Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (12)

10.

Мъжът крачеше по палубата с по две кислородни бутилки във всяка ръка, а тялото му не издаваше никакво усилие, сякаш бе понесъл леки като перце пухени възглавници. Ръцете му бяха дебели почти колкото бедрата му, а огромният му гръден кош бе издут като гума на трактор. Кафявите очи и тъмната чуплива коса на Ал Джордино издаваха италианските му корени, а остро извитите му вежди и вдигнатите нагоре ъгълчета на устните му свидетелстваха за хитрост и проницателност.

Щом забеляза Пит и Бенет да приближават към кораба, той тръгна към трапа да ги посрещне, без да пуска кислородните бутилки.

— Привет, кемосабе^[1] — поздрави Ал. — Добре дошъл в страната на соления въздух! Как мина полетът?

— Много добре. Вицепрезидентът успя да ме качи на борда на един „Гълфстрийм“ на военноморския флот, който трябваше да достави двама адмирали във военноморската база „Коронадо“.

— А аз все не успявам да се кача на нещо по-комфортно от автобусите на „Грейхаунд“. — Джордино погледна агент Бенет и се усмихна. — Пореден опит да обогатиш екипажа с малко красота и изисканост?

— Ан Бенет, това е Ал Джордино, директор по технологичните въпроси в НАМПД, макар понякога да се вживява в ролята на циничен матрос. Госпожица Бенет е от Службата за криминални разследвания към военноморските сили и ще ни прави компания по време на издирването.

— Приятно ми да се запознаем, господин Джордино.

— Моля, наричайте ме Ал — каза той и потракна с кислородните бутилки. — Можем да се здрависаме и по-късно.

— Не мисля, че ще имаме нужда от тях — каза Пит. — Водата в района е доста дълбока.

— Руди каза само, че мисията ни е свързана с изваждането на нещо от водата. Не пророни нито дума повече.

— Защото не знае. Той на борда ли е?

— Да. Преди малко се върнахме от погребение.

— На Бъди Мартин?

Джордино кимна. Мартин, капитанът на „Дрейк“, бе починал неочаквано от скоротечна болест.

— Съжалявам, че не успях да си дойда — каза Пит. — Бъди беше скъп и верен приятел. Много ще ми липсва.

— Да, толкова обичаше работата си, че кръвта му сякаш имаше цвят на тюркоаз — отбеляза Джордино: имаше предвид цвета, в който беше боядисан корабът на НАМПД. — Руди е поел временно командването на кораба. Мен ако питаш, вживял се е в ролята си като истински капитан Блай^[2].

Пит се обърна към Ан.

— Обикновено държа Руди колкото се може по-близо до Вашингтон, където се грижи за бюджета на агенцията.

— Ще го намериш в лабораторията — добави Ал, — при дълбоководните му рибки.

Пит и Ан оставиха багажа си в каютите си и тръгнаха да търсят Руди Гън. Намериха го бързо, тъй като „Дрейк“ беше компактен — бе не само най-новият, но и най-малкият кораб във флотилията на НАМПД. С дължината си от трийсетина метра бе предназначен основно за крайбрежни проучвания, но се справяше повече от добре и в открити води. На тясната си палуба носеше триместна подводница и автономен подводен апарат. Всяко свободно кътче на борда бе превърнато в изследователска лаборатория.

Лабораторията бе потънала в мрак. Осветлението бе угасено, а щорите на люковете — спуснати, така че единствената светлина идваше от миниатюрните сини аварийни лампи над главите им. Пит предположи, че климатичната инсталация в помещението работи денонощно, тъй като температурата бе едва десетина градуса над нулата.

— Затворете вратата, ако обичате.

Щом очите им се приспособиха към сумрака, Ан и Пит видяха човека, изрекъл тези думи — слаб висок мъж със сако, надвесил се над огромен аквариум, изпълнил почти цялата лаборатория. Носеше очила за нощно виждане и се взираше напрегнато в аквариума.

