Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (56)

54.

Дърк и Самър си тръгнаха заситени с великолепна храна и вино и заинтригувани от необикновената съдба на „Барбариго“. Вечерята им предостави така нужния отдих от тревогите около изчезването на баща им, но грижата за съдбата му напомни за себе си в мига, в който се сбогуваха с любезния си домакин.

— Да се връщаме и да проверим дали Руди и Хирам са извадили късмет с пристанищните власти — каза Дърк.

— Предлагам да обмислим отново възможността „Аделейд“ да е поела на запад.

Докато вървяха по улицата, чуха да се затваря вратата на автомобил. Дърк вдигна поглед и забеляза двама мъже, които седяха в бял микробус, паркиран на няколко метра зад пакарда. Дърк запали двигателя на кабриолета още с първото натискане на бутона на стартера, после включи фаровете. Те изглеждаха страхотно на дневна светлина, но пък нощем не се представяха на ниво. Дърк потегли бавно по улицата и забеляза в огледалото за задно виждане, че когато стигнаха края й, фаровете на микробуса светнаха.

Зави надясно и натисна педала на газта, после се обърна и погледна през рамо. След секунди микробусът изскочи на първия завой със свирещи гуми.

Самър забеляза, че брат й не откъсва поглед от огледалото за обратно виждане, и се обърна назад.

— Не искам да ти прозвуча параноично — каза тя, — но това е същият микробус, който видях и на паркинга пред НАМПД, когато напускахме сградата.

— Същият е — съгласи се Дърк. — Освен това бе паркиран и край хангара на татко тази сутрин.

Подкара по улиците на Джорджтаун, един от най-богатите квартали на Вашингтон, и пое на запад. Микробусът ги следеше неотлъчно на разстояние трийсет-четирийсет метра.

— Защо ни следят? — попита Самър. — Дали не са свързани с хората в Мадагаскар?

— Едва ли. По-скоро някой се интересува от татко. Не можем ли просто да ги попитаме?

Наближиха кръстовище и Дърк намали скоростта. От другата страна на улицата се издигаше масивният портал с каменни стълбове и врати от ковано желязо на Джорджтаунския университет. Тъй като това бе вход за пешеходци, пред него обикновено поставяха подвижни прегради, за да не влизат автомобили. В момента обаче преградите бяха махнати, за да може един камион да напусне кампуса. Щом камионът зави по улицата, Дърк натисна газта и полетя към отворения портал.

Пазачът на входа зяпна смаяно, когато старият пакард профуча край него, после отскочи, тъй като белият микробус се втурна подир кабриолета.

Дърк шофираше по алеята, която се виеше из кампуса и скоро щеше да излезе на кръстовище с кръгово движение. В средата му, обърната с лице към входа, се издигаше статуята на Джон Карол, основателя на университета. Нощем тя бе осветена от жълти прожектори, които придаваха необикновена аура на отдавна покойния епископ.

Дърк заобиколи статуята, намали и превключи на първа. Не откъсваше поглед от фаровете на микробуса, който прелетя през кампуса и излезе на кръговото. Дърк изключи светлините на пакарда и натисна газта. Старият автомобил подскочи напред, а Дърк завъртя рязко волана и превключи на втора, без да отпуска нито за миг прикования към пода педал на газта.

И докато микробусът намали, за да влезе в кръговото, пакардът полетя с пълна скорост. Вместо да се насочи обратно към изхода обаче, Дърк улови здраво волана и продължи по кръговото. Пред него изникнаха стоповете на микробуса и Дърк трябваше да натисне спирачките, за да избегне сблъсъка. Самър се пресегна и включи фаровете, за да даде знак на преследвачите им, че играта е свършила.

Шофьорът на микробуса се поколеба: чудеше се какво точно се е случило, но сетне разпозна жълтеникавите светлини на пакарда зад гърба си. И тъй като не бе подготвен за открита конфронтация, даде рязко газ. Гумите на микробуса изсвириха, докато автомобилът летеше по кръглата алея. Шофьорът сви в първата пресечка, дълга права алея, която минаваше зад внушителната сграда Хийли Хол, и се понесе към центъра на кампуса.

