Лиза Марклунд
Червения вълк (23)

22

Томас затваря с избили капки пот по челото. За малко да се издаде.

Когато Аника попита „как й е името“, на езика му беше това на София Гренборг; видя лъскавата й коса, усмихнатите очи, долови почукването на токчетата, аромата на парфюма й.

За малко, казва си той, без да осъзнава какво точно има предвид. Наясно е само, че нещо е избухнало в пламъци, нещо се е случило, започнал е някакъв процес, който не знае дали ще може да контролира, но и който няма сили да спре.

София Гренборг с нейния апартамент в Йостермалм, в семейната й сграда.

През ума му минава мисълта, че майка му би я харесала. Всъщност тя не се различава кой знае колко от Елеонор. Не по външен вид — Елеонор е висока и суха, докато София е ниска и дребна, но все пак имат нещо общо — излъчване, сериозност, нещо особено привлекателно, което липсва у Аника. Веднъж бе чул жена си да казва, че Елеонор е от типа хора, за които човек не би имал нищо против да са му в къщата. Има нещо вярно. Елеонор и София са като у дома си из офиси и заседателни зали, лъскави салони и барове на международни хотели. Аника е странно непохватна в подобна обстановка, дрехите и висват по нея повече от обикновено, добива вид на човек, който се чувства неудобно в собствената си кожа. Където и да отидат, тя се интересува единствено от местните хора, настоява да се хранят в същите заведения като тях и не проявява никакво влечение към изисканата култура или разговорите около плувния басейн на хотела.

Прокашля се няколко пъти, а сетне вдига телефона, за да набере директния номер на София във Федерацията на областните управи.

— Става — казва той. — С удоволствие ще мина край джазклуба след съвещанието.

 

 

Аника взема една от редакционните коли, оборудвани със специални зимни гуми в очакване на заледените тесни пътища в северната част на Упланд. Радиото е настроено на една от развлекателните станции.

За четвърт час успява да пропълзи около седемстотин метра по задръстената магистрала и ядосана от вдигащата адреналина попмузика, превключва на Р2. Новините на сърбохърватски се сменят със същите на арабски, а след това на някакъв език, който май е сомалийски. Вслушва се в ритъма на чуждите езици, опитва да долови познати думи, различава наименования на страни, места и президенти.

Движението се отпушва след пътния възел Йерва, а когато отминава разклона за летище Арланда, колоната видимо изтънява. Държи педала натиснат през целия път до Упсала, а после завива надясно, към Йостхамар.

Селскостопанският ландшафт на Руслаген се разпростира от двете й страни — тъмнокафява почва на замръзнали ивици, застроени островчета, фермерски къщи, боядисани в ръждивочервеникав цвят, и белосани плевни. Непознати селища преминават край нея, места с училища и супер маркети, със здравни центрове в мъглявината, павилиони за бързо хранене с щамповани завеси от IKEA, тук-там по някоя коледна гирлянда. Сивкава светлина заобля острите очертания на околността и тя включва чистачките.

Пътят се стеснява, а завоите зачестяват все повече с напредването й на север. Запушва я някакъв местен автобус, който пълзи най-много с шейсет, и се налага да остане зад него цели десет километра, докато най-сетне и се удава възможност да го задмине. Едва удържа надигащата се вълна стрес. Целта на това пътуване отчасти е да се измъкне от редакцията. Докато се тътри зад автобуса, успява да изрови от чантата упътването, което й е продиктувала по телефона Гунел Сандстрьом.

След кръговото поема на север, към Йевле, и след седем километра съзира селска къща откъм дясната страна, със старо комби отпред и градински гном на верандата. Ясно като бял ден, но въпреки това тя едва не пропуска отбивката и рязко натиснатите спирачки й дават възможност да се убеди, че пътят е наистина заледен. Спира зад комбито, но не гаси двигателя в продължение на няколко секунди, докато разглежда къщата.

Огромната главна постройка е с подновена фасада, но дограмата има нужда от освежаване. Сравнително нова веранда от декоративно дърво, миниатюрна порцеланова лампа и няколко африкански виолетки на кухненския прозорец. Наляво се простират канцелария и силоз, обори и работилници, купчина тор и някакви селскостопански машини, явно неизползвани от известно време.

Образцова стара ферма, казва си тя, добре стопанисвана, но без педантизъм, традиционна, но без сантименталност.

Изключва двигателя и мерва с крайчеца на окото женски силует през кухненския прозорец. Взема чантата и тръгва към къщата.

