Лорън Оливър
Пандемониум (4)

Тогава

В Пустошта има винаги поне по един болен. Щом заяквам достатъчно, за да мога да се преместя от стаята за болни върху матраците, в нея влиза Скуиръл, а след него идва ред и на Дядо. През нощта фермата се огласява от кашляне, охкане и бълнуване — все звуци на болестите. Те проникват през стените и изпълват сърцата ни със страх. Най-големият проблем е липсата на достатъчно място. Живеем почти един върху друг, дишаме си въздуха, кихаме един в друг и делим всичко. При това никой от нас не е напълно чист.

От друга страна, гладът ни измъчва и опъва нервите ни. След първата си обиколка из базата се връщам под земята като зверче, търсещо сигурност в леговището си. Минава ден, после още един, а припасите не пристигат и не пристигат. Всяка сутрин различни хора отиват да проверят за съобщения. Явно живеещите тук са намерили някакъв начин да поддържат връзка със симпатизантите и несъгласните от другата страна на оградата. Аз се мотая по цял ден без работа, не правя нищо, освен да слушам, да наблюдавам и да си мълча.

След обяд спя, а ако не мога да заспя, затварям очи и си представям, че съм в изоставената къща на улица „Брукс“ и лежа до Алекс. Това, което всъщност правя, е да се опитвам да премина през онази завеса, която разделя миналото от настоящето. Ако мога някак да се промъкна назад през дните след моето бягство, ако мога да намеря пролука, ще си го върна обратно.

Но щом отворя очи, виждам, че съм още тук, на матрака във влажното подземие, и все така гладна.

Минават още четири дълги дни. Всички се движим бавно, сякаш живеем под вода. Вече ми е невъзможно да вдигна кофите с вода. Ако не внимавам и стана от стола прекалено бързо, ми се завива свят. Прекарвам по-голямата част от времето в леглото, а когато стана, имам усещането, че всички ме зяпат с презрение. Тежките им като стена погледи ме потискат. Може и да си въобразявам, но така или иначе знам, че вината за това положение е моя.

Уловът също е беден. Роуч успява да хване няколко заека и това предизвиква всеобщо въодушевление, но месото е сухо, жилаво и не може да напълни чиниите.

Един ден, докато мета в склада — Рейвън настоява всеки да върши по нещо и държи навсякъде да е чисто, — дочувам отгоре смях и весели подвиквания, после топуркане на крака надолу по стълбата. Хънтър влиза в кухнята с танцова стъпка, следван от една по-възрастна жена на име Миако.

— Къде е Рейвън? — пита задъхано той.

— Не знам — свивам аз рамене.

Миако въздъхва нетърпеливо, двамата се обръщат кръгом и тръгват отново към стълбата.

— Какво става? — питам ги аз.

— Получихме съобщение от другата страна — отговаря ми Хънтър.

Хората от Пустошта наричат заградените общества „другата страна“. Но само когато са благосклонно настроени. Когато не са, им слагат друго име: Зомбиленд.

— Продуктите пристигат днес. Трябва ни помощ да ги пренесем.

— Ще ни помогнеш ли? — пита Миако и ме измерва с поглед.

Миако има широки рамене и е много висока. Ако имаше достатъчно храна, щеше да прилича на амазонка. Цялата е само мускули и жили.

Поклащам глава.

— Не съм достатъчно силна.

Хънтър и Миако си разменят погледи.

— Нищо — казва Хънтър. — Другите ще помогнат.

Двамата се обръщат и изкачват стъпалата нагоре.