— Пак ли шпионираш размножителните навици на атерините^[3]? — попита Пит.

Мъжът позна гласа, подскочи стреснато и се обърна.

— Дърк, нямах представа, че си ти — каза Гън, свали прибора за нощно виждане и го смени с очила с рогови рамки.

Руди Гън, интелигентен и образован бивш военноморски офицер, работеше в НАМПД като заместник-директор на агенцията. Също като шефа си, и той се възползваше от всяка предоставена му възможност да напусне кабинета си във Вашингтон.

Пит представи Гън на Ан Бенет и тя попита:

— Защо тук е толкова студено и тъмно?

— Вижте сама — каза Гън и й подаде очилата за нощно виждане.

Отведе я до аквариума и тя си сложи уреда за нощно виждане и погледна. Няколко малки рибки плуваха лениво в кръг, озарени от синкаво сияние. Изобщо не приличаха на рибите, които агент Бенет беше виждала — имаха полупрозрачни тела, огромни изпъкнали очи и няколко редици остри зъби, щръкнали от отворените им усти. Тя отстъпи назад.

— Какви са тези неща? Ужасни са!

— Дълбоководните домашни любимци на Руди — отвърна Пит.

— Научното им название е Evermannella normalops — каза Гън, — но ги наричаме саблезъбки. Това са необикновени риби, срещат се само на големи дълбочини. Открихме голям пасаж от тях край един дълбоководен термален извор близо до Монтерей и решихме да уловим няколко, за да ги изучим по-добре. Наложи се да спуснем няколко пъти подводния робот, но в крайна сметка успяхме да хванем двайсетина. Това са последните, които още не сме върнали в океана.

— Изглеждат така, сякаш се канят да те оглозгат до кости.

— Въпреки това смятаме, че не са хищни. Всъщност са доста кротки. Не са проявили апетит към други риби, затова смятаме, че може би предпочитат мърша.

Ан поклати глава.

— Все пак не бих бръкнала в аквариума.

— Не се притеснявай — засмя се Пит. — Вратата на каютата ти се заключва, в случай че някоя нощ им пораснат крачка.

— Кротки са като златни рибки — увери я Гън. — Само че тези златни рибки живеят на дълбочина две хиляди метра.

— Оставяме ги на твоите грижи — каза Пит. — Руди, кога ще потеглим?

Гън вдигна глава към тавана.

— Мисля, че мога да ти обещая да тръгнем след… какво казваше онази реклама за доставка на пици? Трийсет минути или по-малко.

— Да вдигаме котва тогава — каза Пит. — Любопитен съм да видя къде ще ни отведе Ан.

 

 

Гън спази обещанието си и „Дрейк“ се отлепи от дока точно след половин час. Ан се присъедини към Руди на мостика, Пит и Джордино също, и загледаха как зелените хълмове на Пойнт Лома се отдалечават от тях, докато корабът напускаше пристанището. Когато излязоха в открито море, агент Бенет се почувства по-уверена и обясни на Гън и Джордино целта на плаването им, след което подаде на Пит един лист.

— Това са координатите на местата, където са били намерени двете тела. Съвсем близо са едно до друго.

— Това може да се окаже добър признак, че теченията не са им изиграли някоя лоша шега — каза Джордино.

Пит въведе координатите в навигационната система на „Дрейк“ и тя очерта мястото като триъгълник върху картата, появила се на дисплея. Оказа се, че мястото е отвъд малък скалист архипелаг близо до мексиканския бряг, известен като Коронадо.

— Крайбрежните течения вървят от север — обясни Пит, — така че би трябвало да пренесем границата на издирването по̀ на юг.

— Според доклада на съдебния лекар смъртта е настъпила осем до десет часа преди намирането на телата — каза Ан.

— Това ни дава известна отправна точка — каза Пит и с помощта на курсора очерта върху картата правоъгълник. — Ще започнем с разделянето на района на квадрати със страна десет мили и при необходимост ще разширим обсега на издирването.