— Влезте — проговаря Гунел Сандстрьом с тъничък гласец. Очите й са подпухнали. Аника поема малката суха ръка.

Жената е около петдесетте, нисичка и доста закръглена, излъчва лишена от суета самоувереност. Посивяла къса коса, дълга жилетка в бяло и червено с колан.

— Много съжалявам за загубата ви — казва Аника с мисълта, че думите й звучат изкуствено, само че раменете на жената се поотпускат, което е знак, че може би са казани на място.

— Съблечете палтото, моля. Искате ли кафе?

Аника още усеща вкуса на студеното кафе от машината в редакцията, но приема. Закача палтото и сваля обувките си. Жената действа по инстинкт, следва модели на поведение, усвоявани десетилетия наред. В тази къща гостите получават кафе, какъвто и да е поводът за тяхното посещение. Гунел отива до печката и включва котлона, сипва четири мерки вода в чайника, добавя четири лъжички мляно кафе от зелено-розова кутия край подправките и хваща дръжката, готова да вдигне съда от огъня, щом кипне.

Аника присяда край кухненската маса с чанта до себе си и наблюдава крадешком механичните движения на Гунел Сандстрьом, като се мъчи да долови душевното й състояние. Усеща ухание на хляб, кафе, тор и на нещо, което би могло да е плесен. Обхожда помещението с поглед.

— Не чета много често Вечерна поща — обажда се домакинята, когато кафето възвира, и тя започва да го разбърква. — Толкова глупости се пишат напоследък. Нищо общо с реалния живот. Нищо, което да има значение за хора като нас.

Оставя чайника върху подложка на масата, сяда и сякаш се срутва на стола си.

— Томас, мъжът ми — започва Аника, — казва, че и двамата с Курт се занимавате активно с местна политика.

Гунел Сандстрьом гледа през прозореца. Аника проследява погледа и съзира хранилка за птици, пърхащи криле и пръснати по нея зрънца.

— Курт бе в съвета — отвръща жената. — Аз съм председателка на женската организация и кооптиран член.

— От коя партия? — пита Аника.

— На Центристката, разбира се. Нас ни е грижа за региона. Курт винаги се е интересувал от политика, още от когато се запознахме.

Аника кимва с усмивка и става.

— Да взема ли чаши? — пита тя вече на път към сушилката.

Гунел Сандстрьом скача като ужилена.

— О, много съжалявам, колко съм глупава. Седнете, моля.

Жената се засуетява с чаши и чинийки, лъжички и захар, мляко и няколко оваляни в натрошени бадеми сухи сладки.

— А как се запознахте? В младежката организация на партията ли? — пита Аника, след като Гунел Сандстрьом е отново на мястото си и налива кафе.

— А, не. На младини Курт бе радикал, като мнозина от нашето поколение в онези години. Също и участник в движението за връщане към земята. Влезе в кооператив в началото на седемдесетте. Запознахме се при едно събрание на асоциацията на пътните собственици. Курт настояваше за по-честна система на заплащане. Вдигна се голям шум по тия места.

Аника взема химикалката и бележника от чантата. Записва.

— Значи не е тукашен?

— От Нюланд е. Следваше биология в Упсала, а като завърши, дойде тук с неколцина приятели, за да се заеме с биологично земеделие. Тогава още не му викаха така…

Жената пак поглежда навън, към птиците, към невъзвратимото минало. Аника я изчаква.

— Не му потръгна особено — продължава жената след малко. — Изпокара се с другите, защото искаше да инвестират в построяване на силоз и покупка на трактор, а те настояваха да се купят коне и да усвоят производството на сено. Вече се бяхме сближили и Курт дойде тук да работи във фермата.

— Трябва да сте били доста млада — отбелязва Аника.

Жената я поглежда.

— Тук съм родена. Двамата с Курт поехме нещата, когато се оженихме през есента на седемдесет и пета. Майка ми е още жива. Седемдесет и пет годишна е и живее в Йостхамар.

Аника кимва, дала си внезапно сметка за монотонното тракане на кухненския часовник. Казва си, че същият часовник е тракал по същия начин между същите стени в продължение на поколения, и сякаш успява в рамките на един шеметен момент да проследи безкрайната върволица секунди назад във времето.

— Принадлежност — промълвя тя. — Като си помисля само, да бъде човек до такава степен свързан е дадено място.

— Мястото на Курт бе тук — отвръща Гунел Сандстрьом. — Той харесваше живота си. Мисълта за самоубийство не би минала през главата му дори за миг, мога да се закълна в това.

