Лорън Оливър
Пандемониум (9)

Сега

Отварям очи и потръпвам от болка. Пред погледа ми се завъртат като калейдоскоп цветовете на дъгата. Изтръпвам от страх — „Къде съм? Какво стана“, — но после цветовете придобиват форми и идвам на себе си. Оглеждам се и установявам, че лежа на тесен нар в каменна стая без прозорци. В объркването си решавам, че съм в болничната стая на базата. Но веднага отхвърлям тази вероятност. Тази стая е много по-малка и по-мръсна. Няма мивка, а само една кофа в ъгъла; матракът, на който лежа, е мърляв и без чаршафи.

Спомените постепенно се завръщат: демонстрацията в Ню Йорк, входът за метрото, мъртвите телохранители. Спомням си и стържещия в ухото ми глас: „Закъде си се разбързала?“

Опитвам се да седна, но адската болка в слепоочията ме връща назад. Имам усещането, че някой забива нож в тях.

— Пийни малко вода. Ще ти помогне.

Мигновено сядам и въпреки болката се оглеждам. Виждам Джулиан Файнман да седи на друг нар до мен. Облегнал се е на стената и ме наблюдава през дългите си мигли. Ръката му е протегната към мен и в нея има тенекиена чаша.

— Донесоха я по-рано — добавя той.

Джулиан изглежда ужасно. От веждата му тръгва тясна и дълбока рана, покрита със засъхнала кръв, и стига чак до челюстта. Отстрани на челото, точно до линията на косата, се вижда синина. Поставената високо на тавана крушка е слаба и на бялата й светлина косата му има цвят на прясно сено.

Очите ми подскачат към вратата зад него, той проследява погледа ми и клати глава.

— Заключена е отвън.

Така. Значи сме затворници.

— Кои са те? — питам, въпреки че знам. Трябва да са Лешоядите. Припомням си ужасната картина в тунелите — окачения на онази кука бодигард и другия със забит в гърба нож. Никой друг не би сторил такова нещо.

Джулиан отново клати глава и аз забелязвам синини и около врата му. Сигурно са го душили. Сакото му го няма и ризата му е разкъсана. Носът му кърви, предната част на ризата е осеяна с капчици кръв. Но той изглежда изненадващо спокоен. Протегнатата ръка с чашата е стабилна. Само очите му са неспокойни, онова невероятно синьо сега е толкова ярко, сякаш през него преминава ток.

Протягам ръка да взема чашата, но в последната минута той я дърпа леко към себе си.

— Познавам те отнякъде… — казва и нещо проблясва в очите му. — Точно така. От митинга. Беше изгубила ръкавицата си.

— Да — признавам веднага и отново посягам за чашата.

Водата мирише на мухъл, но гърлото ми я приема с благодарност. Отпивам голяма глътка с мисълта, че никога не съм усещала такава жажда. Но водата е малко и не може да я утоли. Изгълтвам почти всичко, но в последния момент спирам, осъзнавайки с чувство на вина, че Джулиан също може да има нужда от нея. Оставям му не повече от глътка и му връщам засрамено чашата.

— Можеш да я допиеш — казва той.

Дори не помислям да споря с него. Докато пия, усещам погледа му върху себе си. Вдигам очи и виждам, че гледа трите точки на врата ми. Белегът, изглежда, го успокоява.

Не е за вярване, но раницата е още с мен. Незнайно защо Лешоядите са решили да ми я оставят. Това ме изпълва с надежда. Може да са много зли, но явно нямат опит с отвличането на хора. Веднага вадя шоколада, но спирам и размислям. Още не съм гладна, а и нямам представа колко време ще ме държат в тази дупка. От приятелите си в пустошта научих, че ако можеш, по-добре е да почакаш. По-късно ще бъдеш толкова отчаян, че ще загубиш контрол над себе си.

Останалите неща — книгата „Ш-ш-т“, тъпият чадър на Так, бутилката от минерална вода, която изпих в автобуса и една тубичка с грим (вероятно Рейвън я е оставила на дъното) — са безполезни. Ето защо не са конфискували раницата. Изваждам всичко навън, оставям го на леглото, обръщам раницата с дъното нагоре и тръскам здраво, сякаш се надявам оттам изведнъж да изпадне нож пила или друг знак за спасение.

Уви напразно. И все пак трябва да има някакъв начин да се измъкна оттук.

Ставам, отивам до вратата и я натискам с лявото си рамо. Лакътят ме боли, но сега болката е тъпа и пулсираща. Това е добър знак, очевидно няма нищо счупено.

Вратата е заключена, както ми каза и Джулиан, и е желязна. Невъзможно е да се разбие. На нея е монтирана по-малка вратичка — като за кучета и котки. Клякам долу и я оглеждам. Пантите са сложени така, че да се отваря от другата страна, а от нашата да не може.

