Лиза Марклунд
Червения вълк (33)

32

Външната врата се затваря с трясък и в апартамента настава тишина. Аника е отново сама. Лежи със заровена във възглавницата глава. Коленете й са прибрани към брадичката. Пухената завивка е пропита от тревога. Ангелите тананикат някъде отзад монотонно и безпомощно.

Днес трябва да стане. Поне за да прибере децата. Не боледува често, а Томас не е свикнал да се грижи изцяло за тях, да ги води и прибира, да им готви и чете, да ги слага по леглата. Става кисел и раздразнителен, а тя се изпълва от чувство за вина.

Сгушва се още по-надълбоко под завивките.

Можеше и да е по-зле, казва си тя.

Ако се разболеят например децата. Ако Томас я напусне. Ако закрият вестника. Ако в Ирак избухне война — всяко от тези неща е по-лошо. Това тук е едно нищо.

Но си е нещо. Нещо като огромна празнота на мястото, където се е намирало професионалното й самочувствие.

Вярвала е на Шюман. Доверявала се е на трезвата му преценка.

Нещо е станало. С нея или с него. А може би с двама им. Може да е заради случая. Навярно не е лъжица за тяхната уста.

Или пък наистина се е побъркала в оня тунел. Добре знае, че тази възможност е напълно реална.

Изгубила ли е способността да преценява точно нещата? Нима е стигнала ръба на безумието?

Завива се презглава и оставя тази мисъл да завладее бавно съзнанието й. Но тя се пльосва редом, полага глава върху възглавницата. Поглежда я и се убеждава, че не е опасна.

Случаят си е случай и правото е на нейна страна. Тук има нещо. Шюман може да е бил прав много пъти преди, но сега не е.

Отхвърля завивката и диша задъхана. Бърза гола към банята, измива зъбите и взема светкавичен душ.

Апартаментът кънти опустял, лишен от присъствието на Томас и децата. Застанала на прага към кухнята, Аника гледа оставената след закуската бъркотия, без изобщо да й пука. Заслушва се в звука на тишината, шумове, на които никога не обръща внимание, докато всички са си у дома, а тя има други задачи освен свързаните лично с нея. Когато става част от нещо по-голямо, отделно от нея самата, мъничките, незначителни нюанси не успяват да стигнат до съзнанието. В битието й на Отговорен възрастен неговият филтър пропуска само най-важните крясъци. Като „Дай да ям!“, „Тиксо!“ или „Къде е Тигърчо?“.

А сега е самичка и болна, натикана в миша дупка, употребен репортер с изтекъл срок на годност, а дреболиите я зариват, принуждават я да слуша с нямо удивление.

Хладилникът мърмори с дълбок и постоянен глас, с един полутон по-ниско от вентилационната инсталация от съседния покрив. Отнякъде пропълзява миризма на пържено. В близкия ресторант загряват котлони и тигани, приготвят днешния обяд. Автобуси стенат и ръмжат при спирката на Хантверкаргатан, сирените откъм пожарната при парка Крунуберг надигат глас и пак замлъкват.

Обзема я внезапна паника.

Не мога повече.

И мускулите по цялото тяло се напрягат, звуци и дишане заглъхват.

Нищо ми няма, убеждава се тя. Просто така ми се струва. Не се задушавам, а тъкмо напротив. Това е хипервентилация, но ще отмине, само търпение, трябва да се успокоя.

А подът се надига все по-близък, притиска бедрата и лактите й, докато накрая се оказва вторачена в пространството под миялната за съдове.

Той въобще не ме брои за човек, казва си Аника в настъпилия миг яснота, който връща обратно звуци и цветове. Шюман не ме разглежда само като репортер; той ме лишава от чест и човешко достойнство. Никога не го е правил. Сигурно е жертва на неподозирано вътрешно желание да се утвърди. Да бъде приет. Мен не ме приемат. Но той не може да застане на моя страна точно сега, защото ще му струва прекалено скъпо.

