Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (42)

40.

След кражбата на двигателя на „Морска стрела“ незабавно започна мащабна операция по издирването му, която обхвана територията на цялата страна. Всички основни пътища и магистрали северно и южно от Вашингтон бяха блокирани от полицията. Екипи на ФБР установиха наблюдение над всички по-близки летища и пристанища по Източното крайбрежие, откъдето според анализаторите бе най-вероятно съоръжението да напусне нелегално страната. Охраната по североизточната граница с Канада също бе усилена.

Въпреки това американските служби не успяха да открият двигателя на нито едно от тези места. Той пътуваше на запад, далеч от основните пристанища и летища, и прекосяваше затънтените земеделски райони на Апалачите, скрит в камион, натоварен с бали сено. Когато навлезе в Лексингтън, щата Кентъки, Пабло намали скоростта и започна да се оглежда за полицейски автомобили.

Ан стоеше взе така заточена в тясното пространство зад предната седалка. Едната й китка бе окована с белезници за рамката на тясното легло, което можеше да играе ролята и на задна седалка. Можеше да се протегне от време на време, за да раздвижи крайниците си, но не и да надзърне през прозореца, тъй като ъгълът, под който бяха захванати белезниците, бе изключително неудобен. Пътуваха, без да разговарят. След като Пабло устоя на лавината от въпроси, с които Ан го засипа първоначално, тя реши да не си хаби силите. Отне й известно време, но в крайна сметка успя да свърже кражбата на чертежите и спецификациите на „Морска звезда“ с огромното съоръжение, скрито на платформата отзад. Това би трябвало да е новият двигател на подводницата.

Пабло бе изключително доволен от темпото, с което се движеше. Успя да прекоси четири щата за седем часа, преди да отбие на един крайпътен паркинг и да позволи на Ан да протегне краката си. Малко по-късно навлязоха в Лексингтън, където имаше паркинг за камиони. Спряха до най-отдалечената колонка на бензиностанцията. След като напълни резервоара на камиона, Пабло отвори вратата на кабината, погледна Ан и попита:

— Искаш ли нещо за ядене?

— Да — каза тя. — Умирам от глад.

— Ей сега се връщам — каза той, затвори вратата и я заключи.

Ан успя да се надигне и огледа паркинга. Търсеше някой, който да й помогне. Видя само един човек наблизо, брадат шофьор, който миеше предното стъкло на камиона си, спрял с работещ двигател на десетина метра от тях.

Ан му махна с ръка, после изкрещя с всички сили. Но прозорците на кабината бяха затъмнени, а шофьорът нямаше как да чуе приглушените й викове, защото двигателят на камиона му работеше. Тя се опита да натисне клаксона, но не успя да стигне до него. Брадатият мъж се качи в камиона си и потегли, напълно глух за молбите й.

Тя огледа кабината с надеждата да открие нещо, което да използва като оръжие. В нея обаче — дори в жабката — нямаше абсолютно нищо освен картата и лаптопа на предната седалка. Ан посегна към компютъра.

Успя да го отвори и да го включи. Докато операционната система се зареждаше, надникна през прозореца. Пабло стоеше пред касата. Ан разполагаше с прекалено малко време, за да изпрати зов за помощ… ако камионът изобщо разполагаше с безжичен достъп до интернет.

Дисплеят на лаптопа най-после светна. След цяла вечност се появи прозорче с въпроса дали желае да се включи в мрежата на съседното крайпътно заведение „Дизел & Дайн“.

— Да! — извика тихо тя и кликна върху иконката. След секунди главната страница на интернет търсачката се зареди.

Радостта й бе съвсем краткотрайна, тъй като тя хвърли поглед към прозореца и видя Пабло да излиза от бензиностанцията. Пулсът й заби ускорено. Тя трескаво обмисляше какво да прави. Не разполагаше с достатъчно време да влезе в електронната си поща и да изпрати съобщение. Хрумна й отчаяна идея. Написа бързо четири букви и зачака отговор. Когато се появи ново прозорче, тя слезе с курсора към дъното на екрана и откри нужния й линк за търсене на информация в базата данни. Кликна върху него, трескаво написа съобщението и вдигна поглед. Пабло бе само на няколко крачки от камиона.

