Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (49)

47.

Самър се събуди от странен драскащ звук, разнесъл се току до ухото й. Отвори очи и видя нещо ужасно да минава на метър от главата й.

— Дърк! — изкрещя тя и смушка брат си, който спеше до нея.

Той се стресна, подскочи и се засмя, като видя какво е изплашило Самър. Беше безобидна костенурка, излязла да се попече на слънцето.

— Да не би да искаш супа от костенурки за закуска?

Древното влечуго го погледна иззад клюноподобната си муцуна сякаш за да му покаже, че никак не му е забавно. После наведе глава, заби нокти в пясъка и продължи флегматичното си пътешествие по пясъка.

Самър се усмихна, осъзнала колко напразен е бил страхът й, и изпрати с поглед голямата костенурка.

— Как може някой да нарани подобно великолепно създание?

— Зависи колко си гладен — отвърна Дърк, изправи се и огледа околността вече на дневна светлина. Плажът бе равен, покрит с пясък и заобиколен от скалисти варовикови хълмове. Растителността бе съвсем оскъдна, тъй като в тази част на света дъждът едва ли бе повече от няколко литра на квадратен метър годишно.

— Виждаш ли „Александрия“? — попита Самър.

Дърк не виждаше нищо освен безкрайното синьо море и белите гребени на вълните. Нямаше и следа нито от кораба на НАМПД, нито от какъвто и да било друг плавателен съд.

— Предполагам, че течението ни е отнесло доста по на изток, отколкото са очаквали. Ако тръгнем по брега и стигнем достатъчно далеч, може и да успеем да ги видим.

Дърк и Самър не подозираха, че Джак Далгрен и двама моряци бяха обходили през нощта бреговата ивица с помощта на надуваема лодка „Зодиак“ с монтиран на носа прожектор. Но тъй като бяха заспали, близнаците не видяха светлината на лодката, чийто двигател освен това бе заглушен от шума на вълните, които се разбиваха в брега.

— Дърк?

Гласът й му подсказа, че нещо не е наред.

— Какво има?

— Не мога да си помръдна левия крак.

Дърк пребледня. Мигом се досети за причината: кесонна болест. Симптомите й обикновено бяха болки в ставите или крайниците, но в някои случаи водеше и до парализа. Обикновено парализата на краката свидетелстваше за наличието на азотни мехурчета в гръбначния стълб.

Той клекна до нея.

— Сигурна ли си?

— Да. Изобщо не го усещам. Десният обаче е добре — каза тя и го погледна уплашено.

— Боли ли?

— Съвсем леко, но няма да мога да стигна до кораба сама.

И двамата знаеха, че незабавното лечение в хипербарична камера е от критично значение за успешното възстановяване. На „Александрия“ имаше такава камера и вероятно това бе единствената хипербарична камера в радиус от стотици мили. От нея обаче нямаше никаква полза, след като не можеха да намерят кораба.

Дърк погледна варовиковите скали, които се издигаха над плажа.

— Ще се кача горе да огледам. Искам да открия кораба и да преценя възможностите ни за действие.

— Добре — отвърна Самър с измъчена усмивка.

Дърк бързо прекоси плажа и се покатери на скалистия хълм. Камъните убиваха обутите му само с чорапи крака и той съжали, че бе събул обувките си, преди да изплува от потъналата подводница. Хълмът бе стръмен и сравнително висок и когато се изкачи на върха му, той успя да огледа цялата околност.

Погледна първо към морето и веднага откри „Александрия“. Корабът на НАМПД бе малка точка в далечината, хвърлил котва — поне така предположи Дърк — над потъналата подводница. Прецени, че ще трябва да измине поне седем-осем километра по брега, преди да стигне място, от което екипажът на кораба да го забележи. После насочи поглед към вътрешността на острова — голи скалисти възвишения, част от резервата „Кап Сен Мари“. Големият национален парк, създаден като резерват за диви животни, предлагаше на посетителите минимални удобства, които се изчерпваха с няколко къмпинга и туристически пътеки.

Обърна се на изток и с изненада забеляза малък залив, разположен на три-четири километра, в който бе акостирал кораб. На сушата се издигаха няколко постройки, а във водата имаше малка драга. Дърк потърси с поглед патрулния катер, който бе блъснал подводницата, но не видя и следа от него.

