Лиза Марклунд
Червения вълк (26)

25

Аника пържи полуготови рибешки крокети и бърка картофено пюре на прах — нещо, което избягва да прави, когато Томас си е у дома. Той е привикнал към добре сготвена питателна храна — неговата майка винаги е държала на качествените продукти, но в ония времена това надали е било чак толкова трудно. А и да не забравяме, че семейството е притежавало бакалия. Не че обичната й свекърва е трябвало да превива гръб в магазина. Просто е слизала долу и си избирала каквото й е нужно, без да плаща, само се е грижела за сметките. Нормално е да е имала време за готвене при това положение.

Самият Томас през живота си не е обелил и един картоф. Полуготовата храна остава пълна загадка за него до момента, в който цъфва Аника с консервена кутия равиоли в ръка. Децата му, от друга страна, изглежда, са напълно доволни от квадратната риба и буламача на прах.

— Това, червеното, и него ли трябва да го ядем? — интересува се Кале.

Подредила е акуратно парченца червена чушка в чиниите им, а сега и двамата ги отстраняват.

Няма търпение да тръгне. Чакат я поне четири часа работа.

— Не. Можете да гледате някой филм. Кой предпочитате?

— Ура! — виква Елен, като вдига ръце във въздуха и събаря чинията на пода.

Аника става и я вдига. Чинията оцелява, храната не.

— Красавицата и Звяра! — възкликва Кале и скача от стола.

— Не! — възразява Аника и чува, че крещи. — Само не този!

Децата я гледат ококорени.

— Ама нали ни е подарък от баба — казва Кале. — Не харесваш ли Красавицата?

— Красавицата и Звяра въобще не е хубав филм — заявява Аника. — Той ни разправя лъжи. Звяра затваря Красавицата и баща й, измъчва и двамата, отвлича ги, отнема им свободата. Това хубаво ли е?

Децата поклащат глави мълчаливо.

— Виждате ли? На всичко отгоре Красавицата трябва да обича Звяра, защото ако го обича достатъчно много, ще го спаси.

— Ама това е хубаво, нали? — обажда се Кале. — Дето го спасява.

— Но защо трябва да го прави? Защо й е да спасява Звяра, след като се е държал така ужасно с нея?

Забелязва объркването на момчето и неразбиращия поглед на Елен, прегръща Кале през раменете.

— Ти си добро момче — шепне в ухото му. — Нямаш представа колко ужасни могат да бъдат понякога хората. Има толкова лоши хора, че никаква любов не може да ги излекува.

Гали го по косите и целува бузата му.

— Защо не гледате Мио, мой Мио?

— Само ако го гледаш с нас — казва Елен. — Толкова е страшен.

— Ами Пипи тогава?

— Добре!

Половин минута след като е пуснала филма, от недрата на чантата й се разнася жужене. Тя се втурва в спалнята, захлопва вратата и обръща съдържанието на чантата върху неоправеното легло. Синджирчето на мобилния се е заплело в пружината на едно от тефтерчетата й.

На телефона е Q.

— Проверих твоите цитати.

Тя взема тефтерче и химикалка.

— И? — подканя го Аника, като се свлича на пода, опряла гръб о леглото.

— Доста странни съвпадения — казват отсреща. — Прекалено странни, за да са плод на случайност.

— Има ли нещо друго, което да свързва трите случая?

Дълбока въздишка.

— Още не знаем, но няма сходство в почерка на убиеца. И трите случая са твърде различни. Открихме текстилни нишки по труповете, но няма отпечатъци от пръсти.

— Само писмата?

— Само писмата.

— И до какви изводи стигнахте?

Нова въздишка.

— Мъжът от Йостхамар е убит. Засега толкова. Застрелян е поне от метър разстояние, а не е никак лесно сам да държиш една АК4 на такова разстояние и при това да натиснеш спусъка. Разбира се, между момчето и журналиста има връзка, но засега не установяваме такава със съветника. Момчето е видяло негодника да бяга, така че сме изправени пред един твърде банален мотив. Може би е щяло да идентифицира убиеца.

— А може и да го е познавало — допълва Аника.

Комисарят замълчава изненадан.

— Кое те кара да мислиш така?

Тя поклаща глава със забит в тапетите поглед.

— Нямам представа. Просто чувство, което ме обзе, докато разговарях с него. Той се уплаши много и ме накара да си вървя.