— Оттам ни подават водата — обажда се Джулиан. — И храната също.

— Храната ли? — изненадвам се аз. — Значи дават храна?

— Малко хляб. И фъстъци. Изядох ги всичките. Не знаех колко време ще стоиш тук — свежда сконфузено очи той.

— Няма нищо — отвръщам бързо. — Аз щях да направя същото.

Ставам и започвам да изследвам стените за пукнатини, следи от скрити врати и слаби места, откъдето можем да пробием и да избягаме.

Вода, храна и подземна килия. Това са фактите. Няма съмнение, че сме под земята: съдя по следите от мухъл по горната част на стените. Същите ги имахме в подземието. Както и черните прашни петна.

Заровени сме в земята, това е факт.

Но ако искаха да ни убият, щяхме вече да сме мъртви. Това също е факт.

Тази мисъл не ме успокоява. Ако Лешоядите ни искат живи, значи ни готвят нещо по-лошо и от смъртта.

— Какво си спомняш? — обръщам се към Джулиан.

— Какво? — поглежда ме неразбиращо той.

— Какво си спомняш? За нападението. Някакви шумове, миризми, действия?

Всеки път, когато погледна директно към него, очите му бягат от моите. Но това е естествено, години наред е живял в сегрегация, възприел е принципите за отбягване на другия пол, знае трите правила за предпазване: дистанция, отбягване, безпристрастие. Изкушавам се да му напомня, че не е незаконно да имаш зрителен контакт с излекуван, но ми се струва абсурдно да водя разговор за закони и правила на това място.

Вглеждам се в него и решавам, че е в етап на отричане. Затова е толкова спокоен.

Джулиан въздъхва и прокарва ръка по косата си.

— Нищо не помня.

— Опитай все пак.

Той тръсва глава, сякаш се опитва да върне спомените, обляга се назад и гледа в тавана.

— Когато Невалидните нахлуха на площада…

Примигвам неволно при произнасянето на тази дума. Трябва да си прехапя езика, за да не го поправя, да не изкрещя: „Не Невалидни, а Лешояди. Ние не сме еднакви“.

— Давай нататък — подканям го бързо, слагам ръце на стената и започвам да опипвам внимателно мазилката. Нямам представа какво очаквам да открия. Ние сме затворени — просто и ясно. Но за Джулиан, изглежда, е по-лесно да говори, когато не го гледам.

— Бил и Тони — това са хора от охраната на татко — ме грабнаха и поведоха към аварийния изход. Това го бяхме планирали предварително… в случай че нещо се обърка. Трябваше да се скрием в тунелите и да чакаме баща ми. — Той се запъва на думата „баща ми“ и се задавя. — В тунелите беше тъмно. Тони тръгна да търси фенери. Беше ги сложил по-рано по ъглите. После… после чухме крясък и някакво изщракване. Сякаш някой чупи орехи.

Той преглъща тежко. Изведнъж ми става мъчно за него. Преживял е прекалено много.

Но веднага си напомням, че причината Лешоядите да съществуват са именно той и баща му. СДА и подобни организации прогониха всяко чувство и всяка капчица съвест от това общество. Пъхнаха юмруците си в гърлото на вулкана, за да не изригне. Но в крайна сметка лавата винаги побеждава, винаги намира начин да излезе навън.

— Тони се забави и Бил тръгна напред да се увери, че всичко е наред. Каза ми да не мърдам. Останах сам в тъмното и след секунди някой ме хвана за гърлото. Не можех да дишам. Погледът ми се замъгли. Видях, че някой се приближава към мен, но не успях да различа лицето му. Той ме удари — Джулиан посочва към носа и ризата си — и аз изгубих съзнание. Когато отворих очи, вече бях тук. С теб.

Приключвам с изследването на стените, но отвътре ми ври и кипи, не мога да си намеря място. Продължавам да крача напред-назад, изучавайки всеки сантиметър от пода под краката си.

— Нищо друго ли не си спомняш? Други шумове или миризми?

— Нищо.

— Някой каза ли ти нещо? Говореха ли?

Джулиан се запъва лекичко, преди да каже „не“.

Не съм сигурна дали не ме лъже, но не го притискам. Няма смисъл.

Силите ме напускат изведнъж. Болката в главата се връща и пред очите ми отново избухват малки цветни точици. Сядам на пода и облягам брадичка на коленете си.

— Какво ще правим сега? — пита Джулиан. Този път в гласа му се долавя лека нотка на отчаяние. Явно е преминал фазата на отричане. И всъщност не е толкова спокоен, колкото изглежда. Изплашен е и така се бори със страха.

Облягам глава на стената и затварям очи.

— Ще чакаме.

