Лорън Оливър
Пандемониум (23)

Сега

Идвам в съзнание и откривам, че лежа по гръб върху мръсен чаршаф. Джулиан е коленичил до мен. Ръцете му са свободни.

— Как си? — пита ме той.

Изведнъж си спомням плъховете, чудовищата и жената с половин лице. Бързо се надигам и сядам. Болката изригва в главата ми като вулкан.

— Леко, леко. — Джулиан слага ръка под раменете ми и ми помага да седна. — Удари си лошо главата.

— Какво стана? — питам и се оглеждам страхливо. Мястото, където се намираме, е частично отделено от останалите със стена от празни кашони по платформата се виждат чаршафи във всякакви цветове, опънати върху изпочупени дървени прътове. Те разделят площадката на отделни стаи, предлагащи някакво лично пространство. Стаите представляваха огромни мукавени кашони, обзаведени със стари дюшеци. Стените са подсилени с ниски трикрилни маси и счупени столове. Въздухът е горещ, все още наситен с дим и миризма на мас. Пушекът се извива на тънка ивица до тавана, достига до вентилационната шахта и изчезва.

— Те почистиха раната ти — отговаря тихо и удивено Джулиан, сякаш не може да повярва. В началото си помислих, че ще ни… — Той замлъкна и поклати смаяно глава. — Но после дойде една жена с превръзки и всичко необходимо и ти превърза раната. Беше започнала пак да кърви.

Докосвам мястото на врата си и напипвам дебел слой марля. Виждам, че са се погрижили и за Джулиан. Раната на устната му е почистена, отокът около очите е намалял.

— Кои са тези хора? — питам го аз. — И какво е това място?

Джулиан отново клати глава.

— Невалидни са, това е ясно — обяснява и когато вижда, че се свивам от тази дума, добавя бързо: — Не знам друга дума за тях. Нито за теб.

— Ние не сме еднакви — казвам, загледана в тълпата сакати хора зад завесата от дим и огън. Забелязвам, че освен дим оттам се издига и облак бяла пара. Някой готви нещо, подушвам го. Не искам да се замислям каква ли храна ядат тук и какви животни ловят. Припомням си плъховете и стомахът ми се обръща. — Не го ли разбра досега? Ние сме различни. Искаме различни неща. Живеем по различен начин. Нямаме нищо общо помежду си.

Джулиан отваря уста за отговор, но в същия момент се появява жената с половин лице, с която трябваше да се боря на ръба на платформата. Тя избутва едната стена на големия кашон и аз се сещам, че сигурно са го сложили, за да можем с Джулиан да имаме някакво свое си местенце.

— А, събудила си се — казва тя.

Сега, когато съм по-спокойна и не толкова ужасена, виждам, че не липсва част от лицето й, както си бях въобразила, а дясната му страна е много по малка от лявата, изглежда някак хлътнала, сякаш жената е сложила на него две различни маски, които някак не си пасват, едната е голяма, другата — малка. „Вроден дефект“, си казвам, въпреки че през целия си живот съм виждала само двама дефектни, и двамата на снимки в учебниците. В училище учехме, че децата на неизлекуваните се раждат сакати или увредени по някакъв начин. Свещениците казваха, че това е проява на делириум.

Деца, родени от здрави хора без дефекти, са здрави и без дефекти; деца, родени от болни, носят болестта в кръвта и костите си.

Тези хора тук — родени с дефекти или недоразвити — са прогонени под земята. Нямам представа какво би станало с тях като бебета и после като по-големи деца, ако останат горе. Спомням си какво ми каза Рейвън за Блу: „Знаеш какво казват за тях: бебетата на делириума също са заразени. Те се раждат изроди, сакати или малоумни. Сигурно щяха да ми я вземат и да я убият. Дори нямаше да я заровят. Щяха да я изгорят, защото се страхуват да не би заразата да плъзне. И после да хвърлят прахта й на боклука.“

Жената не дочаква отговор и коленичи до мен. С Джулиан следим мълчаливо действията й. Искам да й кажа нещо, но не намирам думи. Искам да отклоня поглед от лицето й, но не мога. Накрая успявам да промълвя:

— Благодаря.

