Лорън Оливър
Пандемониум (6)

Тогава

Става все по-студено. Сутрин тревата се покрива със слана и мразовитият въздух реже гърдите ми, докато тичам. Водата по двата бряга на реката се скрива под ледена дантела и трябва да я разбиваме с крака, за да напълним кофите. Слънцето е бледо и слабо, прибира се зад хоризонта все по-рано и по-рано, а седмица по-късно вече плува из небето като в мътна вода.

Сега съм много по-силна. Като камък, издълбан от бавния речен поток. Като овъглен от пожар дънер. Дланите ми са покрити с мазоли, стъпалата ми са дебели и гладки като камък. Не пропускам нито една възможност да потичам. Всяка сутрин ходя доброволно за вода, въпреки че по правило трябва да се редуваме. Не след дълго вече нося двете кофи съвсем сама до землянката, без да спирам за почивка нито веднъж.

Алекс върви до мен, плува между сенките на дърветата, рее се около червеникавожълтите им листа. През лятото беше по-плътен, тогава можех да виждам очите му, косата, лактите. Но когато листата започнаха да танцуват из въздуха и клоните да тъмнеят, се превърна в черна сянка, подскачаща в крайчеца на полезрението ми.

Междувременно се уча на много неща. Хънтър ми показва как пристигат съобщенията на симпатизантите от другата страна и как ни предупреждават за пристигащи пратки.

— Ела с мен — вика ме той една сутрин след закуска. Аз съм в кухнята с Блу, мия съдове. Блу така и не се отпусна пред мен. Отговаря на въпросите ми с кимане или въртене на глава. Дребничка, свенлива, с фина структура, тя ми напомня много на Грейс. Затова се опитвам да я отбягвам, доколкото е възможно.

— Къде да дойда? — питам го аз.

Той ми се усмихва.

— Умееш ли да се катериш?

Въпросът му ме изненадва.

— Бива ме — отвръщам и в главата ми проблясва споменът за катеренето на граничната ограда с Алекс, но го заменям бързо с друга картина от миналото. В нея се изкачвам по зелените клони на едно голямо дърво в парка Диъринг Оукс. Русата коса на Хана се мярка отдолу между зелената плетеница от листа. Тя обикаля около ствола на дървото, смее се и ме предизвиква да се кача още по-високо.

Изтривам и този образ от паметта си. Научих тази хитрост тук, в Пустошта. Изличавам гласа, короната от руси коси на главата й и всичко останало и оставям само усещането за височина, трепкащите листа по клоните и зелената трева под мен.

— Тогава е време да ти покажа гнездата — казва Хънтър.

Не умирам от нетърпение да изляза навън. Тази нощ беше много студено. Вятърът фучеше като хала между дърветата, събори стълбата и вкара ледените си пръсти във всяка пролука. Сутринта се върнах от тренировката премръзнала и с вкочанени от студа ръце, но съм любопитна, искам да видя гнездата — чух тази дума и нямам представа какво се крие зад нея — и искам да се махна от Блу.

— Ще довършиш ли сама? — питам я аз. Тя кима и захапва долната си устна. Грейс правеше същото, когато беше неспокойна. Чувството за вина ме пробожда като с нож. Блу не е виновна, че ми напомня за Грейс.

— Благодаря ти — казвам мило и слагам ръка на рамото й. Кльощавото й телце потръпва под пръстите ми.

Студът е осезаема преграда и физическа сила. Изравям от дрехите в склада едно шушляково яке, но то се оказва прекалено голямо и не успява да предпази ръцете и врата ми от силния вятър. Той се мушка под яката и превръща сърцето ми в буца лед. Земята е замръзнала и тревата хруска под краката ни, когато тръгваме. Вървим бързо, за да запазим топлината, и дъхът ни излиза навън на гъста пара.

— Защо не харесваш Блу? — пита ме неочаквано Хънтър.