 

 

Нямам представа колко време е минало, не знам дори дали е ден или нощ. Монтираната високо на тавана крушка хвърля равна бяла светлина върху всичко. Минават часове. Ако не друго, Джулиан със сигурност знае как да пази тишина. Седи на леглото си и в момента, когато отместя поглед от него, забива своя в мен. Сигурно за пръв път през съзнателния си живот остава насаме с момиче и очите му шарят из косата, краката и раменете ми, сякаш съм странна птица от зоологическата градина. Погледът му ме кара да облека отново якето си, но в последния момент се отказвам. Тук е прекалено горещо.

— Кога ти направиха процедурата? — пита ме той в един момент.

— През ноември — отвръщам автоматично. Съзнанието ми прехвърля отново и отново един-единствен въпрос: защо сме тук?

Защо ни запазиха живи? За Джулиан мога да разбера. Той струва нещо. Сигурно търсят откуп. Но аз не струвам и пукната пара. Това страшно ме обърква.

— Болеше ли? — чувам го да пита.

Поглеждам го и за пореден път се стряскам от яркосините му очи. Като цвят на бистра река, нашарена с лилави и тъмносини нишки.

— Не много — лъжа веднага.

— Мразя болниците — казва той и отвръща поглед от мен. — Мразя лаборатории, учени, лекари… всичко това.

Настъпва кратка тишина.

— Трябва да си свикнал досега — не се сдържам аз.

Лявото ъгълче на устните му се вдига лекичко в тънка усмивка и той ме поглежда накриво.

— Има неща, с които човек никога не може да свикне — казва тихо той.

Незнайно защо думите му ме подсещат за Алекс и стомахът ми се свива на топка.

— Предполагам — прошепвам в отговор.

Изведнъж нещо нарушава тишината. Излегнала съм се на тесния нар, но щом усещам промяната, се изправям и сядам.

— Какво е това? — обажда се Джулиан, но аз му давам знак с ръка да млъкне.

От другата страна на вратата нечии стъпки се приближават към нас. След малко пантите на малката вратичка изскърцват и тя се отваря.

Мигом се хвърлям на пода и се опитвам да видя нещо през отвора, да зърна похитителя. Приземявам се тежко на дясното си рамо. В същото време в отвора се появява метален поднос и вратичката зад него се затваря.

— По дяволите! — изругавам и се хващам за рамото.

В подноса има две парчета хляб, няколко резена сушено говеждо и една цяла метална бутилка с вода. Не е лошо, като се има предвид с какво се хранехме в Пустошта.

— Видя ли нещо? — надига се Джулиан.

Поклащам глава.

— Не, че ще помогне с нещо — добавя той и след кратко колебание се смъква на пода до мен.

— Всяка информация е полезна — срязвам го аз.

Това също го научих от Рейвън. Но Джулиан не би могъл да разбере. Хора като него не искат да знаят, не искат да мислят и да вземат решения. Това е част от голямата цел.

Двамата протягаме едновременно ръце към водата и случайно се докосваме. Джулиан дърпа своята като опарен.

— Взимай — махам с ръка.

— Не, ти си първа — отвръща той.

Взимам бутилката и пия, но през цялото време го наблюдавам. Виждам го да разделя своето парче хляб на две. Сигурно го прави, за да му стигне за по-дълго. Вероятно умира от глад.

— Вземи и моя хляб — казвам импулсивно.

Не знам защо го правя. Не е много разумно от моя страна. Ако искам да избягам оттук, ще имам нужда от много енергия.

Джулиан ме зяпва невярващо. Странно, но за разлика от другите цветове по него — житния цвят на косите и синьото в очите — миглите му са плътни и черни.

— Сигурна ли си?

— Взимай — повтарям и за малко не добавям: „Преди да съм размислила“.

Джулиан изяжда лакомо второто парче. Изчаквам го да свърши и му подавам бутилката, но той не бърза да я допре до устните си. Виждам, че се колебае.

— Нали знаеш, че не можеш да я пипнеш от мен? — казвам.

— Какво? — трепва той, сякаш съм нарушила дълбока и дълго пазена тишина.

— Не можеш да пипнеш болестта. Амор делирия невроза. Делириум. Няма как да се заразиш. Аз съм безопасна. — Веднъж, съвсем в началото, Алекс ми каза същото. Тръсвам глава и набутвам спомена в най-дълбокото и тъмно ъгълче на паметта си. — А и тя не може да се предаде чрез храна и вода. Това е мит.

— Но може да се предаде чрез целувка — казва след малка пауза Джулиан. Думата „целувка“ явно го притеснява. Тя е от онези думи, които се използват много рядко, само у дома и само при спуснати завеси.

— Това е различно.

— Но аз не се тревожа за това — промърморва той и отпива голяма глътка, за да ми докаже, че наистина не се страхува.

— За какво се тревожиш тогава?

Взимам моята част от месото, облягам се на стената и започвам да работя със зъбите.

Очите му отново бягат от мен.