Вдига към Аника блесналите си очи. Гостенката долавя дълбоката убеденост в гласа й и мигом осъзнава, че жената е права.

— Къде умря той?

— В дневната — отвръща жената, като се изправя и отива към двойната врата встрани от камината.

Аника се озовава в просторно помещение. Тук е по-студено в сравнение с кухнята, цари влажна атмосфера на потиснатост, подът е покрит с мокет и шарени черги отгоре. В единия ъгъл се вижда стара кахлена печка, а срещу нея има телевизор. В другия край на стаята са разположени една срещу друга две софи, въртящо се кресло, тапицирано с кафява кожа, под семпла лампа и масичка до него.

Гунел Сандстрьом сочи с треперещ показалец.

— Това е на Курт. Само негово. Моето кресло обикновено стои от другата страна на масичката. След вечеря винаги сядаме тук, за да четем общински документи, местния вестник, списания, делови книжа всичко правим седнали в креслата си.

— Вашето къде е? — пита Аника, макар да й е напълно ясно какъв е отговорът.

Жената обръща към нея насълзени очи.

— Взеха го — казва тя тихичко. — Полицията. Да го изследват. Умрял е в него с пушката в дясната ръка.

— Вие ли го открихте?

Жената се вторачва в пространството, където е било нейното кресло, а главата й е пълна с образи така живи, че Аника почти ги вижда. След това кимва.

— Бях отишла на скаутската есенна разпродажба този съботен следобед — отвръща жената, все още загледана в празното място върху мокета. — Дъщеря ни отговаря за клуба им, така че поостанах да й помогна с почистването. Когато се върнах… той седеше тук… в моето кресло.

Извръща се назад с рукнали сълзи и тръгва превита на две към кухненската маса. Аника я следва, потискайки порива си да я прегърне през раменете.

— Къде е бил прострелян? — пита тя тихо, когато сядат отново край масата.

— В окото — шепне Гунел Сандстрьом, а гласът й отеква едва-едва между стените като неуловим порив на вятър. Часовникът тиктака, солени сълзи се стичат по бузите на жената, но без ридания, без намек за движение. Изведнъж нещо става с температурата в кухнята и Аника усеща мъртвеца в съседното помещение също като студено дихание, тих отглас от ангелския хор в главата й.

Жената седи съвсем неподвижна, но вдига поглед към Аника.

— Ако ще се застрелва — промълвя тя, — защо ще се цели в окото? За какво му е да наднича в дулото, преди да натисне спусъка? Какво има там за гледане?

Затваря очи.

— Няма начин. — Гласът и сега е по-силен. — Никога не би го направил и със сигурност не в моето кресло. Никога не е сядал в него, нито веднъж. Това е знак за мен: да знам, че е бил принуден. Има нещо общо с онова обаждане.

Отваря очи и Аника вижда внезапно разширените зеници, които начаса се свиват отново.

— Някой се обади в петък вечерта — казва домакинята. — Късно, след девет и половина. Тъкмо бяхме гледали новините и се готвехме да лягаме, понеже трябва да ставаме рано заради кравите, но Курт излезе. Не каза кой е, просто се облече и излезе, и го нямаше дълго време. Лежах будна и го чаках, а той не се прибра чак до единайсет. Питах го, разбира се, с кого се е видял, но отвърна, че ще ми обясни по-късно, защото бил уморен. Само че след кравите възникна друга работа и не можахме да говорим, аз отидох при скаутите, а когато се върнах, той бе…

Тя се сгъва на две, скрила лице в шепи. Този път Аника не се двоуми, а прегръща жената през раменете.

— Казахте ли на полицията?

Тя се овладява мигом, протяга ръка за салфетка и бърше нос, сетне кимва. Аника отпуска ръка.

— Не знам доколко проявиха интерес, но си го записаха. В събота бях до такава степен объркана, че нищо не успях да им кажа, но вчера се обадих и те дойдоха, взеха креслото и търсиха отпечатъци от пръсти по вратите и мебелите.

— А пушката?

— Взеха я още в събота — било стандартна процедура.

— Курт води ли се в Гражданската отбрана?

Гунел Сандстрьом кимва.

— Открай време. Завърши школата за запасни офицери във Военното училище на Гражданската отбрана.

— Къде държи пушката?

— В специален шкаф. Много настояваше да бъде винаги заключена. Дори аз не знам къде пази ключа.

— Значи трябва да я е извадил сам?

Ново кимване.

— Да са ви заплашвали някога?

Тя клати глава и се свива още повече.

— Никакви странни обаждания преди петък вечерта, никакви шантави писма след това?

