Лиза Марклунд
Червения вълк (34)

33

Мехмет запълва рамката на вратата в служебния кабинет на Ане Снапхане. Главата му излъчва гневни импулси. А нейната непосредствена реакция е на чиста, рафинирана радост, заслепяващо бяло ликуване, което извира от стомаха и плъзва нагоре до темето.

— Трябва да се разберем — проговаря той. — Още сега, преди нещата да се влошат дотам, че да излязат извън контрол.

Щастливото чувство не я напуска, лепнало се е като някакъв хвалебствен химн: Той е тук! Дошъл е при мен! Аз съм важна за него.

И Ане го гледа, облегнат на рамката с цялото му елегантно безгрижие, което толкова обича у него, този неин красавец, мъжът, копнежът по когото е тъй безпределен, че я буди нощем. Тя блъска назад въртящия стол и се надига бавно.

— И аз мисля така — отвръща Ане и протяга ръка.

Той се прави, че не я забелязва, забил поглед в пода.

— Силвия боледува у дома цяла седмица — съобщава той с тиха ярост в гласа.

Ликуването й секва. Чува шума от разсипалите се по пластмасовия под негови парченца.

— Лично аз никого не съм предавала — заявява тя остро.

Мъжът вдига две ръце в успокояващ жест.

— Да оставим това настрана. Никой не е виновен. Нещата помежду ни не вървяха. Поне това можем да си признаем, нали така?

Сълзи на негодувание пълнят очите на Ане. Преди да отговори, поема шумно дъх.

— Аз пък си мислех, че вървят.

— Но не вървяха. Повече така не може. Ако двама души ще прекарат заедно живота си, помежду им трябва да цари съгласие, нали?

Тя затваря очи за секунди, сетне вдига глава и опитва да се усмихне.

— Искаш да кажеш, че робството ти свърши?

Той прави две-три крачки из стаята.

— Ане — започва с умолителен тон, който кара усмивката й да посърне, — ако не се разберем сега, ще ни завърти една вихрушка, от която няма отърване цял живот. И най-много ще пострада Миранда. Не можем да го допуснем.

Тя притиска пръсти върху бюрото, вперила поглед в обувките си.

Една нова яснота започва да се надига откъм ходилата й, минава през корема, за да завладее цялото й съзнание: Миранда, неговата дъщеря; неговата нова жена и ново дете. Тя вече не влиза в сметката. Всичката нежност си е отишла, изчерпала се е. Превърнала се е в необходимото зло, някоя, с която е споделял общо легло и дете, остатъчен продукт от един отминал живот, с който винаги ще бъде принуден да се съобразява.

Чувство за самосъжаление заплашва да я задуши. Немощен звук се изтръгва от гърлото и я кара да потъне в земята. Поема безмълвно дъх няколко пъти.

— Но аз те обичам — отронва тя, без да го поглежда.

Той приближава и я прегръща, а тя обхваща кръста му с две ръце, заравя лице в шията му и хлипа.

— Толкова те обичам — шепне като в несвяст.

Той я полюлява нежно, гали косите й, целува я по челото.

— Знам. Разбирам, че те боли и много съжалявам. Прости ми.

Ане Снапхане отваря очи срещу пуловера му с обърната яка, усетила една сълза да се търкаля по носа й, за да увисне на върха му.

— Вече няма смисъл да се криеш зад гордостта си — промълвя тихо Мехмет. — Ще се оправиш ли?

Тя бърше нос с опакото на ръката.

— Не знам…

 

 

Пет листа очакват Аника във факса, когато се прибира у дома. Зарязва връхната си дреха на купчина в антрето — така или иначе, трябва пак да излиза за децата.

Присяда върху дървената пейка сред камари сметки за плащане и бързо преглежда копията, изпратени от архива на Норландски новини по реда на публикуване.

От първата изрезка става ясно, че още като младо момиче Карина Бьорнлунд е обещаваща лекоатлетка. Репортажът отразява ПН. Аника го дешифрира или като Първенство на Норландия, или Първенство на Норботен. Снимките са зърнести и прекалено контрастни; налага й се да присвие очи, за да докара на фокус кльощавото момиче с конска опашка и номер 18 на гърдите, размахало тържествуващо букет цветя срещу обектива. Образът излъчва екстаз, който все още може почти да се пипне с ръка, трийсет и пет години след мига, в който е заснет. Карина Бьорнлунд жъне огромен успех, първа е на всички дистанции, вещаят й славно бъдеще.

Поради някаква неясна причина това прави министерския й пост още по-възмутителен.