Връщат се в късния следобед с още десетина души, понесли тежки торби за боклук. После разбрах, че хората от другата страна са напълнили наполовина дървени щайги с тях и са ги пуснали по течението на река Кочеко към нас. Настъпва такова въодушевление, че дори и Рейвън не успява да въдвори ред. Всички бързат да разкъсат торбите, крещят и се смеят от радост, когато продуктите се разпиляват по пода. В тях има какво ли не: консерви с боб, риба тон, пилета, супа, пакети с ориз, брашно и леща, и още боб, сушено месо, пликове с фъстъци и зърнени храни; твърдо сварени яйца, увити в хавлиени кърпи; превързочни материали, вазелин, балсам за устни, лекарства, дори една торба с чисто ново бельо; денкове с дрехи, течен сапун и шампоан. Сара прегръща сушеното месо и го притиска до гърдите си, а Рейвън пъха нос в едно шише със сапун и вдишва дълбоко. Весело е като на рожден ден, не, още по-хубаво. Всичко това е наше, си казвам, и за пръв път усещам прилив на радост. За един кратък миг се чувствам една от тях.

Късметът ни определено работи днес. След няколко часа Так донася един елен и за пръв път, откакто съм в Пустошта, сядам на истинска вечеря. Оглеждам масите със задоволство. Пред всеки от нас има огромна чиния с кафяв ориз, задушено месо с домати и много подправки. Толкова е хубаво, че ми се доплаква, и Сара наистина се разплаква — седи превита на две и ридае над чинията. Миако слага ръка на рамото й и й прошепва нещо в ухото. Този жест ми напомня за мама; преди няколко дни попитах Рейвън дали не е чувала нещо за нея, но ударих на камък.

— Как изглежда? — попита ме тя.

Трябваше да й призная, че не знам. Когато бях малка, мама имаше дълга мека абаносовочерна коса и кръгло като луна лице. Но след повече от десет години в затвора на Портланд, Криптата, където се оказа, че е била през целия ми съзнателен живот, докато вкъщи ме уверяваха, че е мъртва — не съм сигурна, че прилича на жената от неясните ми детски спомени.

— Казва се Анабел — й казах, но Рейвън поклати глава.

— Яж, яж — шепне Миако и побутва чинията към Сара.

Всички се нахвърляме като зверове: загребваме ориза с ръце, вдигаме чиниите до лицата си и ги облизваме. Някой от другата страна на оградата се е сетил да ни изпрати дори бутилка уиски, увита внимателно в някакъв износен суитчър. Всички я надигаме с благодарност и подаваме нататък. Докато живеех в Портланд, се е случвало един-два пъти да опитам алкохол, ала така и не разбрах защо хората го харесват. Сега обаче отпивам по глътка всеки път, когато бутилката стигне до мен. Течността изгаря гърлото ми и ме задавя. Хънтър се киска и ме тупва по гърба. Так изтръгва бутилката от ръцете ми и казва рязко:

— Ако ще повръщаш, по-добре не го хаби.

Хънтър се навежда към мен и прошепва в ухото ми:

— Ще свикнеш.

Сара ми каза същото преди седмица.

Не знам дали говори за уискито или за поведението на Так, но не ме и интересува. Топлата вълна вече се разлива из вътрешностите ми. Когато бутилката стига отново до мен, глътвам малко повече, и още веднъж, топлината се надига нагоре и завърта главата ми. Малко след това започвам да виждам всичко накъсано и на части, като серия от снимки, подредени на случаен принцип и без връзка помежду си: виждам как Миако и Лу танцуват прегърнати в ъгъла, а останалите пляскат. Виждам Блу да спи сгушена на пейката, но не след дълго Скуиръл я вдига на ръце и я изнася от стаята. Рейвън се качва на пейката и произнася хвалебствено слово за свободата. Непрекъснато се смее, дългата й коса е разпусната и пада по раменете й като копринен воал. Так й помага да слезе от пейката. Грубите му черни ръце обгръщат талията й и за миг ми се струва, че тя се предава на прегръдката му.

Мислите ми литват към птиците, понасят се високо, високо в небето. И спират при Алекс.

Един ден Рейвън ме поглежда накриво и казва неочаквано:

— Ако искаш да останеш при нас, трябва да работиш.

— Аз работя — наежвам се веднага.