— Харесвам я, защо да не я харесвам? — отвръщам бързо. — Тя не говори много, но… — запъвам се и питам тихо: — Толкова ли е очевадно?

Той се усмихва.

— Значи не я харесваш.

— Тя ми напомня за някого — отвръщам лаконично.

Хънтър става сериозен.

— От миналото ли?

Кимам мълчаливо. Той протяга ръка и ме докосва нежно по лакътя, за да ми покаже, че разбира. С Хънтър мога да си говоря свободно за всичко — освен за миналото. От всички хора тук той ми е най-близкият. На масата за хранене седим един до друг, често оставаме след вечеря и си говорим, докато очите ни залютят от дима на гаснещия огън. Единствен той успява да ме разсмее, макар дълго време да си мислех, че вече съм приключила със смеха.

В началото ми беше много трудно да се отпусна пред него. Как се измъчих, докато се отърся от заучените в Портланд забрани и предупреждения, които сипеха върху нас от всички страни и на които вярвах безрезервно! Казваха ни, че болестта се развива в пространството между мъжа и жената, че се предава чрез усмивка, поглед, докосване и те разяжда отвътре, както плесента унищожава кората на дървото. Освен това Хънтър е от „неестествените“, а мен са ме учили да бягам от такива.

Но мина време, забравих онези глупости и сега Хънтър си е Хънтър — приятел и нищо повече.

Напускаме базата и тръгваме на север. Още е рано и гората е тиха, единственият шум идва от стъпките ни по дебелия слой мъртви листа. От няколко седмици не е валяло и дърветата са жадни за вода. В Пустошта се научих да усещам гората, да разбирам настроенията й по експлозията от цветове и радост. Тези тук са много по-различни от другите в парковете и добре поддържаните зелени кътчета в Портланд. Дърветата там са като животни в зоологическа градина: затворени в клетка и някак безразлични към света. В Пустошта всичко кипи от енергия, има собствен характер и собствена красота. Въпреки трудностите усещам, че започвам да се влюбвам в това място.

— Почти пристигнахме — казва Хънтър и кима наляво.

Под голите клони на дърветата се мярка широка бетонна ограда, която завършва с корона от бодлива тел. Изведнъж потръпвам от неочакван страх. Не знаех, че сме толкова близо до загражденията. Сигурно сме на края на Рочестър.

— Не се страхувай — успокоява ме той и ме стиска лекичко за рамото. — В тази част няма патрули.

Живея в Пустошта само от месец и половина, но вече успях да забравя за тези проклети огради. Не мога да повярвам, че през цялото време съм била толкова близо до тях и до стария си живот. И въпреки това делящото ме от тях разстояние е огромно.

Завиваме, отново се отдалечаваме от оградата и скоро спираме до група гигантски дървета. Голите им клони се протягат към небето като изкривени от артрит сиви пръсти. Сигурно не са цъфтели от цяла вечност, изглеждат мъртви от години. Но когато споделям това с Хънтър, той се усмихва и поклаща глава.

— Не са мъртви — пояснява и почуква по дънера на едно от тях, докато минаваме покрай него. — Просто си чакат времето. Складират енергия. През зимата скриват всяка частица живот дълбоко в корените си, но щом се стопли, ще се събудят. Сама ще видиш.

Думите му ме успокояват. „Ще видиш“ означава, че пак ще дойдем тук. А това от своя страна означава:

„Вече си една от нас“. Докосвам с пръсти едно дърво. Сухата кора одрасква кожата ми. Не мога да си представя, че под мъртвата й повърхност има живот, че нещо се движи и диша.

Хънтър спира толкова внезапно, че за малко не се залепвам за него.

— Ето ги и тях — усмихва ми се той и сочи нагоре. — Виждаш ли ги?

Високо сред сивите клони е пълно с птичи гнезда, направени от клонки, слама, кал и пълзящи растения, смесени в едно, сякаш дърветата са пуснали дълги коси и птиците си свиват гнезда в тях. Но по-странното е, че клоните са боядисани. По тъмната им кора има зелени и жълти петна. Гнездата са оградени със следи от птичи крака, също оцветени.