Очите на жената срещат моите. Нейните са кафяви, меки и добри. Но непрекъснато примигва, може би от дългия живот в тунелите, където цари вечен здрач.

— Колко бяха? — пита ме тя. Очаквах гласът й да е дрезгав и неравен като лицето й, но се оказва много приятен, ясен и мелодичен. Не отговарям веднага и тя пита отново. — За Натрапниците питам. Колко бяха?

Разбирам, че има предвид Лешоядите, но използва различна дума. Сигурна съм, че става дума за тях, от смесения израз на страх, гняв и отвращение по лицето й.

— Не мога да кажа — отвръщам. — Най-малко седем. Може и повече.

— Дойдоха тук преди три сезона. Може да бяха и четири. — Сигурно съм я погледнала странно, изненадана от начина на изказ, защото тя добавя бързо: — В тунелите е трудно да държиш сметка за времето. Дни ли минават или седмици, не знаем, освен ако не се покажем горе.

— Откога си тук? — питам я със страх от евентуалния отговор.

Тя примигва с малките си безцветни очи, а аз бързам да вдигна поглед от брадичката и устата й. Там деформацията е най-страшна, предполагам, че в тази част лицето й се свива в себе си, както цветята свиват листенцата си вечер.

— Винаги съм била тук — отвръща тя. — Почти винаги.

— Как?… — Въпросът засяда в гърлото ми.

Тя се усмихва. Поне аз си мисля така, защото единият ъгъл на устата й се вдига нагоре.

— Така или иначе, горе не ни очаква нищо — казва тя. — Нищо, освен смърт.

Значи се оказа точно както си го мислех. Питам се какво ли се случва с бебетата, които не успяват да намерят пътя за долната земя, или за Пустошта. Сигурно ги затварят в лудници и затвори. Или просто ги убиват.

— През целия си живот съм имала един дом — тунелите — продължава тихо тя. Гледам я и не мога някак си да съчетая красивия глас с обезобразеното лице. Вглеждам се в очите й. Дори и на тази мътна светлина мога да видя, че са топли и добри. — Хората бягат при нас със своите бебета. Тук е единственото безопасно място за тях.

Погледът й спира на Джулиан и аз виждам, че оглежда врата му, явно търси белега от процедурата. После отново се обръща към мен.

— Ти си излекувана. Нали така ви наричат горе?

Кимам и отварям уста да й кажа: „Всичко е наред. Аз съм на твоя страна“, но за моя изненада Джулиан ме изпреварва.

— Ние не сме с Натрапниците. Не сме с никого. Ние сме… сами.

„Не сме с никого“. Знам, че го казва само за да я успокои, но думите му ме стоплят и прогонват страха, заседнал там от мига, когато се оказахме под земята.

Замислям се за Алекс и отново ми се повдига. Колко много ми се иска никога да не бях напускала Пустошта. И никога да не се бях присъединявала към Съпротивата.

— Как се оказахте тук? — пита жената, налива вода в пластмасова чаша от каната до себе си и ми я подава. Чашата е детска, с олющена картинка на тичаща сърна. Сигурно е доплувала с водата от горния свят, както и всичко останало. Захвърлено, ненужно, то е изтекло в пукнатините на земята като топящ се сняг.

— Отвлякоха ни. — Гласът на Джулиан укрепва и вече звучи много по-уверено. — Натрапниците ни плениха… — Поколебава се за миг и аз разбирам, че мисли за намерените в склада значки на СДА и за татуировката, която видях на врата на единия. Не може да го проумее, нито пък аз. Но знам със сигурност, че това не е просто прищявка на Лешоядите. Платено им е или ще им се плати за усилията. — Не знаем с каква цел.

— Опитваме се да излезем на светло — добавям и в същия момент си припомням думите на жената. Сърцето ми се изпълва с надежда. — Чакай… Ти каза, че ви е трудно да следите времето, ако не излизате от време на време, нали? Значи… знаеш пътя за там? За горния свят?