Ан се замисли върху това колко скромни са габаритите на „Дрейк“ и попита:

— Как смятате да организирате изваждането?

Пит се обърна към Гън:

— Руди?

— Един шлеп и един плаващ кран чакат в пристанището да ги повикаме. Предполагам, че трябваше да попитам по-рано, но за колко голяма яхта става въпрос?

Ан погледна бележките си.

— Според регистрите дължината на „Сепия“ е дванайсет метра.

— Ще се справим — увери я Гън и завъртя щурвала на „Дрейк“ към квадратчето, което Пит бе очертал на картата.

След два часа стигнаха на мястото, където случайно преминаваща ветроходна лодка бе открила телата на Хейланд и помощника му Мани. Дълбочината тук бе около сто и двайсет метра. Пит реши да използват теглен на буксир сонар, който бързо покриваше голяма площ, вместо автономния сонар робот, който се спускаше на по-голяма дълбочина. Моряците на кърмата спуснаха във водата яркожълтата антена на сонара и тя мигом започна да изпраща електрически импулси, които се препредаваха на специален апарат на мостика. Пит седна на пулта за управление и регулира кабела така, че антената да заплава на няколко метра над дъното на океана.

Ан стоеше до Пит и се взираше в монитора, който предаваше златисти на цвят образи от песъчливото, леко хълмисто океанско дъно.

— Какъв ли образ на яхтата ще получим?

— Работим с доста широка стъпка на сонара, така че образът ще е малък, но въпреки това ще го идентифицираме лесно — отвърна Пит и посочи екрана. — Виж например как изглежда един двесталитров варел.

Ан се вгледа в предмета с размери на монета от десет цента, който премина през екрана, и с лекота разпозна в него стар варел, изхвърлен в океана.

— Изображението е доста ясно.

— Технологията е толкова добра, че могат да се видят извивките на раковините — каза Джордино.

Морето бе пусто, ако не се броеше една голяма мощна моторница с мексикански флаг, хвърлила котва на една-две мили от тях. Мъжете на борда й ловяха риба. Гън бавно водеше „Дрейк“ по предварително начертаната схема, като описваше широки ивици, насочени ту на север, ту на юг. Сонарът регистрираше какво ли не: няколко автомобилни гуми, двойка игриви делфини, нещо, което приличаше на тоалетна — но не и потънала яхта.

След четири часа сканиране на морското дъно се приближиха до мексиканската моторница, която не бе помръднала от мястото си. На кърмата бяха подпрени две въдици, но на борда не се виждаха хора.

— Май ще трябва да нарушим модела на издирване, за да заобиколим тези момчета — каза Гън.

Пит погледна през прозореца на мостика към моторницата, хвърлила котва на четвърт миля от тях, после пак насочи вниманието си към монитора. Усмихна се, когато в горната част на екрана се появи обект с триъгълна форма.

— Няма да се наложи, Руди. Мисля, че я намерихме.

Ан се приведе озадачена напред и видя триъгълничето да се трансформира в същинска яхта, потънала в изправено положение на морското дъно.

Пит отбеляза мястото и измери дължината на яхтата.

— Дванайсет метра. Обзалагам се, че това е нашата изчезнала яхта.

Гън погледна изображението на монитора, после потупа Пит по рамото.

— Браво, Дърк. Ще се свържа с екипажа на плаващия кран и ще им кажа да тръгват насам.

Ан продължи да се взира в образа, докато той най-сетне не изчезна от монитора.

— Сигурни ли сте, че ще успеем да я вдигнем?

— Изглежда ми цяла — отвърна Гън, — така че не би трябвало да представлява проблем.

— Значи ще стоим тук и ще чакаме, докато дойде плаващият кран?

— Не съвсем — отвърна Пит и се усмихна дяволито на Ан. — Първо ще заведем един вашингтонски шпионин на дъното на морето.