М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (58)

Петдесет и шест

Дзи сведе глава и прошепна името си на Далай Лама. Усети ръката на Негово Светейшество върху брадичката си. Той вдигна главата на Дзи, усмихна му се широко и прегърна момчето през рамо. Обърна се и прошепна нещо на най-близкия бодигард. За няколко секунди групата охранители се скупчи около тях.

Изведнъж залата избухна. Първо се чу пукане. Не много силно, но грозно. Писъци. Охранителите се скупчиха още по-плътно около тях. Дзи чу някой да вика името му. Той надзърна през малък процеп в живия щит и видя Лан да тича към него. Първо си помисли, че се е разтревожила, но в следващия миг зърна проблясването на керамичен нож в ръката й, докато тя си проправяше път измежду хората.

Настана суматоха. Зрителите пищяха. Охранителите на музея викаха и вдигнаха пистолети във въздуха. Стараеха се да овладеят истерията, да задържат тълпата далеч от охраната на Далай Лама.

Дзи видя как Ру, студентът, когото подозираше, че го следи, сграбчва Лан за косата и с една ловка хватка от бойните изкуства я поваля на пода.

Докато стражите тикаха Дзи и Далай Лама към изхода, той успя да погледне назад още веднъж. Колегите му гледаха — някои в шок, други уплашено. Само професор Ву наблюдаваше случващото се спокойно, с безизразно лице, като се изключи самотната сълза, търкулнала се по грапавата му буза.

Навън ги качиха в лимузина. От задната седалка, през прозореца видя тъмнокосата жена с ярките зелени очи, която го бе заговорила. На бялата й риза имаше червено петно. В алено — цветът на мастилото, което използваше за печатите си — бе обагрен и шала на врата й. Кожата й бе бяла като плата му. Тя се движеше като насън след носилка.

Не плачеше, но по лицето й се четеше скръб.

На Дзи му се прииска да слезе от колата. Да поговори с нея. Да види дали може да й помогне с нещо. Да я успокои. И тогава се сети за пакетчето и отчаяната й молба.

„Моля ви, предайте това на Негово светейшество. Моля ви.“

Дзи се почувства странно. Не беше болка, объркване или страх. Имаше усещането, че вижда по-надалеч и по-надълбоко отколкото е виждал, откакто беше дете. Както когато си спомняше неща, които му се бяха случили, но не като Дзи. Както когато беше деветнайсетгодишен монах, който живееше до водопад в подножието на висока планина. И като мъжът, който беше преди това. Спомни си цяла върволица от битиета. Минали въплъщения.

Прераждането е част от същността на онова, на което го бяха учили. Но имаше разлика между теория и практика. Между това да си представяш и да знаеш.

Когато колата потегли, Далай Лама хвана Дзи за ръце и му каза колко се радва да посрещне отново духовния си син.

— Колко много време мина. Колко много си изстрадал. Но ти беше смел и се справи отлично. Много се гордея с теб.

Дзи бе твърде развълнуван, за да проговори.

— Последният път, когато те видях, беше шестгодишен. — Негово Светейшество се усмихна. — Много буйно шестгодишно момче с душата на далеч по-образован от мен.

— Не е възможно.

— Напротив. — Усмивката на светия човек се разшири още повече. — Носиш ли ми нещо?

Дзи кимна и извади торбичката от джоба си.

— Една жена в галерията ме помоли да ви предам това.

Далай Лама погледна торбичката.

— Толкова се радвам, че и двете начинания се увенчаха с успех.

— Какво има вътре?

— Мисля, че вече знаеш. Виждам го в очите ти.

— Нещо, което помага да си спомняш ли?

— Така казват. Ти започна да си спомняш, нали?

Дзи, който за пръв път от двайсет години не трябваше да крие какво знае, усеща и вижда, кимна.

— А вие?

— Не — отвърна Далай Дама. — Но това не ме притеснява особено. Един от двама ни си спомня и това е достатъчно.