— Аз не ходя горе — отвръща тя, произнасяйки думата „горе“ с отвращение.

— Но някой все пак го прави — настоявам аз. — Някой излиза.

Сигурно си имат система за набавяне на провизии. Иначе откъде ще дойдат тези чаршафи, чаши, горивото и купчините с използвани и изпочупени мебели, натрупани около нас.

— Да, разбира се — кима тя.

— Ще ни покажеш ли? — питам с пресъхнало от вълнение гърло. Само мисълта за слънцето, за отвореното пространство и небето над него пълни очите ми със сълзи. Нямам представа какво ще стане с нас, когато излезем на светло, но сега не искам да мисля за това.

— Още си много слаба. Трябват ти много храна и почивка.

— Добре съм — възразявам аз. — Мога да вървя.

Опитвам се да стана, но ми причернява пред очите и тупвам отново назад.

— Лена!

Джулиан хваща ръката ми. Очите му проблясват в сумрака и аз прочитам в тях: „Довери ми се, всичко е наред. Няма да ни убият, поне за известно време“. Нямам представа как и кога започнахме да си говорим без думи и защо това ми харесва толкова много, но кимам лекичко в отговор.

Той се обръща към жената.

— Ще останем още малко. Когато укрепнем, вие ще ни покажете пътя, нали?

Жената отново премества поглед от мен към него и обратно. После кима.

— Мястото ви не е тук — казва тихо тя и става.

Изведнъж ми става кофти. Тези хора живеят от боклуци и счупени вещи, дишат и гледат дим. И въпреки това ни помагат. Спасиха ни, без да знаят кои сме, без да има причина, просто знаеха как да го направят. Дали и аз щях да постъпя така, ако бях на тяхно място? Не съм сигурна.

Алекс щеше да им помогне, изниква в главата ми. И следващата мисъл е: Джулиан също.

— Чакай — вика след нея Джулиан. — Не разбрахме как се казваш.

В очите на жената проблясва изненада. После ни се усмихва през изкривените си устни и казва:

— Наричам се Койн. Така ме кръстиха тук.

Джулиан бърчи вежди, но аз веднага схващам. Това е като имената на Невалидните: описателно, лесно за запомняне и закачливо. Понякога дори пиперливо. Койн. Монета. Заради двете различни половини на лицето й.

 

 

Койн се оказа права. В тунелите е трудно да отмерваш времето, много по-трудно, отколкото в онази килия. Там имахме електрическа крушка и се ориентирахме по нея — през деня беше включена, нощем — тъмна. Тук всяка минута се равнява на час.

С Джулиан си разделяме по три блокчета шоколад и ги изяждаме с малко сушено месо от онова, което откраднахме от склада на Лешоядите. За нас е истинско пиршество и аз се нахвърлям лакомо, но преди да приключа, стомахът ми започва да се бунтува. Въпреки това след храната изпиваме цяла кана с вода и аз откривам, че отдавна не съм се чувствала толкова добре. Подремваме малко. Лягаме толкова близо един до друг, че дъхът на Джулиан гъделичка косата ми и краката ни се докосват. После се събуждаме едновременно.

Отваряме очи и виждаме Койн, отново надвесена над нас. Напълнила е каната с вода. Джулиан се буди с лек вик, сякаш да се отърси от неприятен сън. Прокарва ръка по косата си и тя щръква под невъзможни ъгли. Всяка къдрица си има своя посока. Ръката ми трепва, готова да зарови пръсти в тях и да ги приглади.

— Можеш ли да ходиш? — пита ме Койн. Кимам и тя продължава: — Тогава ще намеря човек да ви изведе горе.

И отново казва „горе“ сякаш е ругатня.

— Благодаря ти — отвръщам и мръщя леко вежди. Думите звучат кухо, струват ми се недостатъчни. — Нямаше нужда да… Исках да кажа, че наистина оценяваме какво правиш за нас. Ако не бяхте ти… и приятелите ти, сигурно вече щяхме да сме мъртви. — На устата ми беше да кажа „хората ти“, но се спирам в последния момент. Припомням си колко се ядосах на Джулиан, когато използва този израз.