Изправя се и усеща, че си е ударила коляното. Ръцете и краката я болят — белег за това, че е погълнала прекалено много кислород. Пристъпите на паника не са я спохождали от години. Забравила е за тях, откакто са се родили децата чак до момента, когато я хвана Бомбаджията. Сега я нападат през неравномерни интервали, със същата сила и ужас, както преди.

Дали не трябва да пия антидепресанти, пита се тя.

Знае, че Ане Снапхане крие цял голям флакон с такива в банята си там, в Лидингьо.

Просто си въобразявам, казва си тя. Уплашена съм от собствения си страх. Всичко е на психическа основа. Ако го изкарам на светло, ще изчезне. Ако страховете ми видят светлина, мигом ще се стопят.

Подпряна така върху машината, Аника усеща как тялото й отново се стабилизира.

Знае, че е права. Съществува връзка между Рагнвалд, министъра на културата, атентата във F 21, смъртта на момчето, журналиста и съветника.

Освен това й е ясно, че повече няма право да се занимава с тая история. При никакви обстоятелства.

Не искам и дума повече да чувам по този въпрос.

Добре, по време на работа няма. Но ако се обадя тук-там от къщи, докато съм в болнични, това не се брои.

Отива в спалнята и се облича, после се връща в кухнята, за да направи кафе, без да почиства свинщината, оставена от Томас и децата. Само смита всичко в единия ъгъл на масата и сяда с чашата кафе пред купчина листове и рекламна химикалка от Съюза на общините.

Трябва да научи повече подробности около терориста и министъра, за да сглоби цялата картина. Има интернет у дома, но модемът с безнадеждно остарял. Томас поиска да го смени с по-съвременен, но тя не позволи — и без друго кисне прекалено дълго пред компютъра.

Да проверя църковните книги, отбелязва си тя; минало и родители.

Цялата публична информация за министъра, като се започне от пощата, после пътувания, официални изяви, изказвания, имуществен регистър, търговски регистър и така нататък.

Да прочета повечко за ЕТА и лестадианството.

Преглежда краткия списък.

За днес стига.

Вдига слушалката и моли справки да я свържат с общинската служба в Саттаярви, колкото да установи, че такава няма. Пита за номерата на всички местни служби с телефонния код на Паяла и освен на общината в самата Паяла, получава на тези в Юнесуандо и Терендьо.

Саттаярви е в района на Паяла.

Йоран Нилсон е роден на 2 октомври 1948 г. като единствен син на Тойво и Елина Нилсон. Майката е регистрирана там на 18 януари 1945 г. като родена в Шексхолм. Двойката сключва брак на 17 май 1946 г. Бащата умира през 1977 г., а майката — през 1989 г.

Записва си всичко това и благодари за информацията.

Шексхолм?

Ще трябва да използва компютъра все пак.

Кекисалми, известен още като Шексхолм, се оказва разположен край устието на река Вуоксен, при вливането й в Ладожкото езеро върху Карелския провлак, недалеч от стария шведски град Виборг.

С две думи, в днешна Русия.

От уебстраницата на общината в Люлео намира връзка към друга, пълна с изобилна информация за района.

През пролетта на 1944 година Карелия е завладяна от Съветския съюз и цялото местно население напуска. Четиристотин хиляди изселници бягат във вътрешността на Финландия, а част от тях отиват още по-нататък, в Швеция.

Вторачва се в екрана.

Етническо прочистване, казва си Аника. Концепцията е стара като света. Само терминологията се променя.

Означава ли нещо това? Важно ли е обстоятелството, че майката на терориста е прокудена от своя дом със силата на руското оръжие?

Не е ясно. Може би.

Излиза от системата и набира номера на общината в Долен Люлео. Винаги е за предпочитане да прави подобни проучвания по телефона, за да не усъмни никого с любопитната си, нахална муцуна.