— Ти чистиш — пресича ме тя — и топлиш водата. Останалите ходят за вода, търсят храна, предават и получават съобщения. Дори и Баба вади вода, носи тежките кофи цели два километра от реката дотук. А тя е на шейсет години.

— Аз…

Разбира се, че е права, знам го много добре. Чувството за вина ме преследва почти от първия ден. Веднъж чух Так да казва на Рейвън, че само заемам леглото. След това трябваше да се скрия в склада от срам и стоях свита в ъгъла с притиснати до раменете колене повече от половин час. Единственият в цялата база, който се държи мило с мен, е Хънтър, но той е любезен с всички.

— Не съм готова. Още не съм достатъчно силна.

Тя се вглежда мълчаливо в мен, оставя тишината да изпълни пространството между нас, за да мога да усетя абсурдността на думите си в това неловко мълчание. Знам какво иска да ми каже. Мина доста време. Ако още не съм укрепнала, вината си е само моя.

— Скоро ще се местим. До няколко седмици няма да сме тук. Затова ни трябва помощта на всички.

— Ще се местим? — повтарям объркано.

— Отиваме на юг. — Тя ми обръща гръб, тръгва към коридора и добавя, без да се обръща. — Затваряме базата за зимата. Ако искаш да дойдеш с нас, трябва да се включиш.

Стига до вратата и спира за момент.

— Но ако не искаш да дойдеш с нас, разбира се, може да останеш тук — добавя тя, обръща се към мен и вдига вежди. — Въпреки че зимите тук са страховити… Щом замръзне реката, край с доставките на продукти. Не знам, може би искаш за себе си точно това.

Не отговарям.

— Трябва да решиш до утре сутринта — отсича Рейвън.

На следващата сутрин именно тя ме изважда от нощния кошмар. Сядам в леглото и отварям уста, жадна за въздух. Образите от съня тънат в мъгла, спомням си само, че падам в някаква бездна и около мен кръжат големи черни птици. Другите момичета още спят и стаята е наситена с шума от ритмичното им дишане. Запалената в коридора свещ хвърля слаби отблясъци в спалнята. Най-после различавам сянката на Рейвън, наведена над мен, и механично си отбелязвам, че вече е облечена.

— Какво реши? — пита тя шепнешком.

— Искам да работя — отвръщам тихо, защото това е единственото, което мога да кажа в момента. Сърцето ми все още пърха задъхано в гърдите.

Не виждам усмивката й, но ми се струва, че я чувам: от устните й се отронва лека въздишка, която може да се приеме за усмивка.

— Браво на теб — казва тя и вдига пред очите ми една очукана желязна кофа. — Тогава да тръгваме за вода.

Тя излиза от стаята и аз опипвам мрака за дрехите си. Когато влязох за пръв път в спалното помещение, ми се стори, че вътре цари пълен хаос. Сякаш минаваш през минно поле, заредено с дрехи и всякакви лични принадлежности. Но с времето осъзнах, че в цялата бъркотия има някакъв ред. Всеки си има лично пространство, място, където държи вещите си. Около леглата, дюшеците и одеялата — кой, с каквото разполага — са очертани невидими кръгове и всички си пазим тези пространства със зъби и нокти, маркираме си териториите като кучета. Всеки държи личните си вещи и необходими пособия в този невидим кръг. Напусне ли нещо защитената ти територия, забравяш за него. То вече не е твое. Дрехите, които избрах от склада, са сгънати и поставени в долния край на одеялото ми. Обличам се бързо, излизам от стаята и тръгвам по коридора. Рейвън е в кухнята. Заобиколена от празни кофи, тя се опитва да съживи снощния огън и разравя изстиващата жарава с обгорения край на дълга пръчка. Забелязвам, че лампите не са запалени. Няма смисъл да хаби батериите им. Скоро долавям мириса на димящо дърво, огънят се разпалва и стаята се пълни с бледи танцуващи сенки. Оранжевата светлина от пламъка докосва раменете й и я превръща в образ от сънищата ми.