Тя ме поглежда сериозно, без усмивка, и аз се плаша, че може да съм я обидила с някоя дума.

— Казах го преди, ще го кажа и сега — вие не сте за тук — отсича тя. — На този свят си има място за всеки. За всеки и за всичко. Ето това не могат да разберат онези горе. Те си мислят, че светът е отреден само за определен вид хора. Останалото е шкарто. Но дори и шкартото трябва да си има свое местенце, иначе ще пречи, ще започне да загнива и да мирише.

По тялото й преминава тръпка. Ръката й затреперва и тя я притиска към мръсната си рокля.

— Ще намеря човек да ви покаже пътя — казва тихо, сякаш засрамена от избухването си, и ни обръща гръб.

Нашият водач се оказва човекът плъх и щом го зървам, замайването и гаденето се завръщат, въпреки че този път той е сам. Плъховете са се изпокрили по дупките и тъмните ъгли.

— Койн ми каза, че искате да се качите горе — изрича той и това е най-дългото изречение, което съм чула от него до този момент.

Ние ставаме на мига. Джулиан взима раницата и макар да го уверявам, че вече съм добре, ме хваща за ръка. „За всеки случай“, измънква и аз не упорствам, изненадана от поведението му. Колко различен е той сега от онова момче, което видях на сцената в Джавис Сентър, и от онзи образ на големия екран! Но не мога да преценя кой е истинският Джулиан, онзи или този до мен, и не съм сигурна ще мога ли някога да разбера.

В същия миг една мисъл пронизва съзнанието ми. Не съм сигурна не само за това. Не съм сигурна за много неща. Не знам дори коя е истинската Лена.

— Готови сме — казва Джулиан.

Заобикаляме купчините с отпадъци и странните стени от чаршафи, които заемат цялата предна част на платформата, и тръгваме след водача си. Докато минаваме през „домовете“ на хората, тъмните им, приклекнали до входовете фигури обръщат глави към нас и проследяват пътя ни. Сърцето ми се свива от жал. Прогонили са ги тук, както са прогонили нас в Пустошта, отнели са им правото на нормален живот и всичко това в името на обществения ред.

За да има здраво общество, не бива да боледува нито един от членовете му. Философията на СДА отива още по-далече, много по-далече, отколкото съм си представяла. Според нея опасността се крие не само в неизлекуваните. Тя е във всички различни — деформирани, ненормални и какви ли не. Те също трябва да бъдат отстранени. Нямам представа дали Джулиан осъзнава какво значи това и дали знае подробностите.

Нерегулираните трябва да се регулират; мръсотията трябва да се почисти; законите на физиката ни учат, че системата клони към хаос, затова трябва непрекъснато да избутваме хаоса назад. Правилата за цензуриране са написани ясно в книгата „Ш-ш-т“.

Стигаме края на перона и човекът плъх слиза долу на релсите. Движи се нормално, не куца. Ако е бил ранен по време на схватката с Лешоядите, явно са се погрижили и за него. Джулиан скача след него и слага ръце на кръста ми, докато се смъквам тромаво от платформата. Сега се чувствам много по-енергична, но все още не мога да се движа добре. Доста време преживях без вода и храна и болката в главата продължава да пулсира. При приземяването си изкълчвам глезена на левия крак и политам към Джулиан, забивайки брадичка в гърдите му. Ръцете му се сключват около мен.

— Добре ли си? — пита ме той, но аз не отговарям. Цялото ми внимание е насочено към допира и топлината на ръцете му. Отдръпвам се бързо с разтуптяно сърце.

— Всичко е наред — изломотвам и обръщам глава.

Стигаме до поредния тъмен тунел и разбирам, че отново трябва да се гмурнем в мрака. Инстинктивно се отдръпвам назад. Човекът плъх решава, че ме е страх, защото се обръща и казва:

— Натрапниците не стигат чак дотук. Не се безпокой.

Забелязвам, че се оправя отлично без светлина, фенерът в ръката, изглежда, му е нужен само за да плаши Лешоядите. Арката на тунела е като черна дупка, но той продължава напред, сякаш вижда като в ясен ден.