Карина Бьорнлунд е родена на 9 септември 1951 г. като второто от трите деца в брака на Хилма и Хелге Бьорнлунд. Двамата се развеждат през 1968, като майката сключва втори брак и живее понастоящем в Люлео, на Стургатан. Бащата е починал. Братята й се казват Пер и Алф.

Какво й дава всичко това?

Абсолютно нищо.

Благодари на общинския секретар и се изправя, известно време нервно обикаля из апартамента, преди да грабне отново слушалката и да набере номера на Норландски новини.

— Ханс Блумберг не е на работа днес — уведомява я кисел глас.

— Свържете ме с документацията все пак — настоява Аника бързо, преди да е чула още една тирада за Европейския съюз.

Обажда се млад женски глас.

— Ясно ми е, че определени фактори ни налагат да сътрудничим на Вечерна поща, само че никой не ни пита дали имаме време за това — заявява жената с напрегнат глас. — Можете да получите паролата и след това сама да се поровите в архива ни чрез мрежата.

Тая трябва да успокои малко топката, ако не иска да свърши като Ханс, решава Аника.

— Онова, което търся, надали може да се намери по този начин — казва тя на глас. — Интересувам се от най-ранни изрезки във връзка с Карина Бьорнлунд.

— Коя? Министърката ли? За нея имаме цели километри изрезки от вестници.

— Най-ранните от тях. Можете ли да ми ги пратите по факса?

Оставя домашния номер, като си отбелязва наум да включи факсовия апарат.

— Колко ще искате? Първите сто?

Аника се замисля за миг.

— Първите пет ще свършат работа.

Разнася се дълга въздишка.

— Добре, но не преди обяд.

Затварят и Аника се отправя към кухнята. Почиства оставеното след закуска, проверява съдържанието на фризера и решава да приготви пилешки филета в кокосов сос за вечеря.

След това се обува и облича якето.

Трябва да изляза, да подишам.

Купува претоплени в микровълнова фурна спагети с бекон и гъби от денонощния на Флеминггатан и започва бавно да се храни с пластмасова лъжица, докато пресича Кунгсбрун в посока към центъра на града.

Пуска празната картонена чиния на ъгъла на пресечката Васагатан и Кунгсгатан, после забързва към Хьоторгет. Забавя малко ход само при Дротнинггатан, единствената истинска пешеходна зона по европейски образец в Стокхолм, с нейната невероятна смесица от рай и ад. Амбулантни търговци, улични артисти, курви и премръзнали скитници пълнят пространството между множество универсални магазини. Тълпата я понася напред с неочаквана нежност, минувачи се блъскат в нея и тя е обзета от странна меланхолия при вида им: майки със стиснати зъби и разлюлени скърцащи колички; групички красиви млади жени от имигрантските предградия с техните високи токчета и звънки гласове, отскубнали се най-после от дома, с развети над разкопчани якета и прилепнали блузи коси; важни господа с униформените си куфарчета и стрес в осанката; зализани хлапета от Йостермалм в пухени якета с качулки и шикозен носов говор; и още туристи, продавачи на хотдог, куриери, идиоти и пласьори на дрога. Оставя се на течението, става една от тях, сигурно би могла да намери дори убежище в дъното на тяхното многолюдно, снизходително блато.

— Тая не е ли от телевизията? Тя е, нали! Гледай! От тунела, показваха я по…

Аника не се обръща. Знае, че това ще мине и замине. Ако седиш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на твоите врагове ще минат покрай теб. Скоро никой няма да си спомня за Бомбаджията от тунела, а тя ще бъде просто една от общото блато, сиво-черна снежинка, устремена към тинестото дъно, пренебрегната от всички.

Спира пред стъклената врата на номер 16, един от дискретните входове към правителствените служби. Рамките на витрините са изцяло от полиран мед, а в празното пространство отвъд тях се виждат добре поддържани палми в качета и рецепция с бронирано стъкло и униформена охрана.