— Готова ли си? — изправя се Рейвън, когато ме чува, и грабва по една кофа във всяка от ръцете си.

Кимам и тя посочва с брадичка към останалите кофи.

Грабвам и аз моите кофи. Двете изкачваме стълбите и се гмурваме във външния свят. Излизането на светло, чистият въздух и близостта с реалността ме поразяват не по-малко, отколкото при първата ми разходка из базата. Първото, което ме стряска, е студът. Вятърът е леден, пронизва като нож през тънката фланела и без да искам, изохквам.

— Какво има? — пита Рейвън. Вече сме навън и тя говори нормално, без да шепне.

— Студено е — измърморвам аз.

Въздухът вече носи мириса на зима, въпреки че листата са все още на местата си. Хоризонтът над начупената крива от върховете на дърветата сияе от току-що събудилото се слънце, което протяга към тях първите си лъчи и придава на всичко сивкаво лилав оттенък. Животните и птиците вече се размърдват.

— След по-малко от седмица влизаме в октомври — казва унило Рейвън, но когато се спъвам в купчина метални обшивки, наполовина зарити в земята, тя си възвръща обичайната енергичност. — Гледай си в краката, момиче!

Още седмица и идва октомври. Чак сега осъзнавам, че следвайки ритъма на деня и нощта, не съм отчитала времето, живяла съм зарита под земята и съм се преструвала, че останалият свят също остава неподвижен.

— Кажи ми, ако ходя твърде бързо — поглежда ме Рейвън.

— Добре — отвръщам. Гласът ми звучи неестествено в разредения есенен въздух.

Тръгваме по главната улица на някогашния град. Рейвън върви с лекота и инстинктивно избягва надигнатия напукан бетон и стърчащите метални отпадъци, разхвърляни навсякъде около нас. Брам ни чака до входа на трезора на старата банка, където спят мъжете. Косата на Брам е черна като въглен и кожата му е с цвят на кафе. Той е от по-кротките момчета тук, един от малкото, които не ме плашат. Брам и Хънтър ходят винаги заедно. Просто са неразделни. В Зомбиленд наричаме такива връзки „неестествени“, но тук те изглеждат нормални като всички други връзки. Двамата ми напомнят за мен и Хана: единият тъмен, другият светъл. Рейвън му подава мълчаливо две кофи и той се присъединява към нас. Усмихва ми се мило и аз му благодаря наум за това.

Въпреки че въздухът е студен, скоро се обливам в пот и сърцето ми започва да бие в гърдите. През последния месец и нещо надали съм изминала повече от десет метра наведнъж. Мускулите ми са отслабнали и след няколко минути раменете ме заболяват от тежестта на кофите, въпреки че са празни. Непрекъснато сменям ръцете си и стискам зъби от болка, но не искам да се оплаквам и да търся помощ от Рейвън, въпреки че вероятно забелязва, че едва успявам да я догонвам. Не ми се мисли колко труден и бавен ще бъде обратният път с пълните кофи.

Оставяме базата и старата главна улица зад себе си и навлизаме между високи дървета. Листата им хвърлят около нас оранжеви, червени, кафеникави и златисти сенки с различни форми, сякаш цялата гора пламти в прекрасни мързеливи огньове. Вдишвам дълбоко чистия въздух, непознаващ стени и прегради, и оглеждам гората в двете посоки, където невидими животни раздвижват сухите листа.

— Наближаваме — отбелязва Рейвън и ме поглежда косо. — Добре се справяш, Лена.

— Благодаря — отвръщам, останала без дъх. Потта се стича по челото, влиза в очите ми и аз забравям, че някога съм усещала студ. Забравям и за препречващите пътя ми клони, не си правя труд да се предпазвам от тях. Брам върви пред мен, отстранява ги с лакти и ръце, а те се връщат след него и ме шибат през раменете и ръцете, оставяйки тънки болезнени драскотини по тях. Но аз съм толкова уморена, че изобщо не ми е до тях. Имам усещането, че вървим от часове, макар да знам, че не е така. Веднъж Сара ми каза, че реката е на километър и половина от базата. А и слънцето още не се е показало в целия си блясък.