— Хайде — подканва ме Джулиан и двамата тръгваме след човека плъх и жълтия лъч на фенера.

Вървим в мълчание, но от време на време човекът плъх забавя крачка и издава интересен звук с езика си, сякаш вика куче. На едно място спира, навежда се, вади от джоба си парченца натрошена бисквита и ги пръсва между дървените греди на релсите. От ъглите на тунела изникват плъхове, плъпват към него, душат пръстите му, започват да се боричкат за трохите, скачат по ръцете му и пропълзяват по гърба и раменете. Гледката е отвратителна, но аз не мога да отместя очи от тях.

— Откога живееш тук? — пита го Джулиан, когато мъжът се изправя. Пространството около нас се оглася от потропване на дребни остри зъби и нокти, през лъча на фенера пробягват малки сенки.

— Не знам — отвръща мъжът. — Изпуснах му сметката.

За разлика от другите жители на платформата, той няма видими физически дефекти, като изключим бялото око. Любопитството ми надделява и аз вдигам поглед към него.

— Тогава защо си тук?

Той се обръща рязко към мен. Не отговаря веднага и за момент тримата оставаме загледани един в друг в пълна тишина. Въздухът драска гърлото ми.

— Не исках да се лекувам — казва накрая и думите му ми се струват толкова естествени, толкова познати, до една от речника на моя свят, че въздишам с облекчение. Ето, човекът си е напълно нормален, просто не иска да се лекува.

— Защо не искаше? — пита го Джулиан.

Отново настъпва тишина.

— Вече бях заразен — отвръща човекът плъх и макар да не мога да видя лицето му, мога да се хвана на бас, че се усмихва. Интересно, дали и Джулиан е изненадан колкото мен?

В същия момент през главата ми минава странна мисъл. Казвам си, че хората са изградени от тухли и в тях има тъмни места и пещери, толкова преплетени едни в други, че е невъзможно да преминеш през всичките за един живот. Невъзможно е дори да си представиш какво има в тях.

— Какво стана с теб? — любопитства Джулиан.

— Нея я излекуваха — казва тихо човекът плъх, обръща се и продължава напред. — А аз избрах това.

— Чакай, чакай — повлича ме след себе си Джулиан. Налага се да се затичаме, за да го настигнем. — Не разбирам, човече. Бяхте заразени заедно и какво? После нея я излекуваха, така ли?

— Да.

— А ти дойде тук! — Той поклаща удивено глава. — Сигурно си я видял след… Имам предвид… това би притъпило болката.

Последните думи са произнесени като въпрос и това ми подсказва, че самият той води вътрешна борба със себе си, че все още не може да се откъсне от своята религия, от идеите, които е следвал толкова време.

— Не — отвръща човекът плъх и забързва крачка. Сигурно знае наизуст всяка извивка на тунела. — Не съм я виждал оттогава.

— Не разбирам — произнася бавно Джулиан и за миг сърцето ми се свива от жал за него. Той е на моята възраст, а не знае толкова неща.

Човекът плъх спира. Не поглежда към нас, но аз виждам как раменете му се повдигат и свиват в беззвучна въздишка.

— Вече ми я отнеха веднъж — пояснява той. — Не исках да я губя втори път.

Изведнъж ми се приисква да сложа ръка на рамото му и да кажа: „Аз те разбирам.“ Но ми се струва, че ще прозвучи глупаво. Ние никога не можем да разберем напълно. Можем само да се опитваме, да бродим из тунелите, търсейки светлина.

Изведнъж той спира отново и казва:

— Стигнахме.

Отстъпва встрани и насочва лъча на фенерчето към една метална стълба. Преди да измисля какво да кажа, той скача на най-ниското стъпало и започва да се изкачва.

Човекът плъх стига бързо догоре и пръстите му опипват металния капак. След миг го отваря и светлината нахлува, толкова ярка и неочаквана, че извиквам, и заслепена се обръщам назад, за да проясня погледа си.

Човекът плъх се повдига на ръце и излиза през отвора, после ми подава ръка. Джулиан излиза последен.

