Лиза Марклунд
Червения вълк (10)

9

Томас усеща как гневът го завладява все повече и повече, докато опитва да налучка кода на вратата на детската градина. Същото му се случи и вчера, когато не можа да влезе и остана да стърчи отвън като някакъв идиот.

— Ти знаеш ли кода? — пита сина си.

Момчето поклаща глава.

— Винаги мама го набира.

Миг след това вратата се отваря отвътре. Жена на около четирийсет и двама сополиви хлапаци излизат на тротоара. Той измърморва някаква благодарност, придържа вратата отворена за Кале и влиза в антрето.

— Много е забавно да се ходи на детска градина — отбелязва момчето.

Томас кимва отнесено, мъчи се да събере мислите си. Всеки път, когато идва тук, се чувства като извънземен. Непромокаемият му шлифер, чантата и вратовръзката сякаш влизат в конфликт с леките обувки и удобни пуловери на персонала. Сред детските ботушки и миниатюрната мебелировка се чувства като тромав великан, потен и чужд на това място. Но най-вече го притеснява общуването; така и не съумява да изгради с децата взаимоотношения подобни на онези, които ги свързват с персонала. Няма търпение да седи и говори десет минути за една и съща рисунка — още след първите секунди вените му се издуват и започват да пулсират… да, много е сладко, Елен, това котка ли е? И мисълта му е вече другаде, устремена към следващата цел, към следващата задача.

Когато пристигат, тя се занимава с изрязване на фигурки от хартия. Показва му с гордост няколкото рибки и растения, които е приготвила за малкото си море.

— Да ти помогна ли с грейката? — предлага той.

Отвръща му с поглед, пълен с изненада.

— Това го мога сама. — Момиченцето оставя ножиците и хартията и се отправя към съблекалнята; непреклонна мъничка фигурка с тънки крачета и размахани ръце.

Вземат автобуса от Флеминггатан, но Томас осъзнава грешката си още преди да се качат.

— Искам да тренирам хокей — заявява Кале, докато Томас се опитва да попречи на някакъв пенсионер с проходилка за възрастни да смаже Елен. Самата мисъл да води няколко пъти седмично момчето с автобус през центъра го кара да потръпне.

— Не ти ли е малко раничко? — прави опит да отложи събитието той.

— Уилям вече ходи на Юргорден. Казали му даже, че още малко и щял да бъде твърде голям.

Бог да ми е на помощ.

— Нали така Елен — казва Томас, — скачай от седалката, почти стигнахме.

— Пуфтя се — обявява момиченцето.

— Казва се „потя се“ — поправя я с презрение момчето. — Много си тъпа.

— Престанете вече — намесва се Томас.

Петстотинте метра до дома им на Хантверкаргатан отнемат цели петнайсет минути. Кале пада на два пъти, когато шофьорът рязко набива спирачки заради задръстените кръстовища по Шеелегатан.

Докато усеща как потта се стича по гърба му, а въздухът да намалява за сметка на въглеродния окис и изкашляните вируси, Томас се зарича да се откаже от политическите партии и занапред да гласува само за онези, които обещаят да намерят решение за уличния трафик в Стокхолм.

— Мами вкъщи ли е? — пита Елен, след като най-сетне успяват да се доберат до втория етаж на автобус номер трийсет и две.

— Тя е в Норланд — намесва се Кале. — Каза го още вчера.

— Мами вкъщи ли е? — повтаря въпроса със същата надежда в гласа тя, този път конкретно към Томас.

Вижда очите й, толкова доверчиви, пухкавите бузки, раничката на гърба. За миг светът се завърта около него: какво направихме? Що за чувство за отговорност е нашето? Как ще се оправим, за Бога! Как ще оцелеят децата ни в този отвратителен свят?

Преглъща с мъка, навежда се над детето и смъква влажната мъхеста шапка.

— Не, миличка, мама не си е вкъщи. На работа е. Ще се върне утре. Подръж шапката, докато отключа.

— Какво има за ядене? — пита синът.

— Кюфтенца от лос с чесън и зеленчуци.

— М-м-м — облизва се Елен.

— Супер — одобрява Кале.