След няколко минути тихият ромон пробива през песента на птиците и шумоленето на вятъра в листата. Чува се слаб бълбукащ звук на движеща се вода. Изведнъж гората се разделя, килимът от листа под краката ни се сменя с камениста земя и ние излизаме на брега на широка и плитка река. Слънчевите лъчи си играят по повърхността й и създават впечатлението, че дъното й е покрито с дребни монети. На трийсетина метра от нас има нещо като малък водопад, там потокът се удря и пада по редица от малки черни, нашарени от лишеи камъни. Изведнъж очите ми се пълнят със сълзи и трябва да се боря със себе си, за да ги задържа там. Това място е вечно: бомбите са превърнали градовете в руини, стените на сградите сега са каменни купчини, но потокът тича по скалите, както е правил винаги, и водите му крият в себе си сподавен смях.

Колко малки и глупави същества сме ние, хората! През по-голямата част от живота си съм мислела за природата като за нещо тъпо: сляпа, деструктивна, животинска сила, за разлика от нас, хората, които сме чисти, умни, можем да контролираме чувствата си и затова сме успели да победим останалия свят, да го превърнем в желязо, стъкло и страници от книгата „Ш-ш-т“.

Рейвън и Брам нагазват в реката, потапят кофите и започват да ги пълнят.

— Хайде — подканва ме Рейвън. — Другите скоро ще се събудят.

Забелязвам, че и двамата са боси. Прикляквам и развързвам гуменките. Пръстите ми са подути от студа, независимо че вече не го усещам. Развързването ми отнема много време и когато най-после приближавам до водата, Брам и Рейвън вече са напълнили своите кофи и ги връщат на брега. На повърхността им плуват стръкчета трева и умрели мушици. По-късно ще почистим водата и ще я преварим, за да я обезпаразитим.

Първата крачка във водата е истински ужас. За малко не цамбурвам в нея. Въпреки че сме близо до брега, течението е много по-силно, отколкото изглежда на повърхността. Размахвам ръце, за да се задържа права, и изпускам едната кофа. Брам, който ме чака на брега, се засмива. Смехът му е силен и изненадващо сърдечен.

— Добре — сръчква го Рейвън. — Стига ти толкова шоу. Хайде тръгвай, ще се видим в базата.

Той допира два пръста до слепоочието си и козирува по войнишки.

— Довиждане, Лена — маха към мен и аз осъзнавам с удивление, че за пръв път през последната седмица никой друг, освен Сара, Рейвън и Хънтър, не ме заговаря.

— Довиждане — отвръщам като насън.

Речното корито е покрито с малки хлъзгави камъчета и е трудно човек да се задържи върху тях. Хващам падналата кофа, навеждам се, както направиха Рейвън и Брам, и я оставям да се напълни. Истински трудната част е да я отнеса до брега. Ръцете ми още са слаби и металната дръжка се врязва болезнено в дланта ми.

— Остана още една — обажда се Рейвън. Скръстила ръце, тя стои на брега и не отмества поглед от мен.

Втората кофа е малко по-голяма от първата и едва успявам да я повдигна, когато се напълни. Хващам я с две ръце и тръгвам приведена над нея, а дъното й бие по глезените ми. Излизам от реката и сядам на брега с дълбока въздишка. Нямам представа как ще пренеса двете кофи до базата. Струва ми се невъзможно. Ще отнеме часове.

— Готова ли си? — пита Рейвън.

— Дай ми секунда — казвам й аз.

Усещам, че коленете ми започват да треперят, и ги притискам с ръце. Иска ми се да остана тук още малко, да видя как слънцето си пробива път между дърветата, докато потокът бъбри весело на своя древен език, а птиците се стрелкат напред-назад като черни сенки. „На Алекс щеше да му хареса“, си казвам неволно. Въпреки че полагам огромни усилия да не мисля за него, да забравя напълно, че някога го е имало, той неизменно изниква в главата ми, и то в най-неподходящите моменти.