Изкачваме се на широк надземен перон. Под нас има железопътни релси, но пътят е разрушен и желязото и дървените талпи са нахвърляни на купчини. Някога този път сигурно е водел към тунелите под земята. Бетонът на платформата е нацвъкан с птичи курешки. Гълъбите са навсякъде — накацали са по старите пейки с лющеща се боя, по ръждясалите кофи за боклук и между релсите, доколкото има неизкъртени релси. Една избеляла от слънцето и дъждовете табела ни казва името на гарата. Вече е невъзможно да се прочете, но някои букви все още личат: Х, О, Б и К. По стените има стари лозунги. „Животът си е мой, изборът също“, казва един от тях. На друг може да се прочете: „Да защитим Америка“. Стари лозунги, стари знаци на войната между вярващите и невярващите.

— Какво е това място? — питам аз.

Човекът плъх е клекнал до тъмния отвор на дупката, която води надолу. Виждам, че си е метнал качулка на главата, за да предпази очите си от слънцето. Като че ли иска отчаяно да скочи обратно в тунела. За пръв път имам възможност да го огледам и откривам, че е много по-млад, отколкото си мислех. Като изключим бръчките в ъгълчетата на очите, лицето му е гладко и младо. Кожата е много бледа, с лек синкав оттенък и очите са неспокойни и разфокусирани, несвикнали на ярката светлина.

— Там е имало железопътно депо — казва той и сочи напред. На около петдесет метра в указаната посока има висока телена ограда, зад която се вижда планина от всякакви метални отломки, блеснали като сребро на слънцето. — Манхатън е от другата страна на реката.

— Депо — повтарям бавно.

Разбира се. Подземните хора трябва да са намерили начин да се снабдяват с провизии. Депото би вършило чудесна работа. Тук може да се намерят и съхраняват купища храни, метални части, електрически кабели и покъщнина. Изведнъж в главата ми просветва. Скачам на крака и казвам въодушевено.

— Знам къде се намираме. Наблизо има наша база.

— Какво има? — Джулиан ме гледа втренчено, но аз съм толкова развълнувана, че не му обръщам внимание. Тичам по перона с вдигната ръка, за да предпазя очите си от слънцето. Дъхът ми оставя бели облачета след мен.

Депото е огромно, знам го със сигурност. Так ми е казвал, че площта му е няколко квадратни километра и че някога е обслужвало цял Манхатън и прилежащите му градове. Доколкото мога да преценя, ние се намираме в северния му край. От входа му започва насипан с чакъл път, който минава през стари, разрушени от бомбите сгради. Тези камари с камъни около нас някога са били част от голям град. И на около километър оттук има наша база. С Рейвън и Так живяхме там близо месец, докато чакахме фалшивите документи и последните инструкции от Съпротивата в Ню Йорк за преместването и социализирането ни. В базата трябва да има вода, храна и дрехи. И сигурно ще намеря начин да се свържа с Так и Рейвън. Докато живеехме там, използвахме радиосигнали, а когато стана прекалено опасно, завързвахме парцалчета с различни цветове на един прът пред изгорялото местно училище.

— Аз съм дотук — казва човекът плъх. Краката му са вече в дупката. Няма търпение да избяга от слънцето и да се върне към добре познатия си живот.

— Благодаря ти — обръщам се към него. Усещам, че звучи тъпо и недостатъчно, но не мога да измисля нищо друго.

Той кима и вече стъпва на по-долното стъпало, когато гласът на Джулиан го спира.

— Не разбрахме как се казваш — казва той.

Устните на човека плъх се изкривяват в усмивка.

— Нямам име.

Джулиан го поглежда изненадано.

— Всички имат имена.

— Аз вече нямам — пояснява мъжът с горчива усмивка. — За мен имената вече не означават нищо. Миналото е мъртво.

Миналото е мъртво. Един от рефрените на Рейвън.

Гърлото ми пресъхва. Колкото и да не ми харесва, аз не съм много по-различна от тези подземни хора.

— Пазете се — предупреждава ни мъжът и очите му отново губят фокус. — Те наблюдават всички и всичко.