Жената застива с леко наведена глава.

— Днес пристигна едно много особено писмо — съобщава тя. — Пълна глупост хвърлих го в кошчето.

— Писмо? От кого?

— Нямам представа, не пише.

— Изхвърлихте ли боклука?

Гунел Сандстрьом се замисля за миг.

— Май не — отвръща тя, става и се отправя към шкафчето под мивката. Изважда кофата и рови сред картофени обелки и корички хляб.

Поглежда Аника.

— Няма го. Трябва да съм го изхвърлила все пак.

— Да не е другаде?

Жената връща кофата в шкафчето.

— Защо мислите, че е важно?

— Нямам представа дали е важно. Какво пишеше в него?

— Нещо за селското движение, не помня точно. Мисля, че бе свързано с Федерацията на шведските фермери.

— Листовка или по-дебело?

— Не, съвсем не такова. Писано на ръка.

— Помислете хубаво. Да не сте го сложили другаде?

— Сигурно в камината — отвръща жената и сочи с ръка натам.

Аника я стига с две крачки. Вътре има няколко смачкани на топка хартии. Поне две от тях са цветни реклами от околни магазини. Тя измъква парче дърво от коша и ги разравя.

Жената приближава и протяга ръка към хартиите.

— Може и тук да е — понякога хвърлям хартия в печката, за да се разпали по-лесно.

— Почакайте — спира я Аника. — Имате ли ръкавици?

Гунел Сандстрьом се сепва и я поглежда изненадано, а после изчезва към антрето. Аника се навежда напред, за да разгледа по-добре хартиите. Три са лъскави реклами, четвъртата е зелена с черен текст. Петата топка представлява стандартен разчертан лист с формат А4.

— Извадете тази — посочва Аника, когато жената се връща, нахлузила чифт кожени ръкавици.

Гунел Сандстрьом се навежда и успява да я хване с тих стон. Изправя се и я заглажда с ръка.

— Да — казва тя, — това е.

Аника застава редом, докато жената чете бавно анонимния текст.

Настоящото надигане на селското движение е колосално явление, гласът й е изпълнен със съмнение. В централните, южни и северни провинции на Китай ще се надигнат като неудържима буря няколко милиона селяни. Ще се надигнат като ураган, сила толкова могъща и напориста, че нищо не ще може да я удържи.

Отпуска ръка с писмото.

— Какво значи това?

Аника поклаща глава.

— Нямам представа. Пазите ли плика?

Откриват го зад рекламите. Обикновен малък плик с шведския герб и хокеист върху пощенската марка. Адресиран до семейство Сандстрьом и пуснат от Упсала предния ден.

— Бихте ли го оставили върху масата, за да го препиша?

Тъмна сянка на страх се появява в очите на жената.

— Смятате ли, че е нещо сериозно?

Аника поглежда сивата й коса, плетената жилетка, меките бузи и превития гръб и в сърцето й нахлува горещо съчувствие, от което й спира дъхът.

— Не — отвръща тя с опит за усмивка. — Не смятам. Но си мисля, че трябва да съобщите за това писмо в полицията.

Аника преписва писмото върху кухненската маса. Почеркът е равен, мек и заоблен, написаното е разположено симетрично върху листа, всеки втори ред е оставен празен за по-лесно четене. Забелязва липсващо ъгълче, което подсказва, че листът е откъснат от тефтер, понечва да опита с пръсти качеството на хартията в единия край, но се отказва.

— Ще напишете ли нещо за Курт във вестника? — пита Гунел Сандстрьом, след като Аника става и прибутва стола си под масата.

— Не знам — отвръща тя. — Може би. Ако пиша, ще ви се обадя преди това.

Поема ръката на жената.

— Има ли кой да се погрижи за вас?

Гунел кимва.

— Имаме син и две дъщери. Пристигат днес със семействата си.

Отново обхожда стаята с очи. Има нещо на това място, някакво чувство на принадлежност, което се предава през поколенията, една любов, която живее тук от векове.

Може би хората не бива да изоставят корените си. Може би устремът ни към прогрес съсипва естествените сили, които ни правят годни да обичаме.

— Ще се оправите — казва тя, изненадана от увереността в тона си.

Гунел Сандстрьом я поглежда с очи, в които личи липсата на нещо жизненоважно.

— И ще получа правосъдие — заявява жената.

Сетне се обръща неочаквано и тръгва през антрето по скърцащи стълби към горния етаж.

Аника навлича бързо палтото и се поколебава в основата на стълбището.

— Много ви благодаря — провиква се тя.

Няма отговор.