Лорън Оливър
Пандемониум (10)

Тогава

Всичките ни планове за пътуването отиват по дяволите. Грабваме каквото можем и изчезваме, а горите зад нас се превръщат в пламъци и дим. Вървим близо до реката с надеждата водата да ни защити от пълзящите пожари.

Рейвън носи на ръце пребледнялата от ужас Блу. Аз водя Сара за ръка, а тя плаче беззвучно, увита в огромното яке на Лу. Не остана време да намери своето. Привечер студът става жесток и двете с Рейвън даваме поред якетата си за малко на Лу. Мразовитият вятър пробива през дрехите, вледенява вътрешностите и насълзяла очите ни.

Зад нас е огненият ад.

Петнайсет души от нашите успяваме да се отдалечим на безопасно разстояние от базата. Липсват само Скуиръл и Баба. В суматохата и стремежа си да избягаме по-бързо от подземието никой не ги е забелязал и не може да се сети кога ги е видял за последно. Една от бомбите падна върху стената на болничната стая и изпрати дъжд от камъни, прах и всякакви насекоми в коридора. След това всичко се превърна в писък и огън.

Самолетите най-после се оттеглят, но на тяхно място идват хеликоптерите. Часове наред кръжат над нас и изпълват въздуха с шрапнели и трески, сипейки безкрайна канонада от куршуми. Накрая пускат химикали. Въздухът гори гърлата ни, люти в очите и ни задушава. Увиваме кърпи и тениски около вратовете и устите си и продължаваме пипнешком из отровната мъгла.

Най-после става тъмно и атаката спира. Нощното небе посивява от пушек. Гората пука и съска, стотици дървета горят, но ние успяваме да се придвижим далеч по течението на реката и пожарът остава зад нас. Минават часове, преди Рейвън да обяви, че е безопасно, и да обяви почивка и проверка на припасите.

Оказва се, че сме успели да вземем само една четвърт от храната и никакви медицински материали.

Брам предлага да се върнем и да пренесем каквото можем.

— Няма как да стигнем до южната точка с тези продукти — горещи се той и аз виждам как Рейвън, която се опитва да запали огън, потръпва при тези думи. Приведена над пирамидата от клечки и клони, изхабява почти цял кибрит, но не успява да ги разпали. Пръстите й сигурно са премръзнали. Моите са вкочанени от часове.

— Не схващаш ли? — обръща се ядосано към него тя. — Базата вече я няма. Няма къде да се върнеш. Искат да прочистят гората. Да ни унищожат до крак. Ако Лена не ни бе предупредила, щяхме да сме мъртви.

— Ами Так и Хънтър? — упорства Брам. — Какво ще си кажат, когато се върнат и не ни намерят?

— Стига вече, Брам! — повишава тон Рейвън и в гласа й се долавя истерична нотка. Най-после успяла да заспи между одеялата, Блу се размърдва неспокойно.

След десетки опити Рейвън успява да запали огъня, изправя се, отстъпва крачка назад и гледа първите извиващи се нагоре сини, зелени и червени пламъчета.

— Ще трябва да се погрижат сами за себе си — казва тя вече по-спокойно. Въпреки че е възвърнала самообладанието си, гласът й тежи от болка и страх. — Няма как, ще продължим без тях.

— Скапана работа — отвръща Брам, но без гняв, защото разбира, че Рейвън е права.

Докато другите се суетят по брега на реката и организират лагер за нощуване — събират раниците на едно място, за да направят заслон от вятъра, отварят пакетите с храната, преразпределят я на по-малки порции и отново я пакетират. — Рейвън остава загледана в огъня. Приближавам се тихо и заставам до нея. Искам да я прегърна, но не мога. Никой не прави така с Рейвън. Не знам по какъв начин, но инстинктивно разбирам, че в момента тя има нужда от своята твърдост повече от всякога. Въпреки това ми се иска да я успокоя и казвам тихо, за да не ме чуят другите:

— Так ще се оправи. Ако някой може да оцелее сам в тази пустош, това е Так.

— Знам, разбира се — отвръща тя. — Не се тревожа за него. Той има глава на раменете си.

Но когато ме поглежда, очите й ми се струват като мъртви, сякаш дълбоко в себе си е затворила някаква врата и се е скрила там. И аз усещам, че не вярва на думите си.