И се скрива в дупката. Секунда по-късно железният капак си идва на мястото.

Джулиан и аз оставаме безмълвни за момент, после се вглеждаме един в друг.

— Успяхме — казва след дълго мълчание той и ми се усмихва. Стои на няколко крачки от мен и слънцето шари косата му с бяло и златисто. Една птица пронизва небето зад него, прелита като бързо движеща се сянка по синята безбрежност. От пукнатините на бетона надигат главици малки бели цветчета.

Изведнъж осъзнавам, че плача. Хълцам от радост и благодарност. Успяхме, наистина успяхме. Слънцето топли земята както винаги и светът все още си е на мястото.

— Хей — приближава се Джулиан към мен. Поколебава се за секунда, после протяга ръка и започва да разтрива гърба ми, рисувайки малки кръгове с пръстите си. — Всичко е наред.

Аз клатя глава. Искам да му кажа, че знам, че всичко е наред, и точно затова плача, но не мога да говоря. Той ме притиска към себе си и аз опирам мокрото си лице в тениската му тук, под яркото слънце на външния свят, където тези неща са забранени. Около нас цари пълна тишина. Единственият шум идва от суетенето на гълъбите из празния перон и случайното гукане на някои от тях.

Най-после намирам сили да се отдръпна от него. За миг ми се струва, че долавям някакво движение зад Джулиан, някакъв шум от сенките зад старата желязна стълба, и се вглеждам натам, но след секунда решавам, че ми се е привидяло. Слънчевата светлина е безмилостна към нас. Подземните хора почистиха раните на Джулиан, но лицето му е страшно и осеяно с петна. Сигурно и аз не изглеждам по-добре.

Под земята ние бяхме съюзници, приятели. Но отгоре не знам какво сме и се чувствам малко неловко в настъпилата тишина. За моя радост той я нарушава.

— Значи знаеш къде се намираме?

Кимам.

— И знам къде можем да намерим помощ от… моите хора.

Той не трепва и това ми харесва.

— Да вървим тогава — предлага с усмивка.

Повеждам го по релсите. Изплашени от стъпките ни, гълъбите хвръкват и над главите ни се завихря ураган от криле. Излизаме от релсовия път и стъпваме на тревата, бяла от сланата въпреки яркото слънце. Земята е корава и покрита с лед, но първите знаци на пролетта вече са налице: малки зелени пъпчици и няколко стръка ранни цветя.

Слънцето топли гърбовете ни, но вятърът е леден. Съжалявам, че не взех нещо топло в раницата. Студът прониква през памучната тениска, достига до вътрешностите ми и ги стиска в ледения си юмрук.

Вече започвам да разпознавам пътя. Слънцето хвърля по земята дълги заострени сенки на полуразрушени сгради. Минаваме покрай един стар, паднал на земята уличен знак, някога показвал пътя за Колумбия Авеню. Сега Колумбия Авеню не е нищо повече от разкъртен бетон, замръзнала трева и килим от ситно натрошени стъкла, проблясващи под слънчевите лъчи.

— Ето го — казвам и соча напред. — Точно там.

И се затичвам. Входът на базата е на петнайсетина метра зад завоя.

Но неизвестно защо нещо започва да ме човърка отвътре. Някаква вътрешна тръба започва да свири тихичко сигнал за тревога. Удобно — тази дума изниква в съзнанието ми. Колко удобно, че излязохме толкова близо до базата. Колко удобно, че тунелите ни доведоха дотук. Прекалено удобно, за да е случайност.

Избутвам мисълта от съзнанието си и продължавам напред.

Завиваме и изведнъж радостта помита всичките ми съмнения. Джулиан спира, но аз тичам с подновени сили към портата. Повечето бази — поне онези, които аз съм виждала — са изградени на скрити места, в мазета, изби, бомбоубежища и банкови трезори, останали непокътнати след Прочистването. Моите хора се заселват в тях, превземат ги, както насекомите превземат необитаемите къщи, и живеят.