Аника пъха снимката на лекоатлетката най-отдолу на купчина и продължава нататък.

Следващата изрезка съдържа статия, посветена на Дружеството за отглеждане на служебни кучета със снимка на Бамзе, златист ретривър, и неговата собственичка, Карина Бьорнлунд, заедно с още пет кучета и собственици, готови за демонстрация в спортната зала този уикенд. Снимката е по-малка от първата, и Аника наистина не може да различи нищо повече от белналите се зъби на министъра и тъмния език на кучето.

Третият материал носи щемпел „6 юни 1974“ и показва група току-що завършили курса за медицински секретарки към Университета на Умео. Карина Бьорнлунд е трета отляво на най-горния ред. Аника разглежда еднородната група от снимката: никакви мъже, никакви имигранти, повечето с коси малко над раменете и паднал над едното око кичур.

Четвъртата изрезка е най-малка и представлява бележка от 1978 година от рубрика Имена и новини, с която Областната управа на Норботен съобщава, че Карина Бьорнлунд е назначена за секретарка на комисаря на общинския съвет.

Петата е репортаж за явно бурно протекло заседание на управата от есента на 1980 година. Снимката показва четирима мъже, които разискват проблемите на здравеопазването в областта, а енергичните им жестове говорят за повишен тон. Зад тях е застанала жена в пола на цветя, с внимателен поглед и скръстени пред гърдите ръце.

Аника разглежда снимката по-внимателно и чете надписа под нея:

Комисарят Кристер Лундгрен защитава позицията на политиците по отношение проект за нова централна болница в Норботен в спор с Отдела за здравеопазване и представители на обществена групировка, организирана под лозунга „Защитете нашето здраве“. Секретарката му, Карина Бьорнлунд, слуша.

Добре, казва си Аника, докато пуска листа да падне от ръката й. Така стават нещата значи. Започва работа при Кристер Лундгрен, който става в крайна сметка министър на търговията, а тя го следва по петите чак до правителствения пост.

Поглежда отново изрезката и забелязва, че е от двайсет и втора страница — твърде назад за местен вестник, — и чете началото на материала, посветен на някакви детайли в процеса по вземане на политически решения. Аника пропуска останалата част, но погледът й попада върху надпис под снимка в долния десен ъгъл на изрезката.

Ханс Блумберг, репортер.

Примигва и поглежда пак. Да, определено е той. Много по-млад и строен вариант на архиваря от Норландски новини.

Тя изпръхтява, внезапно представяйки си този мъж толкова ясно, колкото разхвърляната масичка пред себе си. Има ги такива във всяка редакция. Добросъвестни, но лишени от въображение репортери, които отразяват „важните неща“, политически решения и социални процеси, лица, които съставят отегчителни текстове, като се оправдават със сериозността на темата, и гледат отвисоко авторите на интригуващи, ангажирани статии. Сигурно е бил активен по профсъюзна линия, борец за всяка безнадеждна кауза, но не и за хора от нейната черга, понеже такива умеят сами да се грижат за себе си.

А сега клечи в архива на вестника и брои дните, които му остават до края на мъчението.

Малкият Ханс, казва си тя и завърта китка, за да види часа.

Време е да прибира сополанковците.

 

 

Елен се хвърля насреща й с широко разперени ръце, като в лявата размахва Тигърчо. Надигналата се в гърдите й радост е толкова гореща, че нещо се стапя при вида на тези чорапогащи и миши опашчици, и червена рокличка с щамповано сърчице. Някаква корава буца се размеква и изчезва.

Улавя скочилата във въздуха дъщеричка, удивена от безкомпромисното доверие на детето, гали изпънатите крачета и ръчички, заоблените раменца и плоското гръбче, вдишва божествения аромат на косите й.

— Направила съм машина за сладкиши — съобщава Елен, като се измъква насила от нея. Хваща Аника за единия пръст и я дърпа към къта за ръчен труд.

— Ще я покажем на тате — заявява детето, готово да вдигне картоненото съоръжение, чиято горна част заплашва да падне и Аника се хвърля напред.

— Няма как да я вземем днес — казва тя, като улавя картона, — понеже ще ходим в града за нови обувки на Кале. По-добре да оставим машината за сладки тук, да не се счупи.

Връща съоръжението върху работната маса. Долната устна на момиченцето увисва, очите се наливат със сълзи, устните затреперват.

— Ама така тате няма да я види.

— Ще я види. — Аника прикляква до нея. — Нищо няма да й стане на машината тук, а утре ще я вземем у нас. Може даже да я оцветиш.

