Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Дърк Пит (22)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Poseidon’s Arrow, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милко Стоименов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2017)
Издание:
Автор: Клайв Къслър; Дърк Къслър
Заглавие: Стрелата на Посейдон
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2013
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Полиграфюг АД, Хасково
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-398-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/748
История
- —Добавяне
53.
Двигателят на пакарда изръмжа и елегантният ретро кабриолет излезе от подземния гараж, мина покрай един бял микробус, спрял на външния паркинг, и се включи във вечерния трафик. Вечерният бриз вееше косите на Самър. Дърк пресече Джорджтаун и зави в една красива, потънала в зеленина улица, от двете страни на която се издигаха елегантни старинни къщи. Спря пред бивша конюшня, превърната преди много години в изискано самостоятелно жилище.
Миг след като натиснаха звънеца входната врата се отвори широко и на прага застана огромен мъж с дълга сива брада. Погледът на Сейнт Джулиан Пърлмутър блесна, когато видя Дърк и Самър.
— За малко да започна да вечерям без вас.
— Че ти очакваше ли ни? — учуди се Дърк.
— Разбира се. Самър ми прати имейл с всички подробности около мадагаскарското ви приключение. Настоях да дойдете на вечеря още в деня, в който се върнете. Не си ли му казала?
Самър се усмихна на брат си.
Последваха Пърлмутър в дневната с огромни библиотеки покрай стените, а оттам в трапезарията, чиято старинна маса от черешово дърво бе отрупана с храна. Пърлмутър бе специалист по морска история, един от най-добрите на планетата, а втората му любов бе свързана с кулинарното изкуство. Очите му светнаха, когато Самър отвори чантата си и извади три бутилки южноафриканско вино.
— О, шардоне „Вергелеген“ и два чудесни вариетала[1] от „Де Торен“ — каза той със задоволство, след като огледа етикетите. — Великолепен избор! Можем ли да започваме?
Очевидно не желаеше да губи време, тъй като веднага взе тирбушон и отвори бутилката шардоне.
— Аз, разбира се, съм потресен от изчезването на баща ви. Желая му по-скоро да намери безопасен пристан — каза той и вдигна чаша.
Докато обсъждаха изчезването на Пит, хапнаха свински каренца с лютив сос, пресни картофки и печени аспержи. Десертът се състоеше от праскови от Джорджия със сметана и бренди. Днес бе почивен ден за френския готвач и икономката на техния домакин, затова Самър и Дърк помогнаха на Пърлмутър да почисти масата и да измие чиниите, преди да седнат отново в трапезарията.
— Виното беше отлично, Самър, но не си играй повече с мен — каза Пърлмутър. — Ръцете вече ме сърбят.
— Мислех си, че никога няма да ме попиташ — каза тя, отвори пътната си чанта и извади грижливо увития корабен дневник, който бяха взели от заровения в пясъка сал. — Корабният дневник на „Барбариго“.
— А, за това ли била цялата работа! — възкликна Дърк. — Аз пък си въобразих, че просто се радваш да ни видиш.
Пърлмутър се разсмя гръмогласно и смехът му отекна из цялата къща. Беше дългогодишен приятел на Пит и се отнасяше към децата му като към свои, а те го приемаха като любим чичо.
— Момчето ми, винаги си добре дошъл — каза той и отвори още една от бутилките, донесени от Самър. — Хубавата морска загадка обаче е много по-сладка от виното.
Взе пакета и внимателно разви мушамата. Кожената подвързия на дневника изглеждаше леко протрита, но като се изключеше това, състоянието му бе отлично. Той разтвори нежно корицата и прочете изписаната на ръка титулна страница на глас:
— Viaggio di Sommergibile Barbarigo, Giugno 1943. Capitano di corvetta Umberto de Julio.[2] — Пърлмутър погледна Самър и се усмихна. — Това е нашата подводница.
— Подводница? — учуди си Дърк.
— Спасителният сал на плажа — обясни му Самър. — Човешките останки в него са на членове на екипажа на италианска подводница от Втората световна война.
— „Барбариго“ е голяма подводница клас „Марчело“ — обясни Пърлмутър. — Има впечатляващ списък с успехи. В началото на войната в Атлантика потопява шест кораба и сваля един самолет. През 1943 година обаче въоръжението й е демонтирано и на подводницата е възложено участието в секретен проект на име „Акуила“.
— Латинската дума за орел — вметна Дърк.
Самър го изгледа подозрително.
— Астрономия — каза той. — Това е едно съзвездие близо до Водолей.
— Муле би било много по-подходящо име — продължи Пърлмутър. — Германците били разтревожени от сериозните загуби на надводни кораби, осъществяващи търговията им със стратегически суровини с Япония, затова убедили италианците да превърнат осем от най-големите си и бездруго остарели подводници в транспортни. По-голямата част от оръжейните системи били демонтирани, а интериорът би променен така, че да позволи превозването на максимално голям товар.