 

 

Утрото идва сиво и мразовито. Отново започва да вали. Досега не съм усещала такъв студ. Отнема ми цяла вечност, докато раздвижа краката си, защото всички спахме на открито. Рейвън реши, че ако хеликоптерите и самолетите се завърнат, палатките ще ни издадат. Но небето е чисто и гората е тиха. Единственият намек за вчерашната атака са малките облачета пепел, които се смесват със снега и носят слаб мирис на дим.

Поемаме към първия лагер, подготвен за нас от Роуч и Бъг. Той е на сто и петдесет километра оттук. В началото всички вървим мълчаливо и току поглеждаме към небето, но след няколко часа се отпускаме. Снегът продължава да вали, прочиства въздуха и постепенно мирисът на дим изчезва напълно.

Започваме да дишаме по-свободно, да разговаряме. Как са ни открили? Защо атакуваха? Защо сега?

Години наред Невалидните разчитаха на един важен факт: за официалните власти те не съществуваха. Правителството упорито настояваше, че в Пустошта не живее никой, и това помагаше на нашите хора да живеят в безопасност. Всяка организирана атака на правителството щеше да наведе на мисълта, че твърдението им е погрешно, затова никой не правеше нищо.

Но, изглежда, нещата се бяха променили.

Много по-късно щяхме да разберем защо се случи така. Съпротивата надигна решително глава. Омръзна им да си играят на криеница и да организират дребни протести и започнаха масирани действия: залагат експлозиви в затвори, културни домове и държавни сгради из цялата страна и не пропускат възможност да напомнят за себе си.

Вървим в колона по двама-трима. Сара върви в първата редица, но скоро се обръща и изтичва при мен.

— Как мислиш, какво се е случило с Так и Хънтър според теб? Дали са добре? Ще се намерим ли? — пита ме загрижено.

— Шшшт — скастрям я аз. Рейвън върви точно пред нас и аз мятам поглед към нея, за да разбера дали ни чува. — Не мисли за това. Так и Хънтър могат да се грижат за себе си.

— Ами Скуиръл и Баба? Те дали са се спасили?

Спомням си ужасния трус, хвърчащите камък и греди, виковете и дима. Трясъкът беше толкова силен и имаше толкова много огън! Опитвам се да си спомня дали не видях някой от тях да тича между дърветата, припомням си всяка секунда от последвалите минути, но виждам само погълнати от пламъците силуети, писъци и ревове.

Много питаш — срязвам я аз. Не говори сега. Пази си силите.

Докато говорим, Сара подскача като кутре около мен, после забавя крачка, почти спира.

Лена, ще умрем ли? — поглежда ме сериозно, като възрастен човек.

Не ставай смешна. Нали и друг път си се местила?

Но хората от другата страна… Тя захапва устната си. Те искат да ни убият, нали?

Гърдите ми се стягат от омраза към онези зад оградата. Слагам ръка на главата й и казвам по-меко:

Да, но както виждаш, още не са успели.

И веднага си представям как летя със самолет над Портланд, над Рочестър, над всеки град в страната, и бомбардирам, бомбардирам, бомбардирам, гледам как сградите им се превръщат в прах и пепел, как хората изчезват в пламъците. Тогава ще ги питам дали им харесва.

Ако вземеш от нас, ние ще вземем от теб. Ако откраднеш, гол ще те съблечем. Докоснеш ли ни, ще ти отвърнем с юмрук.

Ето как е устроен светът сега.

 

 

Малко преди полунощ на третия ден пристигаме в първия лагер. Няколко часа преди това се натъкнахме на огромно повалено от буря дърво с устремени към небето гигантски корени, на които Роуч бе завързал червено парцалче. След кратко колебание накъде да тръгнем — на изток или на запад — избрахме грешната посока и изгубихме почти час плюс още толкова, докато се върнем обратно при дървото. Но щом съзряхме малката купчина камъни, с която нашите хора бяха отбелязали мястото със заровената храна, настъпи всеобщо оживление. Последните двеста метра пробягахме с весели викове и подновена енергия.

Първоначалният план беше да останем тук един ден, най-много два, но Рейвън решава, че трябва да постоим повече и да се опитаме да уловим каквото можем. Става все по-студено и нататък ще ни бъде трудно да хванем дори и дребен дивеч, а нямаме достатъчно храна, за да стигнем до крайната си цел без лов.

Мястото е спокойно и ние разпъваме палатките, без да се страхуваме и без да мислим за оставената в базата храна. Палим огън, нареждаме се около него, протягаме ръце към пламъците и за да притъпим чувството за глад и студ, както и носещата се във въздуха миризма на още сняг, започваме да си разказваме приказки.