Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (48)

46.

Самър никога не бе изпитвала подобен ужас. Уловена в капан на дъното на океана, оставена съвсем сама, заобиколена от непрогледен мрак… Сърцето й заби ускорено. Веднага след като вътрешността на подводницата се бе напълнила с вода, Дърк бе отворил люка и бе изплувал навън с водонепроницаемото фенерче. Тя започна да трепери неконтролируемо, както от страх, така и от студената вода, от която изтръпнаха пръстите и ушите й.

Най-лошото обаче бе гробовната тишина. Свита на преобърнатата напред седалка, Самър можеше да чуе туптенето на собственото си сърце, както и спорадичното вдишване и изпускане на мехурчета през мундщука. В съзнанието й един след друг възкръснаха всичките й страхове, дори онези, които смяташе за отдавна погребани. Не забрави обаче най-важната си задача — да диша. Консумацията на въздух на подобна дълбочина бе много по-голяма, отколкото близо под повърхността. Бутилката можеше да й осигури въздух само за няколко минути. Ами ако не бе напълнена докрай? Нечий сатанински глас прошепна в съзнанието й, че следващата й глътка въздух може да се окаже последна.

Самър стисна очи и се опита да се успокои, да увеличи времето между отделните вдишвания и да успокои ритъма си на дишане. Когато почувства, че сърцето й вече не тупти така силно, отвори очи, но не видя нищо освен мрак. Никога не бе страдала от клаустрофобия, но сега не успя да потисне усещането, че е заключена в малък, много малък и много тъмен килер.

Зачуди се дали пък брат й не е променил решението си и не е изплувал на повърхността — и тъкмо в този миг видя неясно сияние. Светлината стана по-ярка и Самър видя, че е лъчът от фенерчето на Дърк. Той бе отсъствал само няколко минути, които й се бяха сторили дълги като часове.

След секунда Дърк се вмъкна през люка и тя видя, че носи стоманен прът с дължина около метър и половина, с месингова топка в единия край — отчупения флагщок на потъналия кораб. Подводницата бе потънала в непосредствена близост до мястото на корабокрушението и Дърк го бе разпознал, когато бе надзърнал през илюминатора.

Дърк пъхна пръта между рамката на седалката и стоманената плоча, притиснала крака на Самър, хвана другия край и натисна здраво като гребец на финала на олимпийски игри. Металната рамка поддаде мигновено и Самър успя да измъкне крака си. Прегърна Дърк, после вдигна палец нагоре — знак да изплуват на повърхността.

Дърк насочи лъча към отворения люк и побутна сестра си. Бяха престояли прекалено дълго на дълбочина от почти деветдесет метра и нямаха време за губене.

Самър го изчака отвън, край подводницата, след което двамата се хванаха за ръце и започнаха заедно да се издигат. Плуваха с бавно, премерено темпо, като използваха мехурчетата въздух като скоростомер. Бързото изкачване щеше да им създаде сериозни проблеми, затова Дърк внимаваше да не изпреварват мехурчетата.

Отне им цяла вечност да излязат на повърхността, или поне така им се стори. Самър бе доволна от това физическо усилие, тъй като стопли премръзналите й кости, но съзнанието й продължаваше да си прави мръсни шеги с нея: опитваше се да я заблуди, че всъщност не се изкачват, а стоят на място, или пък че отново пропадат на дъното. Причината сигурно е в студа, реши тя, в студа, сковал не само крайниците й, но и ума й. Притисна се към Дърк, който плуваше със спокойни отмерени движения и приличаше на робот, напълно неуязвим за студа и тъмнината.

На дълбочина от четирийсет — четирийсет и пет метра водата видимо просветна, озарена от слънчевите лъчи. На дълбочина от трийсет и пет прекосиха термоклина^[1] и температурата на водата осезаемо се покачи. На двайсет и четвъртия метър дихателната смес в кислородната бутилка на Дърк свърши.

Той не се изненада. Очакваше въздухът му да свърши преди този на Самър, тъй като бе плувал до потъналия кораб и обратно. Постави ръце на гърлото си, за да даде знак на сестра си, след което изхвърли бутилката и регулатора. Тя му подаде своя мундщук и двамата започнаха да дишат редувайки се, като несъзнателно заритаха по-силно в желанието си да излязат по-скоро на повърхността.