— Задачата им определено е била опасна — каза Дърк.
— И още как. Четири подводници потъват още на път за Япония, една дезертира, а останалите три са пленени в Азия по време на обратния курс към Германия. Или поне така твърдят историческите книги — каза Пърлмутър и запрелиства страниците на дневника, за да провери датите.
— Какво се е случило с „Барбариго“? — попита Самър.
— Тази подводница получила кодовото название „Акуила 5“ и напуснала пристанището на Бордо на 16 юни 1943 година, натоварена с живак, стомана и алуминиеви слитъци, които трябвало да достави в Сингапур. Няколко дни по-късно италианците изгубили радиоконтакт с подводницата и предположили, че е потънала в района на Азорските острови.
Обърна на последната страница.
— Италианският ми не е кой знае колко добър, но последната дата определено е 12 ноември 1943 година.
— Почти пет месеца по-късно — отбеляза Дърк. — Нещо не се връзва.
— Отговорът е тук, или поне така се надявам — каза Самър и извади от чантата някакви компютърни разпечатки. — Помолих Хирам да сканира дневника и да въведе текста в компютърната си система. Увери ме, че за компютрите му е детска игра да преведат текста от италиански на английски. Даде ми превода малко преди да тръгнем за насам.
Тя плъзна страниците по масата и Дърк и Пърлмутър се нахвърлиха върху тях като гладни койоти.
— Да започнем оттук — каза Дърк. — Според дневника са били забелязани и атакувани от два самолета над Бискайския залив малко след като са напуснали пристанището, но са се изплъзнали успешно. Радиомачтата им била повредена, което прекъснало връзката им с командването.
С помощта на дневника проследиха пътуването на „Барбариго“ покрай нос Добра надежда и навлизането й във водите на Индийския океан. Подводницата благополучно стигнала Сингапур, където свалила товара си и била пренасочена към малко малайзийско пристанище край Куала Лумпур.
— На 23 септември 1943 година натоварили сто и трийсет тона оксидирана руда, която местните наричали Червената смърт — каза Самър. — Натоварването преминало под надзора на германски учен, някой си Щайнер, който се присъединил към екипажа за обратния път.
— Първият помощник-капитан отбелязва, че Щайнер не излизал от каютата си и по време на пътуването изчел купища книги по физика.
— Червената смърт? — зачуди се Пърлмутър. — Дали има нещо общо с онази чума, за която пише Едгар Алън По? Ще трябва да го проверя… както и този Щайнер. Товарът им определено предизвиква любопитство.
Прескочиха записите от следващите няколко седмици, описващи прекосяването на Индийския океан. На 9 ноември почеркът ставаше трескав, забързан, по страниците имаше засъхнали петна от сол.
— Проблемите им започват край бреговете на Южна Африка — каза Пърлмутър и прочете на глас описанието на нощната атака и опита на „Барбариго“ да я избегне, като се потопи бързо. Хвърлените дълбочинни бомби не бяха засегнали подводницата и екипажът бе решил, че му се е разминало. Впоследствие обаче бяха установили, че някой от взривовете е повредил или откъснал витлото.
Дърк и Самър слушаха мълчаливо, докато Пърлмутър четеше описанието на разигралата се трагедия. Лишена от витло, подводницата останала под вода в продължение на дванайсет часа, тъй като капитанът се опасявал пилотите да не са повикали подкрепления. Изплувала на повърхността някъде по обяд. Морето било пусто, не се виждала никаква суша, а течението ги отнасяло на югоизток. „Барбариго“ се намирала далеч от обичайните корабни маршрути, не разполагала и с радиовръзка, а екипажът се опасявал да не бъде отнесен към Антарктида, където да умре от студ и глад. Капитан Де Юлио наредил на екипажа да напусне подводницата. Всички се качили на четирите спасителни сала и се сбогували с обичната си подводница, която били принудени да изоставят. Офицерът, който последен напуснал „Барбариго“, не успял да задейства поставените взривни устройства, преди да затвори люка. Така вместо да потъне пред очите на италианските моряци, подводницата започнала да дрейфува и течението я отнесло към хоризонта.
Пърлмутър спря да чете и вдигна вежди като подвижни мостове.
— Виж ти! Това е много любопитно.
— Какво се е случило с останалите три сала? — попита Самър.
— Тук записите стават накъсани — отвърна Пърлмутър. — Опитали са се да достигнат бреговете на Южна Африка. Всъщност тъкмо са видели суша, когато ги е връхлетял ураган. Бурното море разпръснало саловете и според капитан Де Юлио хората в неговия сал не видели никой от другите три. По време на премеждията си по море изгубили петима души, цялата си храна и вода, платното и греблата. Салът им бил отнесен на изток, далеч от бреговете с крайбрежни течения. Липсата на прясна вода довела до смъртта на още двама моряци. Накрая останали само капитанът, първият помощник и двама механици.