— Какво…

Виждам една голяма птица с размерите на гарван да размахва криле в посока към гнездата. Тя замръзва за миг точно над главите ни и поглежда право в нас. Птицата е чисто черна, с изключение на краката, които са оцветени в яркозелено, и държи нещо в човката си. После се стрелка към гнездото, каца и отвътре се разнася цвърчене.

— Зелено — отбелязва доволно Хънтър. — Това е добър знак. Запасите ще пристигнат днес.

— Нищо не разбирам — измърморвам, докато крача под плетеницата от пълзящи растения и гнезда. Сигурно са повече от сто. Някои от тях са свити между клоните на различни дървета и образуват плътна сянка. Тук е по-студено от другаде, защото слънцето едва намира път през мрежата от гнезда.

— Ела — казва Хънтър. — Ще ти покажа.

Хваща се за най-близкото дърво и се изкачва с лекота по него, залавяйки се за ниските клони и издатини на ствола.

Поемам тромаво след него, повтаряйки движенията на ръцете и краката му. — Отдавна не съм се катерила по дърво. Спомням си, че като дете не ми представляваше никаква трудност да се прехвърлям със залюляване от клон на клон и да закрепвам крак в цепнатините и издатините по корите им. Сега ми се струва страшно и мъчително бавно.

Най-после се захващам за един от по-ниските и дебели клони. Хънтър спира по-нагоре и ме изчаква. Краката ми се разтреперват, но той забелязва това, протяга ръце и ми помага.

Гнездата са пълни с птичета, малки топки от черен пух с мигащи черни очи. Те подскачат нервно и кълват сред купчинка от някакви тъмнокафяви семенца, струпани в гнездото явно за зимата. Разтревожени от приближаването ни, някои от тях започват да грачат, да надават тревожни писъци към небето. Гнездата са покрити със същата зелена боя и около тях е пълно с отпечатъци от птичи крака в различни цветове.

— Не разбирам — казвам аз. — Откъде идва тази боя?

— От другата страна — обяснява той и аз долавям в гласа му скрита гордост. — От Зомбиленд. През зимата там растат храсти с боровинки и птиците прелитат оградата да търсят храна. Минаха доста години, откакто приятелите ни там започнаха да ги хранят с трохи и семена, за да ги задържат тук през зимата. Когато трябва да ни оставят съобщение, редят линии от семена и боя с различен цвят. Птиците се наяждат и носят семената тук, за да ги складират в гнездата си за по-късно. Гнездото се оцветява в съответния цвят и ние приемаме посланието. Зелено, жълто или червено. Зеленото означава, че всичко е наред, че трябва да очакваме пратка. Жълтото ни казва, че има някакъв проблем и доставката се отлага.

— Как така цветовете не се смесват? — питам го аз.

Хънтър се извърта към мен и ми смига. Очите му блестят от възбуда.

— Ето, тук е хитрината — кима към дърветата той. — Птиците не обичат боята. Тя привлича хищниците. Затова непрекъснато ремонтират гнездата си. Всеки ден са като нови.

И докато говори, аз виждам как птичката в най-близкото до нас гнездо избира боядисаните със зелено вейки и ги изхвърля с човката си далеч от гнездото: кастри, подрязва, чисти, суети се като жена сред цветни лехи в градината. Гнездото се променя пред очите ми и се превръща в сивкавокафява топка, най-обикновено гнездо.

— Невероятно! — ахвам аз.

— Това е природата — казва той и става сериозен. — Птиците се хранят. После гнездят. Боядисай ги, в какъвто цвят искаш, изпрати ги на другия край на света — те винаги ще намерят обратния път. И в крайна сметка ще изчистят боята, ще си върнат истинския цвят на перата. С животните е така.