Не откри други следи от цивилизация и се върна на плажа.

— Какво предпочиташ да чуеш първо, Самър, добрите новини или лошите?

— Аз съм оптимистка. Започни с добрите.

— „Александрия“ не ни е изоставил. За съжаление, смятат, че сме на борда на подводницата. Доколкото мога да преценя, хвърлили са котва на мястото, на което потънахме. Според План Б трябва да мина седем-осем километра по брега и да се опитам да привлека вниманието им.

— Май пропуснах План А.

— На три-четири километра оттук има малък залив с кей и товарен кораб.

— А патрулен катер с нащърбен нос?

— Не видях катер. Мога да стигна дотам за по-малко от час и да повикам „Александрия“. За нула време ще се озовеш в декомпресионната камера.

— Значи План А.

Дърк сложи ръка на рамото й.

— Сигурна ли си, че няма проблем да те оставя тук?

— Да, стига да не й хрумне да си изрови дупка под мен — каза Самър и посочи старата костенурка. Откакто се бяха събудили, тя бе изминала цели шест метра и бе започнала да копае дупка в пясъка.

— Ще се върна толкова бързо, че няма да й оставя време за това.

Дърк се обърна и тръгна по брега. Утринното слънце бе започнало вече да напича, затова той тръгна по самия плаж, където океанският бриз донасяше прохлада. Беше жаден. Организмът му бе обезводнен, а това допълнително забавяше движенията му. Дърк обаче прогони мисълта за вода и се съсредоточи върху усилията си да крачи колкото се може по-бързо с премалелите си боси крака.

Тясната плажна ивица свърши пред една варовикова канара, която се спускаше рязко към морето. Наложи се да свърне към вътрешността на острова и да открие по-полегат участък, който да му позволи да се качи по склона. Над скалата земята бе равна и преливаше в поредица ниски хълмове, които продължаваха чак до заливчето, разположено на не повече от три километра от мястото, на което се намираше Дърк. Белият корпус на товарния кораб трепкаше като мираж.

Дърк не преставаше да мисли за състоянието на Самър и това го подтикваше да крачи бързо. Бяха минали дванайсет часа, откакто бяха напуснали подводницата, което означаваше, че шансовете й за пълно възстановяване са повече от добри, стига да успееха да се доберат скоро до камерата на борда на „Александрия“. Грижата за сестра му не му позволи да спре нито за миг и след четирийсет минути той се озова на ниското възвишение над залива.

Докато слизаше по западния склон, видя, че постройките не се отличават с никакъв лукс. Бяха две, най-обикновени. На единия бряг на залива се издигаше малка постройка, наподобяваща общежитие, а на другия му край имаше нещо като склад. Между тях бе разположен голям метален навес, който Дърк по погрешка бе взел за още една сграда. Навесът се простираше почти по цялата дължина на кея и под него бяха стоварени няколко големи купчини пясък или нещо подобно. Дали пък не бе сол от разположени наблизо солници? Не, купчините бяха сиви.

Товарният кораб — предназначен за насипни товари — бе хвърлил котва точно до навеса. Дърк не видя името му, но забеляза бялата птица, нарисувана върху жълтия му комин. Неколцина мъже го товареха с фадроми и конвейерна лента.

Боботенето на тежките машини, съчетано с ритмичното потракване на разположения наблизо генератор, създаваше оглушителна какофония. Никой не забеляза Дърк, който се спусна по склона и тръгна към склада. Вътре имаше механик, който човъркаше някакъв двигател. Дърк понечи да влезе, но изведнъж замръзна.

С крайчеца на окото си забеляза още един плавателен съд. Тъй като товарният кораб бе заел цялата дължина на кея, другият съд бе хвърлил котва от външната му страна. Дърк не го бе забелязал, докато слизаше по склона, но сега носът му се виждаше ясно, включително скорошната драскотина, прорязваща жълтата боя на корпуса. Патрулният катер.

Механикът вдигна глава и видя Дърк. Изгледа го сепнато, после извика. От задната част на помещението изтича млад мъж в камуфлажни дрехи и автомат „Калашников“, насочен към гърдите на Дърк. Избълва порой думи на език, който Дърк изобщо не разбра. Намерението му обаче бе повече от ясно.

Дърк изгледа смаяно въоръжения мъж, после бавно вдигна ръце във въздуха.