На отсрещния бряг каца птица с индигово сини пера и пристъпва към водата. Желанието да сваля дрехите, да се хвърля във водата и да отмия от себе си пластовете пот, прах и кир, които така и не успявам да сваля в базата, идва внезапно, силно, както никога досега.

— Ще се обърнеш ли за малко? — обръщам се към Рейвън.

Тя извърта очи и ме поглежда въпросително, но после вдига рамене и се извърта с гръб.

Свалям панталоните и гащите, дърпам блузата нагоре, захвърлям я на тревата и се връщам с равни части удоволствие и болка от ледената вода и от усещането за чистота, които разтърсват цялото ми тяло. Тръгвам към средата на потока, където камъните са по-големи и плоски. Течението бие силно по краката ми. Реката не е много дълбока, но под водопада има място, където пръстите ми не достигат дъното. Тръгвам натам, разтреперана от кипящата около краката ми река, но в последната минута спирам. Водата там е ледена, черна като нощ и дълбока.

— Хей, момиче, няма да те чакам цяла вечност — вика Рейвън, все още с гръб към мен.

— Само пет минути — отвръщам, разтварям ръце и без да мисля повече, се гмурвам в дълбокия вир.

Като че ли разбивам с тялото си дебела стена от лед. Студената вода обтяга всеки мой нерв. Ушите ми започват да бучат, реката около мен закипява, въздухът ми свършва. Показвам глава на повърхността, отварям уста и дишам, дишам. Слънцето се е вдигнало високо над мен и небето сякаш се е втвърдило, за да го задържи на раменете си.

Усещането за студ внезапно отминава. Потапям отново глава и се оставям на течението. Вслушвам се в бълбукащия му брътвеж и ми се струва, че започвам да разбирам странния език. То започва да повтаря името, което искам толкова много да забравя — Алекс, Алекс, Алекс. Затварям очи и оставям водата да го отнесе надалеч. Излизам от реката, трепереща и усмихнала, с посинели от студ ръце. Зъбите ми тракат, докато се опитвам да се облека.

— Не съм те чувала да се смееш досега — казва Рейвън, когато отивам при нея напълно облечена. Това е вярно. Откакто съм в Пустошта, не съм се смяла. Но сега се чувствам отлично. — Готова ли си?

— Да — отвръщам доволно.

През онзи пръв ден на новата ми служба, се налага да пренасям кофите една по една. Стискам дръжката с две ръце и докато се потя и ругая наум, водата се плиска по краката ми. После сменям: оставям кофата, връщам се за другата и я пренасям две крачки по-далеч от първата. Почивам, дишам с отворена уста и тръгвам за първата кофа.

Рейвън е пред мен. Виждам я често да спира. Оставя кофите, протяга ръце, обелва малко върбова кора и я хвърля по пътя, за да мога да намеря посоката. В един момент я изгубвам от поглед. След около половин час я виждам да се връща с чаша преварена вода и малка кърпа, в която са завързани бадеми и сушени стафиди. Слънцето се е вдигнало високо, ярките му лъчи пробиват като копия тъмното пространството между дърветата.

Рейвън остава до мен, но не ми предлага помощта си, а и аз не моля за това. Наблюдава ме равнодушно със скръстени на гърдите ръце, докато се придвижвам мъчително бавно през гората.

Крайният резултат е: два часа път, три мехура по дланите с големината на череши и треперещи толкова силно ръце, че едва успявам да уцеля лицето си, когато се опитвам да избърша потеклата по него пот, плюс една голяма червена рана на лявата ръка, където дръжката на кофата ми е претрила кожата.

На вечеря Так ми сипва най-голямата порция боб с ориз и въпреки че заради мехурите едва успявам да държа лъжицата, въпреки че Скуиръл е прегорил ориза и той хруска в устата ми, това се оказва най-вкусната вечеря, откакто съм дошла в Пустошта.

