Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (82)

80.

— Капитане, търсят ви по радиото от влекача край бакборда.

Капитан Франко се качи на мостика на круизния кораб и взе слушалката.

— Тук „Морска прелест“. Говори капитан Франко.

— Добро утро, капитане. Обажда се Дърк Пит — каза Пит и подаде главата си през прозореца на мостика на влекача, сетне помаха към круизния кораб.

— А, моят приятел Пит! — възкликна капитанът. — Колко малък е светът! Какво правиш тук? Да не работиш за администрацията на канала?

— Не точно. Изправен съм пред критична ситуация и се нуждая от помощта ти.

— Разбира се! Дължа кораба си и кариерата си на теб! Какво трябва да направя?

Двамата разговаряха няколко минути, след което капитанът остави слушалката, пристъпи към лоцмана, който стоеше на щурвала и наблюдаваше курса на кораба, и каза с неловка усмивка:

— Роберто. Изглеждаш ми гладен. Защо не слезеш долу и не хапнеш набързо? Ще те повикаме на мостика, когато наближим шлюзовете „Педро Мигел“.

Възрастният лоцман с побелели коси, който се бореше с махмурлука от снощното препиване с ром, мигом прие предложението.

— Благодаря, капитане. Езерото е достатъчно широко, така че няма да имаш проблеми — каза той и слезе от мостика.

Помощник-капитанът погледна Франко.

— Това е доста необичайно, капитане. Какво сте намислили?

Франко пристъпи към щурвала и впери блуждаещ поглед през прозореца.

— Слагам край на една кариера, която трябваше да приключи във Валпараисо — каза тихо той и започна да завива.

Пит се отдалечи от пътническия лайнер и сви рязко към брега. Целта му бе покритата с ръжда баржа, използвана при драгажни операции за почистване на дъното на канала. Натоварена почти догоре с тиня, тя газеше дълбоко и очакваше някой буксир, който да я откара до Тихия океан, където да изсипе товара си.

Пит акостира край баржата, върза влекача за релинга и хукна по палубата. Близо до носа откри дебелото швартово въже и с голяма мъка успя да го освободи от кнехта. Захвърли го настрани, хукна обратно към влекача и запали двигателя.

Застана встрани от баржата и я затика към по-дълбоки води. Тя се понесе към главния канал, затова Пит смени позицията на влекача и застана зад кърмата на баржата, след което я затика към шлюзовете.

На няколкостотин метра от него китайският кораб „Санта Рита“ стоеше пред шлюзовете в очакване вратите на камерата да се отворят. Пит погледна през рамо и видя, че „Морска прелест“ се носи към него с пълна мощност, включила и помощните двигатели, за да вземе завоя по-бързо.

Когато зърна „Морска прелест“, круизния кораб, който бе спасил в Чили, Пит реши да го използва като преграда, която да блокира входа в шлюзовете. „Санта Рита“ обаче вече бе заела позиция пред вратите и големият кораб просто нямаше как да застане между нея и шлюзовете. Резервният му план бе много по-дързък, макар да не гарантираше стопроцентов успех. Ако успееше да попречи на „Санта Рита“ да влезе в шлюзовете, щеше да й попречи и да излезе от тях. Имаше само един начин да направи това във водите на тясното езеро Мирафлорес.

Затика баржата и я насочи към шлюзовете, после зави на юг към мястото, където водите на езерото се разделяха на два ръкава. Вместо да тръгне към шлюзовете, избра другия път, който водеше към съседната язовирна стена. Огромният лайнер се изравни с него.

— „Морска прелест“ е в готовност — прозвуча гласът на капитан Франко по радиото.

— Разбрано, „Морска прелест“. Ще ви насоча.

Пит отклони влекача от баржата и мястото му бе заето от „Морска прелест“. Големият круизен кораб, който се движеше с висока скорост, опря носа си в кърмата на баржата.

— Чудесно, „Морска прелест“! — каза Пит. — Дайте всичко от себе си!

Пътническият лайнер, допрял носа си в баржата, изведнъж включи на пълна мощност. Побутна я съвсем за кратко, но напълно достатъчно, за да й придаде силно ускорение.

Пит се опита да не изостава и когато се озоваха на стотина метра от язовирната стена, каза:

— Пълен назад! Благодаря, „Морска прелест“, оттук поемам аз!

— Късмет, господин Пит! — каза капитан Франко.

Пит включи двигателя на влекача на пълна мощност и застана зад кърмата на баржата, докато големият кораб започна да обръща.

Натоварената баржа приличаше на неуправляем влак, понесъл се по релсите, затова задачата на влекача бе просто да поддържа инерцията й. Пит я блъсна в кърмата и я засили в средата на язовирната стена. Ниският й нос се заби с трясък в един от преливниците и баржата спря. Влекачът отскочи от кърмата й, като ударът бе толкова силен, че запрати Пит на земята. Той се изправи и улови щурвала, за да обърне назад. Съжаляваше, че не бе успял да скъса построената през 1914 г. язовирна стена. Не бе постигнал нищо освен да запрати баржата в стогодишния преливник.

Някъде отдолу обаче се разнесе силен грохот. Баржата бе разрушила стената на няколко метра под повърхността. Отворът се разширяваше под напора на водите от езерото. Петнайсетметров участък от язовирната стена рухна внезапно с гръмовен тътен и така започна източването на целия язовир.

Пит изгледа смаяно как баржата се плъзва напред и изчезва отвъд стената, за да се разбие с трясък в така нареченото корито за успокояване на води, разположено под стената. Водата повлече и влекача, затова Пит бързо зави, за да избегне увличащата й сила. „Морска прелест“ вече се бе отдалечила на безопасно разстояние — капитан Франко бързаше да насочи круизния кораб към най-дълбоката част на езерото, непосредствено преди „Педро Мигел“. Пит насочи вниманието си към „Санта Рита“. Товарният кораб продължаваше да стои пред вратите на шлюза и да очаква реда си да премине в Тихия океан.

Докато отдалечаваше влекача от пробитата язовирна стена, Пит забеляза, че вратите на северната камера започват бавно да се отварят. Каза си, че е направил каквото е могъл. Сега всичко бе въпрос на време и физика.