— След него! — извика Самър. — Не успях да видя номера му!

Дърк се понесе след доскорошните им преследвачи. Пакардът, славил се някога като една от бързите коли на своето време, разполагаше с осемцилиндров двигател с мощност от сто и петдесет конски сили. Микробусът би могъл да избяга на стария кабриолет на някоя магистрала, но не и по тесните алеи на университетското градче.

Белият микробус прелетя покрай голяма каменна сграда и неколцина разхождащи се студенти побързаха да отскочат от пътя му. Алеята зави внезапно наляво покрай друга сграда, пред която бе спрял патрулен автомобил — полицаят си бъбреше със студентите.

Шофьорът на микробуса нямаше накъде да завие, затова качи колата върху пешеходната алея, която пресичаше тревната площ. Момиче с колело изпищя силно, понеже бусът едва не го премаза. Пакардът летеше на няколко метра след микробуса и при вида на двете коли, впуснали се в шеметно преследване патрулката включи светлините и се понесе след тях.

— Мисля, че опасността отмина, но сега се задават проблемите — каза Самър.

Дърк стисна здраво волана, тъй като кабриолетът заподскача по неравната настилка, и последва микробуса по пешеходната алея, която преля в паркинг, разположен пред едно от студентските общежития. Точно пред тях двама студенти търкаляха бирен кег. Микробусът ги връхлетя, младежите отскочиха встрани и автомобилът прелетя край тях, като закачи кега.

Ударът запрати алуминиевия кег в другия край на паркинга, където той се блъсна в бордюра и отскочи обратно. Дърк натисна спирачки, но не бе в състояние да избегне удара. Бъчонката се удари първо в предната броня, която хлътна, а сетне и в десния калник, преди да отскочи встрани. Миг по-късно алуминиевият кег експлодира и дясната половина на пакарда, включително и Самър, бяха окъпани от фонтан пенлива бира.

— На татко това няма да му хареса — каза Дърк.

Самър избърса бирата от лицето си.

— Прав си, няма. Той обича светло.

Микробусът и пакардът прекосиха паркинга, следвани от полицейската патрулка. Белият бус излетя от паркинга и излезе на една пресечка. Шофьорът му явно не знаеше накъде да поеме, поколеба се, но все пак продължи направо и пое по спускащата се надолу застлана с чакъл алея. Тя продължаваше по склона на един нисък хълм и излизаше право на университетското футболно игрище. Играчите от мъжкия отбор по лакрос^[1] на Джорджтаунския университет, които в момента провеждаха тренировка, се пръснаха като пилци в мига, в който микробусът се понесе по изкуствената трева.

Като видяха стария пакард и полицейския автомобил, преследващи микробуса, неколцина играчи обстреляха микробуса с топки. Някои се прицелиха и в пакарда, но бързо се отказаха, като видяха залятата с бира Самър да им се усмихва и да им маха.

Микробусът прекоси игрището и се насочи към отворената порта в другия му край, като увеличи значително дистанцията спрямо преследвачите си. Шофьорът зави наляво, следвайки табелата, която сочеше към изхода на кампуса откъм Канал Роуд.

— Хайде, тук можем да им се измъкнем! — каза пътникът в микробуса.

— Не изоставай! Още не съм записала целия номер! — каза Самър на Дърк, който се движеше на петдесетина метра зад микробуса.

Дърк зави по улицата, но се наложи да намали, тъй като три студентки тъкмо пресичаха. Полицейската патрулка почти бе настигнала пакарда.

Пътят завиваше покрай друго общежитие, след което се спускаше надолу и излизаше от студентското градче. Дърк видя как микробусът ускорява рязко надолу и се опита да го настигне. В края на склона имаше светофар, разположен на кръстовището с Канал Роуд, оживена пътна артерия, която водеше към предградията на Вашингтон, разположени на територията на щата Мериленд.