След храна усещам такава умора, че заспивам с дрехите в мига, когато помирисвам възглавницата, забравяйки да помоля Бог да ме закриля в съня.

Чак на следващата сутрин разбирам какъв ден е днес: двайсет и шести септември.

 

 

Вчера беше процедурата на Хана.

Хана вече я няма.

Сълзите потичат. Не бях плакала от смъртта на Алекс.

 

 

Алекс е жив.

Тези три думи се превръщат в моя мантра, повтарям ги всяка сутрин, докато изплувам от черната бездна на съня в сивото мъгливо утро. Започвам да тренирам отново. Възвръщам формата си бавно и много трудно, но не пропускам нито ден.

Ако успея да пробягам цялото разстояние до старата банка, значи Алекс е жив.

Започвам със сто метра, после със сто и петдесет, минавам на две минути бягане, след това на четири.

Ако успея да пробягам разстоянието до онова дърво, Алекс ще се върне.

Алекс е точно зад онзи хълм. Ако стигна до върха му, без да спирам, ще го видя.

В началото се препъвам непрекъснато и изкълчвам глезените си най-малко десетина пъти. Не съм привикнала към неравния терен, осеян с камъни и скрити в горския сумрак метални отпадъци. Но постепенно очите ми привикват или краката ми научават пътя — не знам — и след няколко седмици вече се движа свободно по ъглите, равнините и цялата геометрия на това място с разрушени улици и сгради. Не след дълго успявам да пробягам цялата дължина на главната улица, без да поглеждам в краката си.

Всеки ден отивам по-далече и стигам по-бързо.

Алекс е жив. Само малко повече усилие, финален спринт — и ще го видиш.

Когато тренирахме с Хана, използвахме малък психологически трик, за да задържим мотивацията. В бягането има много повече психология от всеки друг спорт. Ти си добър в състезанието, ако си бил добър на тренировките, а тренировките са добри само ако мисловната ти нагласа е добра. Ако пробягаш всичките десет километра, без да забавяш темпо, ще вземеш сто процента на годишния тест по история. Така се мотивирахме взаимно. Понякога помагаше, друг път не. Имаше дни, когато се предавахме, спирахме на осмия километър и си казвахме през смях: „Упс! Отиде теста по история!“.

Именно това беше проблемът: просто не ни пукаше. Когато живееш в свят без любов, няма какво да заложиш.

Алекс е жив. Давай, давай, давай! Бягам, докато краката ми се подуят, пръстите ми се разранят и започнат да кървят. Рейвън ми се кара, крещи след мен да внимавам, напомня ми за опасността от инфекции (тук е трудно да си намериш антибиотици), но знам, че вече е приготвила студена вода за краката ми.

На другата сутрин увивам пръстите на краката си в парцали, напъхвам ги някак си в гуменките и тръгвам отново. Ако този път успееш… малко по-далеч… малко по-бързо… ще видиш… ще видиш, че Алекс е жив.

Споко, не съм откачила. Знам, че не е жив. Щом свършвам тренировката и се добирам до мазето на църквата, истината ме удря по главата като камък: разбирам колко тъпо е това, което правя, колко безсмислено. Алекс е мъртъв и колкото и далече да стигна, колкото и да се напъвам и да разранявам краката си до кръв, няма да го върна.

Знам го много добре. Но докато тичам, старата болка се връща за част от секундата, дъхът ми свършва и всичко пред мен се скрива зад червена мъгла. В този миг, в тази част от секундата, болката е толкова нетърпима, че реалният свят около мен избледнява, и щом обърна леко главата си наляво, виждам цветно петно — златистокестенява като пламък коса, като корона от яркожълти листа — и започвам да си мисля, че ако обърна главата си малко повече, ще го видя как се смее, как ме гледа и протяга ръце към мен.

Никога не обръщам глава, разбира се. Но един ден ще го направя. Един ден ще се обърна, ще го видя и всичко ще бъде както преди.

А дотогава: бягай.