Лиза Марклунд
Червения вълк (21)

20

Останал без дъх, мъжът върви колебливо по Линейгатан към брега на Фюрис. Притиска лявата ръка към стомаха, а дясната държи вдигната, за да пази ухото си. Лицето му е изкривено в слаба гримаса, но не от болката, а по-скоро заради прилива на носталгия, която пътуването с влака е предизвикала у него. Беззащитен е — спомените нахлуват, гърмят в главата, разбиват се в съзнанието като морска вълна, нарушават покоя на тинята, лежала толкова от отдавна на дъното, че е забравил за съществуването й. И сега всичко се завръща, образи и ухания, звуци, съвсем безобидни, докато са били потънали в забрава сред останалите глупости. Но сега пеят, скандират и нареждат така гръмко, че той не успява да чуе собствените си мисли.

Озовава се с взор вдигнат към един прозорец от втория етаж на студентското общежитие. Украсен е с коледна звезда, а на перваза има малко цвете. Те са отново там — момичетата, които бе имал зад прозореца с металните решетки преди три и половина десетилетия, неговите първи жени; усеща отново бирения им дъх, изчервява се заради собствената си свенлива непохватност.

Бе като поразен. Толкова странен свят. Каква наивна почуда пред неговите мащаби и възможности. Какво горчиво разочарование от неговите ограничения, хлопнали пред лицето му като гигантски двери.

Воят на звуците навява самота. Усеща течението откъм пода, вижда плъха, които се е вторачил в него от перваза на прозореца в оная мразовита утрин, същия перваз. Вижда го в друга светлина, под заскрежената вътрешна страна на стъклото, одеялото, което е взел със себе си, за да му напомня за майка му, онова хубавото, в което са втъкани бебешката му дрешка и стара нейна фуста.

— Нося си я от Шексхолм — казва тогава тя и му дава да докосне фината тъкан с детски пръстчета, а той долавя силата на родния й край, на майчината родна стряха, и усеща страховитото й чувство за загуба.

Изсумтява. Прекалено сложно е. Как ли ще се справи?

Задачата. Досега не се е провалял и няма да започва тепърва, особено когато става дума за близките му. Само те са му останали.

Обръща гръб на общежитието, като държи под око прозореца възможно най-дълго, докато накрая го оставя да изчезне от погледа му. Повече няма да го види.

Прави няколко несигурни крачки по Свартбексгатан. Шумът поутихва, диша се по-леко. Постепенно всичко наоколо се успокоява. Не си спомня това място, потънало в комерсиалната атмосфера на Коледа. В края на шейсетте сигурно е изглеждало съвършено различно. Изправя гръб и сваля длан от ухото, допуска действителността до себе си. Полуголи, безглави манекени от пластмаса умоляват и примамват от витрините, пълни със задвижвани от батерии китайски играчки, проблясващи светещи влакна, омотали домашни халати и копринени вратовръзки, безжични електрически уреди: зареждаш и ползваш, зареждаш и ползваш.

Отмята нагоре глава, за да се спаси от витрините, и съзира изкуствена елхова гирлянда, провесена над цялата улица. Завива надясно, през реката и нагоре, към университета.

Спира, за да си поеме дъх, и чува грохота на оня звяр, наречен потребителско общество, да кънти зад гърба му като водопад.

Студът хапе особено безмилостно днес. Трудно му е да си спомни друго място с толкова замръзнала земя. Удивително е как покоят на нахлулия от Арктика въздух подчертава цветове и светлини, как изостря сетивата му. Поглежда нагоре, към катедралните кули близнаци, тежки и сенчести, устремени към прозрачните висини на небесата. Затваря очи. Беше толкова отдавна, толкова отдавна… почти е забравил какво е да диша човек кристалночистия въздух, какъвто има само в Упсала. Постепенно студът се настанява във вътрешностите му, сковава дихателните му пътища и петите на краката. Неусетно и зъбите започват да тракат.