— Прочетох протокола от разпита му в полицейския участък на Люлео. Там не пише да е бил уплашен.

— Разбира се, че не пише. Внимавал е.

Мълчанието по линията е пропито от недоверие.

— Не вярваш момчето да го е познавало — проговаря Аника, понеже знаеш, че е бил Рагнвалд.

Вратата се отваря широко и в стаята нахлува Елен.

— Мами, той взе дистанционното и казва, че щяло да си седи у него.

— Задръж така — казва Аника, като оставя мобилния, става на крака и отива при телевизора с Елен.

Кале се е свил в ъгъла на дивана и притиска с две ръце дистанционните за телевизора и видеото към гърдите си.

— Кале — казва Аника, — дай едното на Елен.

— Няма — отвръща момчето. — Тя само натиска като побъркана и сменя каналите.

— Добре тогава ще ги прибера и двете.

— Недей! — писва Елен. — Искам си едното!

— Стига! — виква Аника. — Дай ми дистанционните и сядайте кротко да гледате или заминавате право в леглата!

Издърпва устройствата и се връща в спалнята, а писъците на Кале кънтят в ушите й.

Затваря вратата и отново взема телефона.

— Рагнвалд — казва Q.

— Сууп ми намекна нещо такова, за да дам на Рагнвалд да разбере, че сте наясно със завръщането му. Ти имаш ли някакво участие в това?

Сумтене.

— Дотук не съм видял и помен от статия.

— Утре ще я видиш, макар и доста рехава, трябва да призная. Сууп не снесе кой знае какво. Мисля, че знаете много повече.

Комисарят не отговаря.

— Какво знаете? — настоява Аника. — Имате ли идентификация?

— Нека първо изясним някои неща казва Q. — Можеш да използваш анонимните писма, но без да съобщаваш, че съдържат цитати от Мао.

Аника записва.

— А Рагнвалд?

— Сигурни сме, че се е завърнал.

— С каква цел? Да убие тези хора?

— Нямало го е повече от трийсет години, така че трябва да има много сериозна причина за връщането му. Но каква е тя, ние все още не знаем.

— Той ли е маоистът убиец?

— Чудесно заглавие. Жалко, че не можеш да го използваш. Не знам дали е той. Може и да е, но не бих се заклел в това.

— Но той взриви самолета във F 21?

— По някакъв начин е замесен, но не знаем дали е присъствал при самата експлозия.

— Как се казва? Истинското му име?

Комисар Q се поколебава.

— Аз ви дадох сериен убиец — пазари се Аника. — Заслужавам едно име на терорист в замяна.

— Не става за публикуване — казва Q. — Пазим самоличността му в тайна цели трийсет години и така трябва да си остане още известно време. Това, което ще кажа, е само и единствено за личния ти архив. Никакъв компютър, никакви хвърчащи листчета из редакцията.

Аника преглъща с усилие, химикалката е готова, вената на шията и пулсира. Понечва да пита за степента на секретност, когато вратата се отваря и в спалнята влита Кале.

— Мами — оплаква се той, взела ми е Тигърчо. — Нека ми го върне!

Аника дава накъсо. Поема си дъх, за да изреве. Усеща, че поаленява, и вперва в Кале обезумял поглед.

— Вън! — шепне тя. — На секундата!

Момчето я поглежда ужасено, после се обръща и побягва, като оставя врата да зее широко.

— Мами каза да ми върнеш Тигърчо — чува се гласът му. — На секундата!

— Нилсон — съобщава Q. — Казва се Йоран Нилсон. — Син на лестадиански свещеник от Саттаярви в Норботен, роден през октомври четирийсет и осма. Заминава за Упсала да следва теология през есента на шейсет и седма, но се връща в Люлео около година след това, работи в катедралната администрация, но изчезва на осемнайсети ноември шейсет и девета, за да не се появи никога повече под истинското си име.

Аника пише толкова усилено, че я заболява китката. Дано успее да разчете после драсканиците.

— Лестадиански?

— Лестадианството е религиозно течение в Норботен. Някои негови аспекти са невероятно стриктни. Никакви пердета, никаква телевизия, никакъв контрол над раждаемостта.

— Знаеш ли защо му викат Рагнвалд?