— Просто не съм прекарвал никога толкова време с…

— С момиче ли?

Той клати глава.

— С никого. С никого на моята възраст.

Споглеждаме се за миг и мен ме напушва смях. Очите му сега са други: кристалночистите води са станали по-дълбоки, като част от океана, и в тях се прокрадват зелени, лилави и златисти нишки.

Джулиан, изглежда, решава, че е казал твърде много, става, отива до вратата и след кратък миг на колебание се обръща нервно към мен. Това е първият знак на вълнение, който забелязвам у него. Досега демонстрираше пълно спокойствие.

— Защо ни държат тук според теб?

— Сигурно чакат откуп — отговарям. Това е единственото логично обяснение.

Джулиан подръпва замислено долната си устна. Явно обмисля вероятността.

— Баща ми ще им плати — казва накрая. — Аз съм от голямо значение за движението.

Оставям думите му без коментар. В един свят без любов отношенията между хората се измерват с това доколко си значим, каква ти е цената и имат ли полза от теб. Претегляме, мерим, сравняваме и търсим изгодата, докато душата ни се превръща в пепел.

— Макар че никак няма да му е приятно да се договаря с Невалидни — добавя той.

— Няма как да си сигурен, че те са отговорни за това — казвам бързо и веднага съжалявам. Дори и при тези обстоятелства Лена Морган Джоунс трябва да реагира, както се очаква от нея.

Джулиан мръщи вежди.

— Нали ги видя на демонстрацията? — пита той и когато не получава отговор, продължава: — Не знам. Може пък всичко да е за добро. Може би така хората ще разберат какво се опитва да постигне СДА. Ще осъзнаят, че ранната процедура е необходимост.

Казва го като за пред публика, сякаш има пред себе си пълна зала с привърженици. Питам се колко ли пъти е произнасял същите думи, колко пъти е проповядвал същите идеи, набити в главата му от най-ранна възраст. Не вярвам да се е усъмнил дори веднъж в тях.

Внезапно се отвращавам от него, от спокойната му увереност в правотата на казаното от него, сякаш животът на човека може да бъде подложен на дисекция, да се вземе проба от него в някоя лаборатория и да й се постави етикет.

Но не му възразявам. Лена Морган Джоунс крие истинското си лице зад маска.

— Надявам се — казвам енергично, отивам на леглото си, обръщам се към стената и се свивам на кълбо, давайки да се разбере, че съм приключила с разговора. За да си отмъстя, започвам да говоря безмълвно на стената пред себе си, да редя стари забранени думи от молитва на забравена религия, на които ме научи Рейвън:

Господ е Пастир той, от нищо не ще се нуждая:

Той ме настанява на златни пасбища и ме води на

тихи води,

подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата

заради Своето име.

Да тръгна и по долината на смъртната сянка,

няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене…

И постепенно се унасям в сън. Не след дълго нещо ме стряска, отварям очи в тъмнината и потискам вика си. Електрическата крушка е изключена и в стаята се настанява непрогледен мрак. Става ми горещо, чак ми прилошава. Изритвам одеялото надолу и кожата ми с благодарност приема хладния въздух.

— Не можеш ли да заспиш?

Гласът му нарушава тишината толкова неочаквано, че подскачам. Обръщам глава и за мой ужас не го откривам в леглото му. Оглеждам се трескаво и едва успявам да различа голямата му сянка в тъмнината.

— Бях заспала — отвръщам поуспокоена. — А ти?

— Аз не мога. — Гласът му сега е някак си по-мек и не толкова уверен, сякаш тъмнината по някакъв начин е заоблила ръбовете му. — Глупаво е, но…

— Но какво?

Образите от съня все още плуват из съзнанието ми, прокрадват се от тъмните му ъгълчета и объркват мислите ми. Сънувах Пустошта. Видях Рейвън. И Хънтър.

— Аз… сънувам лоши сънища. Кошмари — казва Джулиан, като смотолевя последната дума, явно засрамен от нея. — Имам ги още от малък.

Внезапно усещам тежест в гърдите, сякаш нещо пада върху тях и ги притиска, но бързам да обърна гръб на това ново чувство. С Джулиан сме от двете страни на барикадата. Между нас не може да съществува никаква симпатия.

— Казват, че след процедурата нещата ще се оправят — продължава той, сякаш ми се извинява, и аз се питам дали не си мисли тайничко: „Ако я преживея“.

Не отговарям. Джулиан започва да кашля, прочиства гърлото си и се обръща към мен:

— Ти имала ли си някога кошмари? Имам предвид, преди да те излекуват?

Сещам се за хилядите излекувани, които спят безпаметно в удобните си легла, с глави, увити в сладникава и лишена от емоции мъгла.

— Никога — отсичам, обръщам се отново на другата страна, завивам се презглава и се преструвам, че спя.