Метаданни
Данни
- Серия
- Аника Бенгтзон (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Den roda vargen, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Павел Главусанов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Светослав Иванов(2016)
Издание:
Автор: Лиза Марклунд
Заглавие: Червения вълк
Преводач: Павел Главусанов
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: шведска
Печатница: „Инвестпрес“
Редактор: Божана Славева
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-150-160-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2349
История
- —Добавяне
23
Берит Хамрин среща Аника при будката на портиера до асансьорите.
— Идваш ли да хапнем по нещо? — пита тя.
Аника оставя ключовете от колата върху перваза на прозорчето и поглежда часовника.
— Не днес — отвръща тя. — Имам много работа, а трябва да взема и децата. Можеш ли да хвърлиш един поглед на едно нещо, или ще припаднеш от глад?
Берит обмисля предложението с театрална задълбоченост.
— Ще припадна — заявява тя. — За какво става дума?
— Ела с мен — отвръща Аника и се понася към стаята си. Захвърля горната дреха в обичайния ъгъл и обръща съдържанието на чантата върху бюрото, за да намери бележника. Прелиства го до последната страница, а сетне заобикаля бързешком бюрото, за да измъкне друг бележник от второто чекмедже.
— Прочети това — обръща се към Берит, като и подава бележника, стиснала две листчета с пръсти.
Колежката й ги взема и чете първото на висок глас.
— Настоящото надигане на селското движение е колосално явление. — Оставя бележника. — Но това е класически текст.
— В какъв смисъл? — подскача Аника, като навита с пружина.
Без да отлепя поглед от нея, Берит рецитира наизуст:
— В централните, южни и северни провинции на Китай ще се надигнат като неудържима буря няколко милиона селяни. Ще се надигнат като ураган, сила толкова могъща и напориста, че нищо не ще може да я удържи.
Аника усеща, че зяпва; гледа колежката си, загубила дар слово.
— Това е доклад върху селското движение в Хунан от четирийсет и девета година, ако си спомням точно. Един от най-известните трудове на Мао Дзедун. Всички го знаехме наизуст.
Аника рови в някаква кутия и вади още два бележника. Разлиства ги, докато открие каквото и трябва.
— Ами това?
Подава на Берит записките си от Люлео.
— Няма нищо конструктивно в отсъствие на деструктивен елемент, — чете Берит. — Деструктивно ще рече критика и отричане, ще рече революция. А тя предполага осмисляне на нещата, което е конструктивно. Ако съсредоточим вниманието си първо върху деструктивното, ще получим конструктивно като част от процеса.
— Е?
— Друг цитат от Мао. Защо си ги записала?
Аника трябва да седне.
— Това са писма — отвръща тя. — Анонимни писма до убити жертви. Това за деструкцията е изпратено до Бени Екланд в редакцията два дни след първото убийство, а другото, за селското движение на общински съветник от Йостхамар, ден след неговото предполагаемо самоубийство.
Берит присяда върху бюрото на Аника пребледняла.
— Какво, по дяволите…
Аника клати глава и я хваща с две ръце.
— Трябва да говоря с майката на Линус Густафсон — казва тя.
Телефонът звъни в замръзналото, екливо пространство хиляда километра на север. Ръката й се изпотява, докато притиска слушалката към ухото си.
— Да изляза ли? — пита Берит беззвучно и сочи първо себе си, а после плъзгащата врата.
Аника поклаща глава и затваря очи.
По средата на поредния свободен сигнал от другата страна вдигат слушалката. Отговаря й сънен и объркан глас.
— Обажда се Аника Бенгтзон от редакцията на Вечерна поща в Стокхолм — казва Аника бавно и отчетливо, както се е научила да го прави през годините като нощен редактор — по това време повечето хора са потънали в здрав сън.
— Кой? — пита жената от слушалката.
— Писах за Линус във вестника — отвръща Аника и усеща как очите й се навлажняват. — Исках да ви кажа колко много съжалявам.
Образът на момчето изниква внезапно пред нея, с наблюдателните очи и щръкнала коса, с недоверчивите жестове и несигурен глас. Не успява да сдържи едно ридание.
— Извинете, аз… — започва тя и закрива уста с длан, за да заглуши хлиповете си, засрамена от Берит, която се е разположила върху един от столовете и я вижда в подобно състояние.
— Не сте виновна за нищо — обажда се жената все така сънена.
— Вие ли сте майката?
— Аз съм Вивека. — Звучи странно.
— Чувствам се ужасно виновна — казва Аника с ясното съзнание, че разговорът не протича както си е представяла. — Не биваше да пиша за Линус.
— Това надали ще научим някога — отвръща без колебание жената. — Но си мисля, че е добре, дето измъкнахте от него тайната. Така и не можех да разбера какво му е. Стана съвършено друг след случилото се и не искаше да сподели с мен.