Но тази база е изградена малко след приключването на бомбардировките. Рейвън ми е казвала, че тя е една от първите, изградена, за да бъде Главен щаб на първите групи на Съпротивата. Хората откраднали отнякъде материали и построили подобие на къща — странна конструкция от греди, бетон, камъни и желязо. От далеч мястото прилича на боклучарник, фасадата е роднина на Франкенщайн и като я гледаш, ти се струва невероятно, че все още стои върху основите си. Но тя седи.

— Е — обръщам се към Джулиан, — идваш ли?

— Никога не съм… — Той завърта глава, сякаш да се отърси от някакъв сън. — Няма нищо общо с онова, което съм си представял.

— Ние можем да построим сграда почти от нищо. От всякакви отпадъци — обяснявам и си спомням, че Рейвън ми бе казала почти същото през първите дни, когато бях толкова болна и слаба, че не бях сигурна дали ми се живее. Това беше преди половин година и преди цял един живот. За момент ми става тъжно за чезнещия зад нас хоризонт, за хората, които оставихме там, за онези мършави дребни създания, погребани в подземията.

Сини като небето, очите на Джулиан искрят, когато се обръща към мен.

— Само преди две години си мислех, че Пустошта и Невалидните, че всичко това е приказка. — Той прави две крачки към мен и ние неочаквано се оказваме съвсем близо един до друг. — Това… е невероятно.

Между нас остават няколко сантиметра, но кожата ми пламва, сякаш се докосваме. Напрежението изсмуква пространството между телата ни.

— Аз не съм приказка — казвам и усещам първите пристъпи на неистов сърбеж. Чувствам се толкова уязвима и притеснена! Тук е прекалено светло и прекалено тихо.

— Знаеш ли… Не съм сигурен, че мога да се върна назад — казва Джулиан. Очите му приличат на дълбоки сини езера. Искам да избягам от тях, но нямам сили, готова да потъна в синята им безбрежност.

— Какво искаш да ми кажеш с това? — прошепвам едва.

— Искам да ти кажа…

Надясно от нас се чува силен трясък, сякаш някой запраща камък в стената. Гласът на Джулиан секва, мускулите му се стягат. Инстинктивно го избутвам към вратата и бъркам в раницата за пистолета. Оглеждам се внимателно. Навсякъде има камъни и железни отпадъци, дупки и ровове — места за криене колкото щеш. Косите на врата ми настръхват и аз неволно потръпвам. „Те наблюдават всички и всичко“.

Притихваме в очакване. Вятърът подгонва една найлонова торбичка по неравната земя. Тя се превърта три пъти във въздуха и се приземява в основата на отдавна излязла от употреба улична лампа.

Внезапно долавям движение вляво от мен. Обръщам се с вик и стискам пистолета. В същото време една котка изскача зад купчина камъни. Джулиан издиша с облекчение, а аз отпускам дръжката на пистолета. Напрежението постепенно напуска тялото ми. Котката — мършава и с огромни очи — замръзва на място, обръща поглед към нас и измяуква жално.

Джулиан слага нежно ръце на раменете ми и аз инстинктивно отскачам назад.

— Да тръгваме — подканвам го засрамено, ядосана, че нараних чувствата му.

— Исках да ти кажа още нещо — казва той и търси очите ми в безмълвна молба да го погледна, но аз отивам при вратата и завъртам ръждясалата дръжка.

— Можеш да ми го кажеш и по-късно — отвръщам и свеждам поглед към дръжката. Завъртам я няколко пъти и тя най-после поддава. Джулиан няма друг избор, освен да влезе след мен.

Тръгвам мълчаливо, изплашена от онова, което щеше да ми каже. Страх ме е от думите му, страх ме е от онова, което може да направи той, страх ме е да си помисля ще тръгне ли след мен, или ще си отиде. Но най-много ме е страх от онова, което искам аз: за него, и още по-лошо — от него.

Защото аз искам. Не съм сигурна какво, но желанието е в мен, там, където преди бяха омразата и гневът. Но желанието не гради кули. То е дълго пътуване през тъмен тунел. Навлиза дълбоко в мен и отваря огромна празнина.