Докато говори, аз се замислям за проверката през миналото лято, когато регулаторите нахлуха със сивите си униформи на едно незаконно парти, размахвайки бейзболни бухалки и полицейски палки. Накрая пуснаха кръвожадните си кучета сред тълпата. Спомням си стичащата се по стената дъга от кръв, звука от счупването на череп под тежката дървена палка. В сърцето на излекуваните, под значките, униформите и стъклените погледи, гори омраза и тя е по-страшна от бухалките. Лишените от любов са лишени и от съчувствие. Под маскировъчните цветове те са също като животни.

Не, никога не бих могла да живея там и никога няма да се върна. Не искам да стана ходещ мъртвец.

Слизаме от дърветата и поемаме обратно към базата. И двамата се замисляме, всеки за нещо свое, и за момент настъпва тишина. В един момент съзнанието ми се връща към казаното от Хънтър.

— Какво означава червеното? — питам го аз.

Той ме поглежда стреснато.

— Какво?

— Ти каза, че зеленото е за доставките. Жълтото е за евентуално закъснение. А червеното за какво е?

За моя почуда виждам в очите му да преминава сянка на страх и изведнъж ми става студено.

— Червеното означава: бягай — отговаря тихо той.

 

 

Релокацията трябва да започне всеки момент. Местим цялото домакинство и всичко в него на юг. Това е сериозна работа и Рейвън и Так спорят и планират часове наред. Не за пръв път организират преместване, но от думите им разбирам, че това е трудно и опасно начинание и Рейвън го приема като поражение.

Но да останем на север през зимата ще бъде още по-страшно, дори фатално, затова няма какво да се чудим, Рейвън непрекъснато повтаря, че този път няма да дадем нито една жертва. Всички ще пристигнем на новото място живи и здрави.

— Няма никаква гаранция — чувам Так да й казва една вечер.

Вече е късно и аз се събуждам от стонове и напъни за повръщане, долитащи от болничната стая. Този път е ред на Лу.

Ставам от дюшека, отивам към кухнята да пия вода и виждам, че Рейвън и Так са още там, лицата им са осветени от слабата мигаща светлина на замиращия огън. Помещението е тъмно, едва виждам от дима.

Спирам в коридора и се заслушвам в разговора им.

— Всички ще преживеят — казва инатливо Рейвън и гласът й потрепва.

Так въздиша. Изглежда ми уморен и още нещо. Някак си омекнал. Загрижен. Винаги съм мислела за Так като за куче — само ръмжи и хапе. Никога не проявява нежност.

— Не можеш да спасиш всички, Рейв — казва той.

— Но мога да опитам — сопва се тя.

Забравила за водата, аз се връщам обратно в спалнята и придърпвам одеялото чак до брадичката си. Стените се пълнят със сенки и те се сменят толкова бързо, че не мога да определя на какво ми приличат.

С напускането на базата ние се изправяме пред два тежки проблема: храна и подслон. В Пустошта има други бази и домакинства с Невалидни, но отделните седалища са малко и разделени от големи пространства необитавана земя. Северната Пустош е сурова през есента и зимата: твърда, безплодна и пълна с гладни зверове.

С годините Невалидните са се научили да маркират пътя си: отбелязват дърветата със система от разрези и вдлъбнатини, за да улеснят пътя си на юг. Следващата седмица група от доброволци ще тръгне на предварителна експедиция. Шест от тях ще отидат до следващия голям лагер, който е на сто и петдесет километра на юг, и ще занесат на гръб тежки раници, пълни с вода, храна и медикаменти. Ще изкопаят голям трап, ще заровят всичко там, за да не го изядат животните, и ще натрупат камъни върху него. Двама от доброволците ще се върнат при нас. Другите четирима ще извървят още сто километра и там ще заровят половината от останалите припаси. Двама от тях ще се върнат в базата.

Петият ще остане да чака там шестия доброволец, който ще измине сам последните шейсет километра с последната част от храната. Двамата ще се върнат заедно в базата и по пътя ще се хранят с онова, което уловят и откъснат. Докато ги чакаме, ние ще приберем всичко необходимо и ще го пакетираме. Когато питам Рейвън защо първият лагер е толкова далече оттук, а следващите са все по-нагъсто, тя откъсва поглед от работата си само за миг и казва само:

— Сама ще разбереш.