— Да, но…
Жената я прекъсва рязко:
— Вярвате ли в Бога, Аника Бенгтзон?
Аника се поколебава, сълзите и секват.
— Не особено — смотолевя тя.
— А аз вярвам — казва жената бавно и с усилие. — Това ми е помагало при много изпитания в живота. Господ призова Линус при себе си. Не ми е ясно защо, но го приемам.
Скръбта лъхва от телефонната линия откъм Люлео като леденостудена вълна и Аника потръпва. Разрушителната сила на безвъзвратна загуба, когато само Божията любов може да даде онова мъждиво пламъче, прогонващо всепоглъщащия мраз.
— Баба ми почина — обажда се Аника — преди седем години. Всеки ден си мисля за нея. Не мога дори да си представя бремето на вашата загуба.
— Трябва да изживея остатъка от дните си на този свят без Линус — отвръща майката, — макар че в момента не ми е много ясно как ще стане това. Но аз съм твърда в своята вяра, че Бог Отец прави онова, което е най-добро за мен, и че ръката му почива върху моето рамо.
Жената млъква и Аника дочува хлиповете й. Остава така и не може да реши дали да затвори, или не.
— Може би с времето ще разбера защо — обажда се жената отново с неочаквано ясен, звънък глас. И ще се съберем с Линус отново, разбира се, в Дома на нашия Бог. Знам, че е така. И това ми дава сили да продължа да живея.
— Ще ми се и аз да имах вашата вяра в Него казва Аника.
— Той е тук и за вас отвръща жената. Стига да Го искате при себе си.
Последвалата тишина би следвало да е непоносима, но на Аника и изглежда топла и червена.
— Исках да ви питам нещо друго. Да сте получавали нещо необичайно по пощата след смъртта на Линус?
Вивека Густафсон замълчава за малко, преди да отговори.
— Имате предвид онова за младежта ли?
Аника хвърля поглед към Берит.
— Каква младеж?
— Пристигна анонимно писмо, без подпис, без нищо. Помислих го за съболезнования от някой съсед, който не е искал да ме тревожи с чукане на вратата.
— Пазите ли го?
Жената изпуска тежка въздишка, родена сякаш от безнадеждността на всяко свързано с живота действие. Нещата, които са осветявали нейното всекидневие, за да й създават усещане за връзка с останалия свят, сега са изгубили смисъл.
— Май го хвърлих при старите вестници. Изчакайте така…
Остър звук реже слуха на Аника, когато отсреща, някъде в Свартьостаден, слушалката удря дървения плот на масата. Чува се шумолене, стъпки насам-натам из далечната стая.
— Съжалявам, че ви забавих — чува се отново умореният глас на жената. — Намерих го. Пише следното: Как да преценим дали един младеж е революционер? Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случаи той или не е революционер, или е контрареволюционер.
Аника гледа Берит с широко отворени очи и грабва химикалката.
— Бихте ли повторили по-бавно, ако обичате. Искам да запиша. „Как да преценим дали един младеж е революционер?“
— Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случай той или не е революционер, или е контрареволюционер.
— „Как да го установим? Съществува само един критерий…“
Берит кимва и казва само с устни:
— Мао.
— Казахте ли за това на полицията?
— Не — отвръща жената и за първи път в гласа й се чува живец, една изненада, която някой ден ще прерасне в любопитство и най-накрая в радост от факта, че е жива. — Трябваше ли?
— Как изглежда писмото?
— Ами какво да ви кажа… Прилича на най-обикновен лист, откъснат от бележник.
— Формат А4? С редове?
— Сини редове. Това важно ли е?
— Пазите ли плика?
— Да, тук е.
— Как изглежда?
— Как да изглежда? Обикновен малък плик, като сгънат на четири лист хартия. Адресиран до нас, семейство Густафсон. Обикновена марка, пощенско клеймо… какво пише? Люлео… но датата не личи.
— Каква е марката?
Няколко секунди мълчание.
— Някакъв хокеист.
Аника стиска силно клепачи, мъчи се да укроти пулса си.
— Мисля, че трябва да се обадите в полицията и да съобщите за това писмо, а аз може да спомена за него във вестника. Имате ли нещо против?
Изненадата на жената прераства в объркване.
— Но защо ви е да го правите?
Аника се поколебава; няма как да остане напълно откровена с Вивека Густафсон.
— Още не знам дали това означава нещо, или не — казва тя. — Няма да е честно от моя страна да говоря за неща, които още не са ми ясни.
Жената обмисля казаното, а Аника има усещането, че я вижда да кимва.
— Когато човек не знае нещо, не бива да приказва — заключава тя. — Ще позвъня на инспектора.
— Обадете ми се, ако мога да направя нещо за вас — завършва разговора Аника, знаейки, че думите й звучат като обикновена учтивост.