Продължава с мъка напред, за да застане пред живописната главна сграда на университета от тухла и варовик, загледан към дългите стълбища и четирите статуи над входа, четирите факултета от времето на основаването: теология, право, медицина и философия. Погледът му се задържа върху жената с кръста, неговия факултет.

Предаде ме, казва си той. Трябваше да бъдеш делото на живота ми, а се превърна в доживотно отрицание.

Качва се по стълбището с поглед прикован към трите тежки дъбови врати, към техните гигантски железни дръжки. Дверите се завъртат с изненадваща лекота върху добре смазани панти и той влиза предпазливо в преддверието. Подобното на катедрала пространство се отваря отгоре му с трите си стъклени купола. Звукът от стъпките му отеква от мозаечния под и гладките гранитни колони, гипсовите орнаменти, стенописите по тавана, подскача нагоре по стълбата, към аулата, усуква се около мъдрите, позлатени слова на великия хуманист Турилд: Да мислиш, е велико нещо, а да мислиш правилно е още по-велико.

Свобода, казва си той, тиранията на нашия век. Предателство спрямо простичкия ни средновековен начин на живот, при който всеки знае своето място в обществото. Човеци, издигнали спасението на душата над всичко останало: икономически придобивки, лична свобода, съмнения спрямо обществената справедливост, оспорване на социалния ред??

Обръща гръб на помещението. Заради събитията по време на Ренесанса му идва да заплаче от ярост. Предателството на Ева спрямо Адам, пачаврата, която прилъгва човечеството да отхапе от плода на познанието, да изнасили своята невинност. Вълната алчност, която не спада векове наред, трови човешките отношения с амбиции за печалба и слава.

Бърза обратно, далеч от тежката академична атмосфера с нейния убит колорит, завива надясно от дверите, за да се види изправен пред странно позната постройка, и ето че изведнъж всичко се завръща, тогава, когато тя е съвсем нова, никога не е виждал толкова модерна постройка — клуба на студентския съюз.

Ето къде е неговото място, неговият духовен дом, в който успява да открие всичко неуместно и неуловимо в многолюдните събрания под брезентовия покрив и угнетителните служби на лестадианството^[1]. Тук за първи път чува думите на Учителя: Народи от цял свят, обединете се и сразете американските агресори и техните лакеи. Народи от цял свят, бъдете храбри и решителни в борбата, преодолявайте трудностите и настъпвайте вълна след вълна. И тогава целият свят ще принадлежи на народа. Чудовищата с всякакъв облик ще бъдат унищожени.

Затваря очи и веднага настъпва мрак. Около него и у него. Отново е късна вечер, както тогава, ветровита и студена, той е самотен остров в нощно море, застанал между екстаз и аплодисменти, струящи през запотения прозорец на модерната сграда. Думите на Мао са като светулки в мрака, скандирани от потръпващи млади гласове, приемани с еуфория и никаква следа от съмнение: Китайският и японският народ трябва да се обединят, народите от всички азиатски държави трябва да се обединят, всички потиснати народи по света трябва да се обединят, всички миролюбиви страни трябва да се обединят, всички държави и всички хора, пострадали от американската империалистическа агресия, господство, интервенция или заплаха, трябва да се обединят в най-широк антиамерикански фронт, за да осуетят империалистическите планове за агресия и война, да защитят световния мир.

Не след дълго те излизат навън запотени, нахъсани, щастливи, удовлетворени, а той тръгва към тях и те го виждат. Хората го виждат и питат дали е истински революционер и той казва да, хора от цял свят, обединете се и сразете американските агресори и техните лакеи. И те го тупат по гърба и казват, утре, другарю, да живей труда, седем часа, и той кимва, и остава там с нов огън в гърдите. Житейската писта за кацане грейва внезапно пред него и той разбира, че е време за приземяване.

Отваря очи с въздишка. Стъмнило се е и е уморен. Скоро трябва да си пие лекарството. До мотела има доста път, а трябва и да открие нужния автобус. Анонимни стаи в многолюдни райони, никакви таксита.

Тръгва пеша назад, към Централна гара, притиснал едната ръка към стомаха, а другата виси покрай тялото.

Знае, че е почти невидим.