Въздухът в апартамента е спарен и мирише неприятно. Уличните лампи отдолу хвърлят треперливи синкави отблясъци върху гипсовите орнаменти по тавана.

— Кале, ще светнеш ли?

Децата започват да събличат горните дрехи, а той влиза в кухнята и включва лампите и електрическата печка. Аника им е приготвила храна във фризера. Остава само да я размразят в микровълновата, но той предпочита традиционния начин.

— Може ли да си играем на компютъра, тате?

— Ако можете сами да го включите.

— Ура! — провиква се Кале и хуква към библиотеката.

Настанява се със страниците на сутрешния вестник, които още не е успял да прочете — нови терористични нападения в Близкия изток; акциите падат; предупреждение за очакван спад на печалбите във фармацевтиката. Внезапно усеща, че неприятната миризма е станала по-силна.

Оставя вестника, изправя се и оглежда кухнята. Когато отваря шкафа под мивката, смрадта го задушава.

Остатъци от риба.

Мигом си спомня, че Аника му е напомнила да изхвърли боклука, преди да замине вчера сутринта. Превива се на две, готов да повърне, и в този миг откъм антрето се разнася звънът на мобилния. Тръшва бързо вратичката на шкафа, натиска я силно за по-сигурно и хуква към телефона.

Колежка от Асоциацията на областните управи.

— Брошурите са отпечатани — съобщава София Гренборг. — Знам, че вече си се прибрал, но реших, че ще искаш да ги видиш час по-скоро.

Сякаш тапи от шампанско загърмяват в главата му.

— Господи, така се радвам, задето се обади — отзовава се Томас. — Умирам да ги видя. Можеш ли да пратиш няколко по куриер у дома, на Хантверкаргатан?

Връща се в кухнята и отваря прозореца, за да проветри от гадната воня на развалена риба.

— М-да — чува се разсеяният глас на София. Изглежда записва. — В Кунгсхолмен, нали?

Съобщава й кода на входната врата за улеснение на куриера.

— Току-що звъняха от министерството. Крамне пита дали не можем да проведем съвещанието по-рано. Утре сутринта, например.

Томас застава на едно място, загледан към задния двор. Ще си пропусне тениса.

— Ами — започва той, — жена ми я няма. Връща се утре следобед. По-добре ще е да го оставим за понеделник.

— Беше много настоятелен. Каза, че понеделник не го устройва. Искаш ли да го проведем без теб?

Отначало мисълта да го прескочат го оставя безмълвен, а след това се засяга.

— Не! — бързо казва Томас. — Не, няма проблем. Аника се връща малко след пет, така че в седем вечерта става…

— Добре. Ще предам. До утре вечер…

Присяда все още с телефона в ръка. Жуженето на вентилатора в задния двор се промъква, едва доловимо, през открехнатия прозорец.

Пак това министерство. Този нов проект си е чист късмет. След проучването върху проблемите на местното самоуправление, което бе оценено като голям успех, пред него се откриват широки възможности за избор сред новите длъжности в Асоциацията. Аника е тази, която предлага да се насочи към заплахите срещу политици. Има и други, по-престижни сфери, които би могъл да поеме, но тя вижда нещата в перспектива.

— Нали искаш да напреднеш — отбелязва жена му с обичайната си безцеремонност. — Защо да си губиш времето с някой престижен проект в Асоциацията, след като ще имаш възможност да си създадеш един куп връзки сред големите на деня?

Така че той се спира на обществения достъп до политическите лица и свързаните с това заплахи.

Усеща студено течение около краката си. Става и затваря прозореца.

Основна причина за разработването на тази програма дават резултатите от проучване, според които един от всеки четирима областни управители и един сред петима кметове са ставали обект на насилие или заплахи по време на мандата си. Заплахите се отправят най-вече от отделни лица, но не са редки случаите, когато го правят расистки или ксенофобски настроени групировки. Същите изводи довеждат до създаването на звено с широки правомощия, чиято задача е да проучи заплахите и насилието над политиците.

Отпуска се тежко върху стола с мисълта да вземе отново вестника, но се отказва.