Дърк вдигна поглед и видя сребристите вълни високо над главите им. Вече бяха достатъчно близо, за да изплуват на повърхността дори ако въздухът на Самър също свършеше. Съществуваше обаче друг проблем.

Престоят в морските дълбини, където налягането е по-високо, води до образуването на миниатюрни мехурчета азот в човешкото тяло. Ако не бъде позволено на тези газови мехурчета да се разтворят посредством постепенно намаляване на налягането, те могат да останат в тялото и да предизвикат силни болки, агония и дори смърт.

Според водолазните правила би трябвало да спрат поне няколко пъти с цел декомпресия, но не можеха да си позволят подобен лукс. Издигнаха се на шест метра под морската повърхност и останаха там. Нетърпението им, както и силното течение, правеха задачата им доста трудна, но Дърк не откъсваше поглед от повърхността и полагаше сериозни усилия да стоят на място.

Редуваха се да дишат от кислородната бутилка, но след десетина минути Самър изплю мундщука от устата си и посочи нагоре. Устремиха се към повърхността, като издишваха.

Главите им изскочиха над водата. Заобиколени бяха от бурно море с бели гребени по вълните. Слънцето вече бе залязло, а смрачаващото се небе бе оловносиво. Съчетанието от тези два фактора щеше да ги направи невидими за всеки преминаващ кораб, дори за „Александрия“, който щеше да ги търси. Самър обаче мислеше за нещо съвсем друго.

Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към брат си:

— Флагщок, а?

— Най-доброто, което успях да направя предвид обстоятелствата. Как ти е кракът?

— Кракът ми е добре, но имам болезнена крампа — отвърна тя и го погледна угрижено. — Излязохме прекалено бързо и съкратихме доста времето за декомпенсация.

— Не чак толкова много. Усещаш ли някъде сърбеж?

— Прекалено съм замръзнала, за да усещам каквото и да било.

— Тази нощ може да спим в декомпресионната камера на „Александрия“ — каза той и огледа хоризонта.

— Но това не е най-належащият ни проблем.

Най-накрая видяха научноизследователския кораб на НАМПД далеч на запад. Тъмната ивица на мадагаскарското крайбрежие се намираше по-близо, но на север.

— „Александрия“ плава срещу течението — отбеляза Дърк. — Няма начин да стигнем кораба с плуване.

— Вероятно са огледали района и използват сонара, за да открият подводницата. Докато се върнат тук, течението ще ни е отнесло чак до Австралия.

— Значи трябва да доплуваме до брега — каза Дърк.

— Ще издържиш ли?

— Имам ли избор?

Самър огледа бреговата ивица, потопи лице във водата и заплува. И двамата бяха отлични плувци и се намираха в добра форма. При нормални обстоятелства плуването до брега щеше да е забавна игра, вярно, малко уморителна, но все пак забавна. Стресът от преживяното на борда на подводницата обаче, в съчетание със студените води на океана, превърна играта във въпрос на живот и смърт. Умората ги връхлетя почти мигновено. Самър не можеше да повярва колко бързо ръцете и краката й се наливат с олово.

Неспокойното море представляваше допълнително препятствие. Вълните заливаха главите им и пълнеха устите им със солена вода. Плуването към брега означаваше, че трябва да прекосят течението. Всяко загребване ги приближаваше към брега, но и ги отклоняваше на изток, а това означаваше още по-далеч от „Александрия“.

Плуваха рамо до рамо, като спираха за почивка на всеки десет минути. От време на време Дърк изваждаше фенерчето и насочваше лъча му към кораба. По време на третата им почивка вкочанените му пръсти изпуснаха фенерчето и то потъна към дълбините като свещ в кладенец. Научноизследователският кораб на НАМПД се отдалечи още повече и накрая се превърна в танцуваща по вълните светлинка на хоризонта.

— Хайде, остава ни по-малко от миля — каза Дърк.

Самър се опита да загребе отново, но ръцете й не се подчиниха. Силна болка прониза левия й крак, после постепенно отшумя, но заедно с нея тя изгуби и усещането си за него. Кракът й бе станал безчувствен. Започна все по-често да спира, за да си почине, и скоро Дърк видя, че сестра му остава без сили.

