.

— Как беше на работа днес? — обажда се тя, докато поставя тигана върху скъпата дизайнерска подставка.

Томас въздъхва и разгръща пред себе си сутрешния вестник така, че тя не може да види очите му.

— Трудно се работи с тоя Крамне от правосъдието. Кило приказки — нула работа. Момичето от Федерацията на областните управи и аз вършим всичко, а той обира лаврите.

Аника застива, все още с дръжката на тигана в ръка, вторачена в дебело заглавие пред себе си, нещо във връзка с изтичането на информация относно предложение в областта на културата, което се очаква идната седмица.

— Федерацията на областните управи — повтаря тя. — Как й беше името?

Томас непредпазливо оставя единия ъгъл на вестника да се прегърне и тя мярва за миг очите му, преди да го тръсне и изправи отново.

— София — отвръща той. — София Гренборг.

— Що за човек е?

Той продължава да чете, поколебава се за миг и отвръща:

— Амбициозна и доста способна. Често опитва да тегли чергата към тях за наша сметка. Може да ти скъса нервите.

Сгъва вестника, става и го запраща към перваза на прозореца.

— Добре. Значи аз вземам децата. Не искам да си изпускам тениса и тази седмица.

Връща се в кухнята с по едно пискащо дете под всяка мишница, слага ги да седнат по местата им, опипва разклатеното зъбче, възхищава се на новите ботуши, бръсва с пръсти мишите опашници, изслушва разказите за сладкарската машина и обещаното пътуване до Упсала за посещение на котарака Петер Безопашков.

Просто си въобразявам, решава Аника. Сигурно съм се припознала.

Прави опит да се засмее, но не може да стопи островърхия камък в гърдите.

Не е бил той. Бил е някой друг. Ние сме неговото семейство и той ни обича. Никога не би предал децата.

Те бързат с вечерята, за да не изпуснат Булибумпа.

— Чудесно беше, благодаря — обажда се Томас, като я млясва по бузата.

Двамата почистват заедно, ръцете им се докосват от време на време, погледите се кръстосват.

Никога няма да ме остави.

Сипва прах в машината за миене на съдове и я пуска. Той хваща лицето й в длани и го изучава със сбърчени вежди.

— Добре си решила да останеш още един ден у дома. Много си бледа.

Тя свежда поглед и бута ръцете му встрани.

— Чувствам се малко изтощена — казва Аника и излиза от кухнята.

— Не ме чакай — нарежда Томас на тила й, — обещал съм на Арнолд да пием по бира след това.

Замръзва на прага, а камъкът с остри като бръсначи ръбове започва да се върти в гръдния й кош. Застинала е намясто и усеща как сърцето бумти.

— Добре — отвръща Аника и отново овладява мускулатурата си, мести крак пред крак, излиза в антрето, оттам в хола, оттам в спалнята, а там — в леглото. Чува го да изважда спортния сак и ракетата от гардероба в антрето, после виква за довиждане към нея и децата, следват разсеяните им отговори и нейното мълчание.

Дали е забелязал нещо странно у нея? Дали имаше нещо особено в неговото държание?

Вдъхва дълбоко и бавно издишва.

Ако бъде откровена пред себе си, цялата последна година й е малко крива. Той просто не реагира на това.

Става от леглото и го заобикаля, за да използва телефона, оставен върху шкафчето откъм другата страна.

— Томас казва, че си болна — съобщава Арнолд, едничък сред старите приятели на Томас, който я приема безрезервно. — По-добре ли се чувстваш?

Аника преглъща и мотолеви нещо.

— Е, това обяснява защо не може да играе тази вечер, но стават две седмици подред.

Аника пада. Подът под нея се превръща в черна дупка и тя полита през космоса.

— Ще трябва да си търся друг партньор, ако продължава да отменя срещите, надявам се, че разбираш.

— Не можеш ли да изчакаш още малко? — пита Аника, потънала в леглото. — Томас толкова държи на теб.

Арнолд въздъхва нервно.

— Добре — казва той, — ама е наистина голямо лайно. Никога не си държи на думата. Когато наемеш корт с фиксиран час за цял сезон, не може просто да ти хрумне да не го използваш.

Аника закрива очи с длан, а сърцето й ще се пръсне.

— Ще поговоря с него — обещава тя и затваря.

Сигурно е минало известно време, защото изведнъж децата се оказват до нея, в леглото, по едно от всяка страна, пеят нещо, което й е познато отнякъде, започва да тананика заедно с тях, а ангелският хор им приглася в синхрон.

Тези деца са мои, казва си тя. Той никога няма да ми вземе децата.

— Добре — обажда се Аника, — време е за лягане.

И ги слага по леглата, чете им приказка, без сама да съзнава какво точно чете. Подпъхва завивките им, целува и двамата. Излиза, като загася лампата. Сгушва се в прозоречната ниша на хола и притиска слепоочие в леденостуденото стъкло. Покрай неуплътнената рамка духа право в бедрата й. Долавя шума от вятъра, който се мъчи да влезе в стаята покрай пантите. Вътрешностите й са смълчани и спокойни, затиснати от ръбестия камък.