Асоциацията не смята програмата за особено значима и мнозина повдигат вежди, когато научават за избора му. Задача на работната група е да съдейства за развитие на едно открито и демократично общество, както и да излезе с конкретни предложения относно поведението на изборни лица в екстремни ситуации. Освен това трябва да се разработи методика за обучение, както и да се провеждат регионални конференции в сътрудничество със Службата по интеграция и Комитета за исторически проучвания.

Той и София, като представители на общините и областните управи, са организатори и макар програмата да е в ход едва от два-три месеца, той вече знае, че е направил верния избор. Подкрепата, която им оказва до момента Министерството на правосъдието, е направо фантастична. Мечтата му да постъпи на държавна служба, преди да навърши четирийсет, вече не прилича на сън.

Телефонът отново вибрира в ръката. Включва го, преди да е звъннал.

— Жалко, че не си тук — чува се гласът на Аника. — Тъкмо минавам покрай Западния портал на стоманолеярните в Свартьостаден край Люлео. Не можеш да си представиш колко е красиво. Ще отворя прозореца, чуваш ли шума?

Томас се обляга назад и затваря очи, без да чува нищо друго, освен паразитни звуци от лошата връзка, сътворена от шведско-американските капиталисти.

— Стоманолеярните? — повтаря той. — Мислех, че отиваш във военновъздушната база.

— Ходих вече, но после срещнах едно младо момче, което…

— Ще успееш, нали?

— С кое?

Няма отговор за този въпрос. Сега наистина долавя, през бездната помежду им, някакъв шум, нещо като приглушен тропот. Разстоянието ляга като огромна тежест върху му.

— Липсваш ми — промълвя той тихичко.

— Какво казваш? — крещи тя през шума.

Томас поема мълком малка глътка въздух.

— Как си, Аника?

— Много добре — отвръща тя твърде бързо и прекалено уверено. — Ядохте ли?

— Във фурната е.

— Защо не използваш микровълновата? Бях приготвила…

— Знам — прекъсва я той. — Да ти се обадя ли по-късно? Тъкмо сега имам куп неща…

И ето че отново седи сам, стиснал мобилния в ръка, обзет от безпричинно раздразнение, което заплашва да прерасне в гняв.

Просто не обича, когато Аника я няма — това е. Тя изобщо не се справя. Но щом той повдигне въпроса, жена му става хладна и затворена. А Томас я иска тук, до него, за да е сигурен, че всичко е наред, че тя е в безопасност, че е щастлива.

След онази чудовищна Коледа, след като най-страховитата вълна от обществен интерес поотмина, уж всичко бе наред. Аника е мълчалива и бледна, но иначе изглежда добре. Занимава се непрекъснато с децата, пее и играе с тях, изрязва и лепи. Отделя много време на асоциацията на новодомците, както и на ремонта на кухнята, който вече могат да си позволят, след като най-после изплащат жилището. Мисълта за изгодната сделка — купуват апартамента на по-малко от половината пазарна цена — я кара да се радва като дете, но пък тя винаги е била притеснена материално. Томас се опитва да гледа на покупката по-трезво; известно му е, че парите идват и си отиват. Аника така и не му прощава, че загуби последните си спестявания с акциите на „Ериксон“.

Поглежда към фурната с мисълта, че храната трябва да е вече готова, но не понечва да я извади.

След като тръгва отново на работа, Аника започва да става все по-далечна и отчуждена. Понякога млъква насред изречението със зяпнала уста, с широко отворени, пълни с ужас очи. Ако я попита какво става, тя го поглежда така, сякаш го вижда за пръв път в живота си. Кожата му направо настръхва.

— Тате, не мога да пусна компютъра.

— Опитай още веднъж, после ще погледна.

Внезапно е обзет от чувство на безсилие. Хвърля прощален поглед към вестника с мисълта, че за пореден ден трудът на журналистите заминава на бунището. С натежали като олово крайници слага масата, запраща мръсните якета на децата в пералнята, приготвя салата, показва на Кале как да рестартира компютъра.

Тъкмо сядат на масата, когато пристига куриерът с брошурите, които трябва да обсъдят утре вечер.

Докато децата бърборят и превръщат масата в кочина, той прочита инструкциите за поведение на застрашени политици. Отначало докрай и после пак.

След това се сеща за София.