Светеше зелено, но Дърк се боеше, че сигналът ще се смени, преди да стигнат кръстовището. И наистина, светофарът светна жълто, което означаваше, че микробусът трябва да спре.

Само че той не спря.

Тъй като спътникът му непрекъснато го подканяше да кара по-бързо, шофьорът натисна газта, когато светофарът светна жълто. Микробусът бе на петнайсетина метра от пресечката, когато светна червено. Шофьорите на спрелите в пресечката автомобили се поколебаха дали да тръгнат, тъй като забелязаха подскачащите светлини на белия микробус, който се спускаше към кръстовището.

Микробусът влетя в кръстовището с над сто километра в час, пресече няколко ленти и се опита да завие наляво в най-далечната. Скоростта му обаче беше прекалено висока и изпадналият в паника шофьор натисна рязко спирачките, при което колата поднесе, плъзна се по асфалта и предното й дясно колело удари бордюра. Гумата се пръсна, но микробусът продължи напред, качи се бордюра и се заби в ниската каменна стена, която разделяше улицата от течащия зад нея изкуствено прокопан канал „Чесапийк & Охайо“. Продължи да се пързаля още няколко метра, след което се преобърна и цопна в канала, който течеше успоредно на река Потомак.

Дърк успя да спре пакарда преди светофара, изскочи от колата и прекоси тичешком улицата, следван по петите от Самър. Стигнаха каменния парапет и надзърнаха. Каналът бе погълнал почти целия микробус, виждаха се само бясно въртящите се колела. Мътните води бяха осветени от приглушено сияние, тъй като фаровете на микробуса продължаваха да светят.

Дърк си свали якето и събу обувките си.

— Ще се опитам да ги извадя. Повикай полицията на помощ.

Скочи в канала и заплува към потъващия бус. Гмурна се първо откъм дясната врата. Въпреки че фаровете продължаваха да светят, водата от тази страна на микробуса тънеше в мрак, затова той потърси опипом страничния прозорец. Установи, че рамката му е висока не повече от педя, което означаваше, че покривът е силно сплескан. А това не оставяше големи шансове на пътниците в кабината.

Пресегна се през отворения прозорец и напипа безжизнено тяло, приковано от предпазния колан към седалката. Потърси закопчалката и я натисна. Тялото се отпусна, Дърк го улови за раменете и го издърпа през смачкания прозорец.

Изплува на повърхността и си пое дълбоко въздух, преди да измъкне тялото от водата. Ярък лъч светлина освети и него, и пострадалия — на брега стоеше полицай с фенер в ръка. Дърк разбра, че усилията му са били напразни. Главата на пътника от микробуса бе изкривена под гротескен ъгъл — очевидно вратът му бе счупен.

Дърк изтегли тялото на брега и извика на полицая.

— Дай ми фенерчето!

Ченгето му помогна да издърпа тялото по-далеч от водата и му подаде фенерчето. Дърк заплува към шофьорската врата и се гмурна. С помощта на фенерчето установи, че шофьорът също е мъртъв — тялото му бе приклещено между смазания покрив и волана. За разлика от спътника си, той не бе сложил предпазен колан.

Макар въздухът му да бе на привършване, Дърк освети товарния отсек на микробуса. Видя рафтове с наредено върху тях електронно оборудване. На пода имаше голяма параболична антена, използвана за подслушване.

Дърк се оттласна от шофьорската врата и заобиколи микробуса, за да види регистрационния номер, преди да изплува на повърхността. После заплува към брега, където Самър му помогна да изкачи наклонената стена на канала.

— Другият също ли не е извадил късмет?

— Не. И той е мъртъв.

— Повиках бърза помощ — каза полицаят. Пребледнялото му лице издаваше, че не е привикнал да гледа трупове. Бързо обаче възвърна присъствие на духа и попита, опитвайки се да вложи повечко авторитет в гласа си: — Кои са тези хора? Защо ги преследвахте?

— Нямам представа кои са, но откраднаха нещо от нас.

— Парите ли ви взеха? Бижута? Електроника?

— Не — отвърна Дърк, вперил поглед в мъртвеца. — Думите ни.