Апартаментът зад нея тъне в мрак. Разлюляна улична лампа хвърля жълти петна из стаята. Гледани отвън, прозорците й приличат на черни дупки.

Напряга слух да чуе дишането на децата, но долавя само своето собствено. Затаява дъх, за да чува по-добре, но слухът й е блокиран от биенето на сърцето, в главата й кръвта бушува и ври.

Неверен, казва си тя. Свен е бил винаги неверен.

През всичките тези години тя отказва да погледне истината в очите, а едничкия път, когато прави опит да протестира, той я удря с клещи по главата. Опипва несъзнателно малкия белег върху челото. Вече е едва забележим и почти никога не се сеща за него.

Свикнала е с неверни мъже. Вижда го пред себе си — нейната първа любов, нейният приятел от детинство, годеник и спортна звезда. Свен Матсон, който я обича повече от всичко на света, Свен, който я боготвори до такава степен, че никой не смее да припари до нея, не може дори да я заговори, а тя няма право да мисли за когото и да било другиго, освен за него самия, всъщност за нищо друго, освен за него. Всичко останало се наказва и той я наказва, и продължава да я наказва, докато един ден застава насреща й, недалеч от пещите в Хелефоршнес, с ловджийски нож в ръка.

Прогонва спомена, изправя се и го отърсва от себе си, също както отърсва нощните кошмари, познатите кошмари, завърнали се след оная нощ в тунела, мъжете от Студио Секс, които обсъждат какво да правят с нея, Свен с окървавен нож в ръка, котката й, литнала във въздуха с увиснали навън черва.

А сега и Томас изневерява.

Точно в този миг навярно е в леглото на онази София Гренборг, може би й го вкарва ей в тази секунда, а може и да се лижат един друг, или пък лежат плувнали в обща пот.

Взира се в жълтите петна, забива пети в пода, в шлайфания неотдавна лично от нея под, минат с три слоя лак. Скръства ръце пред гърди и си налага да диша дълбоко. Апартаментът й откликва с нежно внимание.

Доколко е готова на жертва, за да запази този живот?

Има избор. Всичко се свежда до вземане на решение.

Мисълта за това й позволява да отпусне рамене и внезапно дишането става по-леко. Отива при компютъра и влиза в интернет. Въвежда София Гренборг в търсачката и получава цял куп резултати.

Жената с Томас пред универсалния магазин е над трийсетте или мъничко по-млада.

Аника стеснява кръга на търсене.

Като представител на Федерацията в смесена работна група по проект, свързан с личната безопасност на политиците, няма как да е под двайсет и пет.

Отстранява родените след осемдесета година.

Пак остават цял куп.

Излиза от страницата и влиза в уебсайта на службата й. Започва да търси сред служителите. Въвежда името. Гадното и долно, курвенски претенциозно име.

Връща се в предишния сайт и започва да търси.

София Гренборг. Точно тя е. Двайсет и девет годишна. Живее в Горен Йостермалм, родена в Енгелбрект. О, колко ужасно, колко страхотно изискано.

Разпечатва страницата през факса и излиза от мрежата. Набира номера на дежурния в Националната полиция, за да поиска копие от паспорта на лице с идентификационния номер на София Гренборг.

— Десет минути — оповестява уморено полицаят.

Без никакъв шум проверява дали децата спят, а после се измъква в стокхолмската нощ.

Започнало е да вали. Бели снежинки изникват от нищото върху фона на мръсното сиво небе и кацат върху лицето й, когато поглежда нагоре. Всички звуци са спаднали с половин октава, дразнят тъпанчетата на ушите със съмнения и измама.

Бърза през снега, оставяйки влажни следи по паважа подире си.

Входът на Главното полицейско управление в Стокхолм е откъм Бергсгатан, на около двеста метра от собствения й дом. Застава пред огромните електрифицирани двери, обажда се по интеркома за посетители и я пускат в продълговата клетка пред същинските врати.

Копието го няма още, така че й предлагат да поседне за няколко минути.

Заема един от подредените покрай стената столове, преглъща и решава да не се чувства така гадно.

Всички паспортни снимки в Швеция са все още обществено достъпни и могат да бъдат поискани по всяко време. Чуват се отделни гласове в подкрепа на идеи за въвеждане на ограничения, но до момента не е предприето нищо конкретно.

Не ми искат никакви обяснения, няма за какво да се оправдавам, повтаря си тя.

Когато й дават плика, няма търпение да провери дали е права. Извръща се от гишето и измъква полароидното копие.

Няма грешка. Тя е.

София Гренборг.

Съпругът й се шляе из Стокхолм и целува пред всички София Гренборг.

Прибира снимката в плика и се връща при децата си.