Елен поглежда към пода и завърта глава така енергично, че опашниците се размятат на всички страни.

— Я, какви сладки опашници имаш — възхищава се Аника, като улавя една и гъделичка с нея ухото на детето. — Кой ти ги направи?

— Ленарт! — отвръща Елен, като се кикоти и опитва да избегне гъделичкането. — Той ми помогна и за сладкарската машина.

— Дай да видим какво прави брат ти — казва Аника и битката приключва. Елен навлича грейката, нахлузва ръкавиците и дори не забравя да вземе Тигърчо у дома.

Училището на Кале е на Пипершгатан, на две преки оттук. Аника стиска топлата ръчичка на детето, докато двете внимателно избягват локвите и тананикат детски песнички.

Кале е седнал в къта за четене, потънал в една от книжките за приключенията на котето без опашка Петер. Той не вдига поглед, преди Аника да приклекне до него и да целуне темето му.

— Мами — проговаря момчето, — къде се намира Упсала?

— Северно от Стокхолм. Защо?

— Можем ли да идем да видим Петер и другите котета?

— Като нищо — отвръща Аника, спомнила си за съществуването на специални маршрути, по които може да се проследят стъпките на котките от приказките на Йоста Кнутсон, покрай църквите, замъка и университета.

— Мисля, че тази е най-хубава — заявява Кале, забил пръст в изображение на бяла котка, и бавно срича: — Мери Кремавия нос.

Аника примигва изненадана.

— Ама ти можеш да четеш? Кой те научи?

Той свива рамене.

— От компютъра. Иначе няма как да играеш.

Изправя се, затваря книгата и я връща на лавицата.

След това й отправя твърд поглед, както е седнала върху червена табуретка.

— Ботуши — заявява момчето. — Обещала си. Старите са пробити.

Аника се усмихва, хваща го за крачола и го тегли към себе си. Той се разсмива и дърпа, а тя му духва във врата.

— Вземаме автобуса и отиваме да купим — казва Аника. — Върви да се облечеш, че Елен ни чака.

Единицата пристига едновременно с тях на спирката и тримата сядат най-отзад.

— Армейско зелено — обажда се Кале. — Не ща пак сини. Само бебетата носят сини ботуши.

— Аз не съм бебе — възразява Елен.

— Хубаво, ще ти купим зелени — съгласява се Аника. — Стига да има.

Слизат на Кунгстредгорден и бързат през улицата, сред гейзери от киша, разпръсквани от бързо преминаващите коли. Щом влизат в търговския център, веднага смъкват шапки, шалове и ръкавици и ги натъпкват в огромната чанта на Аника. В магазина за обувки на втория етаж намират подплатени гумени ботуши в армейско зелено с подходящ размер, достатъчно високи, снабдени със светлоотражатели. Кале отказва да ги събуе. Аника плаща и отнасят старите в опаковката от новата придобивка.

Измъкват се тъкмо навреме. На Елен й става горещо и започва да хленчи, но млъква, щом излизат на студената и мрачна Хамнгатан. Тръгва тихо, хванала майка си за ръка. Аника улавя Кале и тримата прекосяват пътя пред универсалния магазин, като гледат да се пазят от калните каскади на колите. Силует на излизащ от магазина мъж привлича погледа й.

Но това е Томас, казва си тя, а умът й сякаш е другаде. Какво търси тук?

Не, следва друга мисъл, не е той.

Мъжът прави две-три крачки, а дъхът му светва под блясъка на уличното осветление и да, той е!

Лицето й се озарява от широка усмивка, горещата разтапяща радост се завръща. Тръгнал е за коледни подаръци! Вече!

Засмива се. Той е истински маниак на тази тема. Миналата година започва да купува още през септември — спомня си колко се ядоса, когато Аника откри скритите в гардероба му покупки и започва да пита какви са тези пакети и какво търсят там.

Жестока вълна киша се стоварва отгоре им и Аника изпищява. Дръпва децата от бордюра и виква гневно след таксито. Когато обръща поглед назад, Томас е изчезнал. Търси го из тълпата и го съзира отново; извръща се с лице към някого, някаква жена с руса коса и дълго палто го приближава, а той я обгръща с ръка. Томас придърпва другата жена към себе си и я целува, и настъпва мъртва тишина, и всичко живо изчезва. Аника се е вторачила през дълъг тунел, а в другия му край нейния съпруг целува някаква руса жена със страст, от която вътрешностите й се смразяват разкъсани.