Аника бута навътре двете крила на вратата. Грайферите на подметките й започват да издават скърцащи звуци по мраморния под. Приближава пазача, а по кожата й пропълзява неприятно усещане, че не е нищо повече от една безсрамна натрапница. Почуква с пръст микрофона пред плътното стъкло.

— Работи — успокоява я възрастният мъж от другата му страна. Вижда устните му да мърдат, а гласът идва някъде отляво, през скрит говорител.

— А, добре — казва Аника с неуверена усмивка и се навежда над микрофона. — Искам да видя пощата на Карина Бьорнлунд.

Ето, шпионинът е вече тук и се готви да рови в кошчето за боклук и в чуждата поща.

Мъжът вдига слушалка и натиска някакви бутони.

— Седнете, ще извикам деловодителя.

Аника отива към местата за чакащи, три извити керемиденочервени софи, едно шведско знаме и едно на Съюза, дизайнерска етажерка с цял куп списания и метална статуя, която трябва да изобразява малко дете. Може би момиченце.

Разглежда статуята. Дали е от бронз?

Прави стъпка напред. Коя е тя? Колко ли любопитни шпиони са минали и заминали пред нейния поглед?

— Здравейте. Вие ли искате да прегледате пощата на министъра?

Аника вдига поглед и вижда пред себе си мъж на средна възраст с вързана на опашка коса и бакенбарди.

— Да — отвръща тя. — Аз.

Протяга ръка, без да казва името си. Съобразно закона за свободния достъп до информация, всеки има право да преглежда официални документи, без да се легитимира, един закон, в чиято подкрепа застава при всяка възможност. Най-малкото, той позволява да не изпитва какъвто и да било срам, понеже никой не знае коя е.

— Насам, моля.

Минават през две заключени врати и боядисан на диагонални ивици коридор, а сетне вземат асансьор до шестия етаж.

— Надясно — обажда се мъжът.

Тук мраморният под е заменен с линолеум.

— Надолу, по стълбите.

Изтъркани дъбови дъски.

— Това е моята стая. Какво желаете да видите?

— Всичко — отвръща Аника, като съблича якето, решена да шпионира колкото е възможно повече. Оставя чантата и якето си върху един стол в ъгъла на помещението.

— Добре — отвръща мъжът и влиза в някаква компютърна програма. — Карина е имала шестстотин шейсет и осем официални подтеми, откакто е встъпила в длъжност преди близо десет години. Тук е пълният списък.

— Мога ли да получа разпечатка?

— За последната година ли?

— За всичко.

На деловодителя дори не му трепва окото. Просто пуска принтера.

Аника хвърля поглед върху първата страница от разпечатката: дата на регистриране и номер, номер от входящ регистър, архивен номер и дата. Следва името на отговорния служител, име и адрес на изпращача, резюме на съдържанието и най-накрая — предприети мерки.

Решение, чете тя, ad acta.

— Какво значи ad acta?

— Приключен — отговаря мъжът с конската опашка, извърнал лице към нея. — Не се предприема нищо. Възможно е да става дума за поздравление или графоманско послание от някой редовен кореспондент.

Зачита се в резюметата: покана за Филмовия фестивал в Кан, молба за снимка с автограф, апел за спасяване на някакво издателство от закриване, пет въпроса, отправени от 8Б клас в Сигтуна, покана за участие в тържествената вечеря с Нобеловите лауреати на 10 декември в кметството на Стокхолм.

— Къде се съхраняват физически писмата?

— Тези, които преглеждате в момента, са все още актуални. Те са в съответните ресорни секретариати.

Взема втория лист и погледът й веднага е привлечен от първата позиция.

Становище на Асоциацията на вестникарските издатели относно правата за излъчване на цифрови телевизии.

Каналът на Ане Снапхане, казва си тя.