Пръстите й затанцуваха по клавиатурата, спряха само за миг, за да дадат команда „изпращане“ — и то тъкмо в мига, в който дръжката изщрака. Тя затвори рязко лаптопа и го бутна на мястото му частица от секундата преди Пабло да отвори вратата.

Сърцето й туптеше лудешки.

Пабло се настани на шофьорската седалка, обърна се и я изгледа въпросително.

— Шунка и сирене или риба тон? — Държеше два увити във фолио сандвича.

— Риба тон — отвърна Ан.

Пабло подкара. Шофираше и ядеше едновременно, но без да отклонява вниманието си от магистралата.

След като си изяде сандвича, извърна глава към Ан и заяви ухилено:

— Ти си влюбена в мен!

— Какво?!

— Сто на сто си влюбена в мен. Защо иначе ще ме следиш и ще се появяваш там, където съм и аз?

— Точно за това пътуване не дойдох по мое желание — каза тя. — Моля те, пусни ме!

Пабло се разсмя гръмогласно.

— Прекалено си умна, за да те пусна… и прекалено хубава, за да те убия.

На Ан й призля от думите му, но продължи да поддържа разговора.

— Двигателя на „Морска стрела“ ли превозваме?

— Може би.

— Защо уби мъжете, които ти помогнаха да го откраднеш?

— Те изпълниха задачата си и вече бяха ненужни. Освен това знаеха повече, отколкото трябва. Мисля, че това слага край на разговора ни за момента — каза Пабло, включи радиото и усили звука.

Прекосиха западната част на Кентъки и след четири часа навлязоха в Падука. Пабло спря на една бензиностанция в покрайнините на града и позвъни по телефона. След няколко минути се появи очукан ръждясал пикап, шофиран от мъж, целия покрит с татуировки, който ги заведе до брега на река Охайо. Там до стар дървен кей ги очакваха буксир и шлеп, натоварен с контейнери. Пабло паркира камиона непосредствено до шлепа.

Отдавна минаваше полунощ и на кея не се виждаше жива душа. Пабло откачи ремаркето и откара влекача на близкия паркинг. Когато се върна, татуираният вече бе закачил ремаркето със стоманени въжета и го товареше на шлепа с доковия кран. Пабло скочи на шлепа и помогна на татуирания да привърже ремаркето за палубата, после се върна за Ан.

Тя се престори на заспала и че се буди, когато колумбиецът откопча белезниците й от рамката на леглото и ги щракна на ръцете й. Едва сега забеляза, че в белезниците е вграден някакъв сензор. Пабло я помъкна към кея.

Светлините на Падука блещукаха вдясно покрай бреговете на река Охайо, която се носеше покрай тях като черна струя меласа. Пабло я държеше здраво, докато я водеше към буксира. Очуканото покрито с ръжда корабче бе готово да затегли шлепа надолу по реката.

Когато стигнаха до тесния трап, Ан се поколеба, но Пабло я побутна напред.

Ан всъщност не се страхуваше от тясното мостче, а от това, което я очакваше на корабчето. Досега бе окована с белезници в кабината на камион, сега щеше да е окована с белезници в трюма на кораб, а после… кой знае какво я очакваше? Нямаше представа къде я води Пабло, но знаеше, че най-много трябва да се страхува от мига, в който той щеше да свали белезниците й. Именно този страх я накара да действа.

И когато Пабло я побутна за втори път, тя събра смелост, пое дълбоко дъх, престори се, че залита, направи две крачки по трапа и подгъна колене. Всъщност ги присви — а после се оттласна от дървеното мостче и скочи във водата.