— Представи си, че сме на Хаваите — каза й. — Ще се състезаваме до Уайкики.

— Добре — едва успя да промълви тя.

Макар небето бързо да помръкваше, Дърк видя апатията в очите й. Сграбчи гащеризона й и заплува странично, макар самият той да бе на края на силите си. Студът бе проникнал чак до костите му и не след дълго вече тракаха не само зъбите на Самър, но и неговите.

Почувства как тялото й се отпуска и осъзна, че тя не е в състояние да продължи. Хипотермия. Трябваше да излязат от водата колкото се може по-бързо.

Едва дишаше, но не спираше да говори на Самър, да я окуражава, да й задава безкрайни въпроси, на които така и не получаваше отговор. Когато тя отпусна унило ръце, Дърк я обърна по гръб и я задърпа за яката. Вече не можеше да си позволи да спира и да почива.

Продължи да плува ритмично, макар всяко загребване да му причиняваше болка. Бе изцедил и последните си запаси от сила, мускулите му го умоляваха да спре, но Дърк успя някак си да прогони агонията и продължи да плува към брега. Скоро видя прибоя — той постепенно ставаше все по-голям и по-голям — и най-сетне успя да чуе вълните да се разбиват в брега. Това му даде сили да задърпа още по-силно, макар и на границата на изтощението.

Една вълна ги заля и Дърк изплю солената вода, напълнила устата му. Самър се закашля, тъй като също бе погълнала вода. Следващата вълна ги тласна напред, а тази, която дойде след нея, се разби върху тях. Дърк стискаше здраво Самър, боеше се да не я изпусне, докато вълните ги подмятаха към брега.

И най-сетне усети дъното под краката си.

С помощта на вълните, които го блъскаха в гърба, Дърк извлече Самър на брега и се строполи на пясъка до нея.

— Как си? — успя да промълви отпаднало.

— С-с-студено ми е — прошепна тя.

Това, че Самър можеше да говори, бе обнадеждаващо. А и нощта бе топла, което бе добре.

Дърк събра сили да се изправи и закуцука по плажа, за да огледа околността. Бяха изплували на пуста гола ивица от южния бряг на Мадагаскар, най-вероятно на територията на ненаселения национален парк „Кап Сен Мари“. Дърк нямаше представа къде да потърси помощ, но в момента това нямаше никакво значение. Бездруго не му бяха останали сили да тръгне да търси помощ.

Хвърли поглед към океана, но не видя нищо освен мрак и пустота. Бреговата ивица извиваше на запад и скриваше навигационните светлини на „Александрия“. Дърк отново насочи вниманието си към сушата и тръгна по плажа в търсене на подслон. Пясъкът под краката му постепенно се смени с чакъл и напред видя ниски скалисти хълмове. Нямаше нищо, което дори малко да наподобява убежище.

Тръгна обратно към Самър и докато заобикаляше една ниска дюна, видя откъм подветрената й страна нещо като заслон. Тук можеха да се скрият от вятъра. Едва ли щеше да успее да намери нещо по-подходящо. Събра изсъхнали водорасли от вида морска трева, или зостера, и ги разстла по земята като един вид изолация. Върна се при Самър, отнесе я до заслона и я сложи върху импровизираното легло.

Благодарение на морската трева кожата й изсъхна по-бързо и Дърк тръгна по плажа, за да събере още. Не откри много, но събра каквото успя и се върна. Използва сухите водорасли, за да избърше Самър, след което ги разстла на земята. Когато се изправи, събори една пясъчна буца от края на дюната — и под нея лъсна метал.

Дърк не й обърна никакво внимание, а се съблече — така гащеризонът му щеше да изсъхне по-бързо. После легна до Самър така, че да я заслони от вятъра. Тя мърмореше насън, а тялото й вече не бе леденостудено. Вечерта бе топла, която подсили увереността му, че сестра му ще се оправи.

Умората каза своето и клепачите му започнаха да натежават. Полумесецът на луната се появи иззад един облак, освети плажа със сребристото си сияние и Дърк успя да види по-ясно металния обект, заровен в пясъка. Беше жълт, с избелели черни букви. Той се опита да ги прочете, но едва изрече странното име и се унесе в сън.

„Барбариго“.