— Мога ли да хвърля един поглед на това?

Деловодителят изправя гръб, проточва шия към разпечатката в ръката й, наглася очилата върху носа си.

— Ще трябва да се обърнете към отговорния служител — пояснява той, като сочи името под датата на документа.

Продължава нататък. Има периоди на оживена кореспонденция по повод различни законопроекти.

Стига до съвсем неотдавнашна папка.

Дата на регистрация: 18 ноември.

Подател: Херман Венергрен.

Относно: Молба за спешна среща по неотложен въпрос.

— Това какво е? — пита Аника, като подава листа на мъжа.

Той чете мълчаливо.

— Електронна поща — отвръща най-накрая. — Получена във вторник вечер, заведена вчера.

— Искам да знам какво пише в този документ.

Мъжът свива рамене.

— Тук не мога да помогна. Има си отговорен служител по въпроса. Друго?

Тя се извръща и продължава да чете, обзета от някакво особено чувство.

Защо председателят на Вечерна поща ще иска спешна среща с министъра на културата във вторник вечерта?

Налага си да забрави притесненията за момента.

Подател: анонимен.

Относно: рисунка на жълт дракон.

Решение: Ad acta.

Чете отново.

— Какво е това? — пита тя, като се навежда с протегната ръка и чака мъжът да си сложи очилата и погледне.

— Анонимно писмо — отговаря той. — Доста такива получаваме. Главно изрезки от вестници или разни неясни изявления.

— Много ли са жълтите дракони?

Смее се.

— Не чак толкова.

— А къде са анонимните писма?

— Тези специално са при мен — събирам ги в една кутия.

Деловодителят сваля очилата и се протяга за кафява картонена кутия с надпис Правителствени служби: Анонимна поща. Вдига капака и взема най-горното писмо.

— Държим ги в такива кутии по реда на завеждането, пет години подред. След това заминават в централния архив. Всеки плик има печат на гърба.

Протяга й малък плик, като я оставя да прочете написаното. Щемпелът носи дата 31 октомври от тази година.

— Какво има вътре?

— Мисля, че точно това е за дракона.

Измъква сгънат на четири лист с формат А4 и го подава на Аника.

— Нямам представа защо е изпратено точно при нас, но може би минава за култура.

По средата на белия лист наистина се мъдри малък дракон, нарисуван с несигурна ръка и оцветен в жълто. Нещо прещраква в главата й. Усеща го физически. Виждала е почти същата рисунка съвсем неотдавна, но къде?

— Може ли да получа копие от това? — пита тя.

Докато мъжът излиза в коридора, за да й направи копие, тя поглежда плика, в който е изпратено това послание. Адресиран е до Министър на културата Карина Бьорнлунд, Стокхолм, La Suede^[1].

Поглежда марката отблизо. Щемпел Paris, le 28 Octobre^[2].

Рагнвалд навярно е живял във френската част на Пиренеите през последните трийсет години. Тук може да се крие нещо, но къде е виждала тази рисунка? Затваря очи и стисва силно клепачи, рови усилено из паметта си и нещо се мярва.

Отваря широко очи, ослушва се за стъпките на деловодителя. Чува го да си приказва с някого в коридора. Оглежда стаята и забелязва малко жълто самозалепващо листче върху долния край на дисплея. Приближава и се навежда, за да прочете написаното върху него.

Карина директен, после номер през ведомствената централа, после думата мобилен, последвана от телефонен номер.

Взира се по-внимателно, 666 66 60. Два пъти числото на звяра и накрая нула. Просто съвпадение или иска да каже нещо относно Карина Бьорнлунд?

— С друго да ви помогна?

Аника подскача и се изпъва, обръща се на пети и пуска обезоръжаваща усмивка.

— Може би друг път — казва тя. Събира разпечатките от десетгодишната входяща кореспонденция на културния министър.

Отправя се към асансьора с чувство на облекчение.