— Измъчвани от жестока жажда, те най-накрая зърнали суша и успели да я достигнат, като гребели с ръце. Силните ветрове и високите вълни ги изхвърлили на брега — продължи Пърлмутър. — Озовали се в покрайнините на изпепелена от слънцето пустиня. Умирали от жажда. Последният запис гласи, че капитанът тръгнал сам да търси вода, тъй като останалите нямали сили да ходят. Дневникът завършва с „Бог да благослови «Барбариго» и неговия екипаж!“.
— Сами се убедихме колко пуст и негостоприемен е районът — каза Самър. — Ужасна трагедия! Били са на една крачка от много по-гостоприемните брегове на Южна Африка, а са се озовали на хиляди мили в Мадагаскар.
— Все пак са се справили по-добре от моряците в другите три сала — каза Дърк.
Пърлмутър кимна замислено, стана и отиде в дневната. След няколко минути се върна с цял наръч книги.
— Поздравления, Самър — каза той. — Оказва се, че си успяла да разкриеш две стари морски загадки.
— Две? — попита тя.
— Да. Съдбата на „Барбариго“ и идентичността на Призрака на Южния Атлантик.
— За първата съм съгласен — каза Дърк, — но какъв е този Призрак?
Пърлмутър отвори първата книга и разлисти страниците.
— От корабния дневник на товарния кораб „Манчестър“, намиращ се край бреговете на Фолкландските острови, 14 февруари 1946 година. „Спокойно море, югозападни ветрове със сила три-четири бала. В 11:00 първият помощник докладва за неидентифициран обект откъм щирборда. Първоначално е оприличен на кит, но впоследствие се оказва плавателен съд.“
Затвори книгата и отвори друга:
— Товарен кораб „Южна звезда“, 3 април 1948 година, във водите край Санта Крус, Аржентина. „Непознат обект, вероятно ветроходен кораб, дрейфува на две мили от нас. Черен корпус, малка надстройка по средата на палубата. Изглежда изоставен.“
Пърлмутър взе трета книга:
— От дневника на китоловната станция на остров Южна Джорджия. „През февруари 1951 година китоловният кораб «Паулита» пристигна с улов от три големи сиви кита. Капитанът докладва за кораб призрак с нисък черен корпус и малко платно, дрейфуващ на сто мили северно от станцията. Екипажът го нарекъл Призрака на Южния Атлантик.“
— Смяташ, че „Барбариго“ е Призракът на Южния Атлантик? — попита Самър.
— Напълно е възможно. В продължение на двайсет и две години са регистрирани куп свидетелства на хора, видели изоставен кораб в южната част на Атлантическия океан. По една или друга причина никой кораб не е приближил достатъчно, за да го огледа по-добре, но описанията общо взето съвпадат. Струва ми се, че една изоставена подводница спокойно би могла да продължи да кръстосва моретата едно-две десетилетия.
— По тези южни ширини бойната рубка лесно би могла да се обледи и да наподоби отдалеч корабно платно — каза Дърк.
— Ето какво казва и последното документирано свидетелство за появата на Призрака. — Пърлмутър отвори следващата книга. — Било е през 1964 година. Лий Хънт предприел с яхтата си самотно околосветско плаване, по време на което видял нещо странно… А, ето го! — каза той и зачете на глас: — „Наближавах Магелановия проток, когато попаднах в силна буря, прекалено ужасна дори според стандартите на този район. В продължение на трийсет часа бях подмятан от шестметрови вълни и свирепи ветрове, които направиха всичко по силите си, за да ме запратят върху скалите около нос Хорн. В разгара на този дуел с природните стихии зърнах Призрака на Южния Атлантик. Отначало го взех за айсберг, тъй като беше покрит с лед, но после забелязах черната стомана отдолу. Премина покрай мен доста бързо, понесен от ветровете и вълните към сигурна смърт край бреговете на Огнена земя.“
— Уау! — възкликна Самър. — Останала е на вода чак до 1964 година!
— Но очевидно не и след това, ако се вярва на разказа на Хънт.
— Той жив ли е? — попита тя. — Може би ще успеем да поговорим с него.
— Боя се, че изчезна в морето преди няколко години. Семейството му обаче вероятно е запазило корабните му дневници.
Дърк допи чашата си и погледна сестра си.
— Е, Самър, мисля, че ни остават още две загадки, които трябва да разрешим.
— Да — каза тя. — Къде е потънала „Барбариго“ и какъв товар е пренасяла.