Забелязвам, че косата й е сплетена на дузина малки плитчици — явно работа на Блу, — и не знам коя от двете е вплела в тях златисти листа и отровни червени горски плодове.

— Не е ли по-добре да изминаваме всеки ден колкото се може повече? — настоявам аз.

Въпреки че третият лагер е на сто и петдесет километра от крайната ни цел, знам, че по пътя си ще намерим други добре оборудвани лагери и хора, които що споделят храната и постелята си с нас.

— Дотогава ще сме останали без сили — въздиша тя и най-после вдига поглед към мен. — Студ, глад, вероятно и сняг — ето това ни чака. Пустошта изсмуква живота от вените ти, от мен да го знаеш. Не е като да излезеш на твоята смешна сутрешна тренировка. Понякога просто не можеш да продължиш напред. Минала съм няколко пъти през това.

Тя млъква и тръсва глава, сякаш да освободи съзнанието си от спомена.

— Трябва да сме много внимателни — казва накрая.

Толкова се засягам от подмятането й, че в първия момент не намирам думи. Тя нарече тренировките ми „смешни“, сякаш са някаква прищявка. Но аз оставих частица от себе си там — кожа, кръв, пот, частица от Лена Халоуей — тя се разпадна на парченца и парченцата се разпиляха из Пустошта.

Рейвън разбира, че ме е наранила, и бърза да смени темата.

— Ще ми помогнеш ли с това? — пита мило тя. Виждам, че прави малки торбички за бърза помощ, пълни ги с адвил^[1], антибактериален крем и превързочни материали.

Трупа всичко в средата на квадратно парче плат, отрязано от стари чаршафи, после го събира на бохча и го завързва с тел. — Пръстите ми са толкова дебели, че всичко ми се оплита.

Това не е вярно. Пръстите на Рейвън са тънки, като всяка част от тялото й, и знам, че го прави, за да се почувствам по-добре.

— Да, разбира се — откликвам веднага.

Рейвън никога не моли за помощ; когато го направи, трябва да се отзовеш.

Доброволците от предварителната експедиция ще се върнат изтощени до смърт. Въпреки че ще са натоварени с храна, тя е за складиране, не за ядене, ще имат съвсем малко място да носят и нещо за себе си. Последният от тях, онзи, който ще извърви всичките двеста и петдесет километра, трябва да е най-силен. Без дискусии и спорове всички знаем, че това ще е Так.

Една вечер събирам кураж и го доближавам. Като никога тази вечер той е в добро настроение. През деня Брам извади от капаните четири заека и всички ядохме до пръсване.

След вечеря Так сяда до огъня и си свива цигара. Отивам при него.

— Какво? — изръмжава той, без да ме поглежда. Както винаги е груб, но този път гласът му не е рязък както обикновено. Вдишвам дълбоко и казвам на един дъх:

— Искам да се включа в предварителната експедиция.

Цяла седмица се измъчвах, докато реша как да му го кажа. Написах цяла реч в главата си, но в последната секунда успях да скалъпя само това.

— Не — отрязва ме той.

И за един миг всичките ми тревоги, планове и стратегии се разбиват на пух и прах.

Разкъсвана между гнева и разочарованието, казвам:

— Много съм бърза. И силна.

— Не си достатъчно силна.

— Искам да помогна — настоявам и преглъщам хлипането в гласа си, сигурна, че звуча като Блу при редките й гневни изблици.

Так минава с език по ръба на хартията и с отработено движение на пръстите завърта двата края на цигарата. Поглежда към мен и в този момент осъзнавам, че той никога не гледа към мен. Проницателните му очи ми изпращат неразбираеми послания.

— Друг път — казва той, става, минава покрай мен и се качва по стълбите.