— Това е кодовото му име от Люлео през шейсетте години. Запазва го като псевдоним, когато става професионален убиец, но в ЕТА вероятно се подвизава с френска националност. Смята се, че живее в пиренейско селце откъм френската граница, като я прекосява, когато стане нужда.

Аника чува разправията на децата откъм дневната.

— Значи наистина става професионален убиец? Нещо като Леон?

— Не, подобни типове съществуват единствено във филмите на Люк Бесон, но знаем, че взема участие в няколко поръчкови убийства. Трябва да свършвам, а и ти май имаш неща за оправяне у вас.

— Бият се заради някакъв плюшен тигър — отвръща Аника.

— Господи, насилието явно е твоята орис — отсъжда Q и затваря.

Доглежда Пипи с децата, по едно на всяко коляно, сетне им мие зъбите и прочита две глави от томчето на Астрид Линдгрен. Изпяват заедно три песни от Шведска песнопойка и децата се изчерпват като батерия за фенерче. Когато сяда да пише, главата й се върти от умора. Буквите плават върху дисплея, не е в състояние да се фокусира, в миг на пълно безсилие я обзема усещането, че пропада в някаква бездна.

Търсейки спасение от екрана, отива в банята, пръска лицето си със студена вода, след това отива в кухнята, за да кипне малко от нея, отмерва четири лъжички кафе в кафеварката и ги залива с врящата вода, притиснала здраво металния филтър. Взема кафето и чаша с емблемата на Федерацията на областните управи и сяда отново пред екрана.

Той е пуст. Още нищо не е написала.

Вдига телефона и звъни на Янсон.

— Нищо не мога да сътворя — оплаква се тя. Не става и не става.

— Ще стане. — Гласът на редактора е изпълнен с жизнеността на новинарския поток. — Имам нужда от теб. Можем да си помогнем взаимно. — Къде точно зацикли?

— Малко преди началото.

— Започни отпреди това. Първо. Имаме сериен убиец на свобода. Ето ти въдицата за първа страница. Започваш с обобщение, описваш подробно убийствата в Норланд, цитираш писмата.

— Нямам право — прекъсва го тя и написва „сериен убиец, описание Люлео“.

— Добре тогава, просто изложи балансирано, доколкото е възможно, информацията, с която разполагаш. Второ. Оповестяваш убийството на съветника в Йостхамар, това е новина и е известна само на нас. Версията на полицията, на съпругата. Убийство е, нали?

— И още как.

— Добре. Трето. Сега свързваш Йостхамар с Люлео и разказваш за напрегнатото полицейско издирване на убиеца. Разполагаш с първа страница и после с шеста, седма, осма и девета; също и карето за твоя стар терорист вече сме го подготвили.

Тя не отговаря, седи смълчана, заслушана в шумовете зад мъжкия глас, диктор от телевизора, телефонен звън, почукване на клавиатури истинска симфония от далновидност и цинизъм.

Вижда образа на Гунел Сандстрьом пред себе си, виненочервената й жилетка и меки бузи, и отново я обзема могъщо, безкрайно усещане за безсилие.

— Добре — прошепва тя.

— Нямай грижа за снимковия материал — добавя Янсон. — Тук ще се оправим. Имаше известни възражения по повод заминаването ти за Йостхамар без фотограф, но аз обясних, че си отишла наслуки и не си имала дори най-малка представа, че ще удариш десетката. Осигурихме снимки на фермата, жената не пожела да застане пред обектива, но имаме майката на момчето и главния редактор на Норландски новини вместо най-близък роднина. Репортерът не е имал голямо семейство, нали?

— Така е — отговаря Аника тихичко.

— Някаква възможност да снимаме писмата?

— Тази вечер? Трудна работа. Все ще нагласите нещо, след като сте наясно с всички подробности.

— Пеле! — виква редакторът към фотографите. — Студийни снимки на няколко писма. Веднага!

— Обикновени, с герба на Швеция и марка с хокеист. Листовете са разчертани, формат А4 от бележник с леко оръфани краища там, където са били откъснати, писано е с химикалка през ред, около половин страница текст.

— Друго?

— В никакъв случай не забравяйте да напишете, че писмата от снимките не са оригинали.

— Добре де, ясно. Кога ще имам твоя материал?

Тя поглежда часовника, стъпила отново здраво на крака.

— За кога го искаш?