Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (32)

30.

Погледната от въздуха, гъстата джунгла, която се простираше чак до хоризонта, приличаше на неравен зелен килим. Единствените свидетелства за човешко присъствие под пелената от листа бяха някоя тънка струйка дим или зърнат за секунда покрив на колиба на някоя полянка.

Макар хеликоптерът да бе излетял от международното летище „Токумен“ на Панама Сити само преди няколко минути, воят на турбините му вече действаше на нервите на Пабло. Той погледна напред и видя широките зелени води на огромното езеро Гатун, образувано при прокопаването на Панамския канал. Скоро щяха да пристигнат.

Пилотът направи вираж и пое над източния бряг на езерото. Прелетяха над няколко островчета, прочути с многообразието от маймунски видове. В далечината се появи тесен полуостров и пилотът насочи машината отново над джунглата, като постепенно намаляваше скорост. Когато стигна средата на полуострова, започна да описва кръгове.

Пабло се загледа във върховете на дърветата и забеляза, че се мърдат. Но не просто се полюшваха от въздушната струя на ротора, а се раздалечаваха. Между стволовете им се появи процеп, който прерасна в обширен квадрат с хеликоптерна площадка с осветление и светлоотразителен бял кръг.

Пилотът спусна хеликоптера и кацна на площадката. В мига, в който изключи двигателя, Пабло свали шлемофона си и слезе от машината.

Щом се озова извън обсега на перките, вдигна поглед към покрива, който се затваряше над главата му. Необикновеното съоръжение бе издигнато на колони върху разчистено от джунглата парче земя, а покривът се задействаше от мощна хидравлична система. Управляваха го двама въоръжени мъже с камуфлажни дрехи, които боравеха с командно табло, разположено в единия край площадката.

Когато небето се скри, от джунглата се появи количка за голф и спря пред Пабло.

— El Jefe^[1] те очаква — каза шофьорът с едва доловим шведски акцент. Беше едър мъж с бледа кожа и светлосини очи и изглеждаше съвсем не на място в панамската джунгла. Носеше армейска униформа без отличителни знаци и берета в кобур на кръста.

Двамата се взряха за миг един в друг. В погледите им се четеше едновременно високомерие и уважение. И двамата бяха наемници, затова бяха сключили студено и прекалено официално примирие.

— Добър ден и на теб, Йохансон — поздрави Пабло. — А, да, полетът беше приятен, благодаря.

В мига, в който Пабло се качи в количката, Йохансон потегли рязко, без да го изчака да се настани на седалката.

Изобщо не разговаряха, докато Йохансон насочваше количката за голф по павираната алея, която пресичаше джунглата. Навлязоха в сенчеста поляна, охранявана от мъже в камуфлажни дрехи. От дясната им страна се издигаше наподобяваща пирамида купчина сиви камъни. Мръсни потни мъже, облечени в дрипи, товареха с лопати камъните в колички и ги тикаха по друга павирана пътека.

Количката за голф прекоси друг участък от гъстата джунгла и най-сетне спря пред голяма постройка без прозорци. Плоският й покрив от подсилен железобетон бе превърнат в градина, която погледната от въздуха създаваше по-добра илюзия за джунгла дори от покрива на хеликоптерната площадка. Единственият елемент, който внасяше някаква топлина или уют, бяха редиците палми, засадени от двете страни на входа.

Пабло скочи от количката.

— Благодаря за возенето. Можеш да изключиш двигателя.

— На твое място не бих хранил илюзии, че ще поостана — отвърна Йохансон и продължи напред.

Пабло изкачи няколкото стъпала до входа. Лекият ветрец откъм езерото разсейваше тежкия задух. Пазачът на прага отвори вратата и го придружи във вътрешността на сградата.

За разлика от аскетичната фасада, интериорът можеше да се похвали с пищен лукс. Докато следваше пазача по застлания с бял мрамор коридор, Пабло мина покрай разположена малко по-ниско дневна: едната й стена бе украсена с произведения на модерното изкуство, а другата бе заета от остъклен портал, зад който имаше покрит басейн. Задната част на къщата се издигаше на склона над водата и от високите френски прозорци се разкриваше прекрасна гледка към езерото Гатун.

Пазачът го въведе в просторен кабинет, който гледаше към езерото. В далечината се виждаше контейнеровоз, който пореше водите на канала на път към Тихия океан.

Пабло спря на прага, докато привлече вниманието на мъжа, седнал зад старинно махагоново писалище.

Едуард Болке погледна над очилата си за четене и му кимна да се приближи.

Не само строгият костюм и вратовръзката на Болке, но и всеки детайл във външния му вид издаваше педантичната му и взискателна натура. Сребристата му коса бе идеално подстригана, ноктите му бяха безупречно оформени, а обувките му — лъснати до блясък. Обзавеждането на кабинета му бе почти спартанско, бюрото му бе чисто и подредено.

Болке свали очилата си, облегна се в стола си, скръсти ръце и впери кафявите си очи в Пабло като ястреб.

Пабло седна от другата страна на бюрото и зачака работодателят му да заговори пръв.

— Какво се обърка в Тихуана? — попита Болке с лек немски акцент.

— Знаете, че Хейланд взриви собствената си яхта по време на първата операция — каза Пабло. — Това, разбира се, осуети плановете ни. Преди да успеем да осигурим плаващ кран, с който да извадим яхтата, на мястото пристигнаха американците и извадиха прототипа. Екипажът на кораба им беше цивилен, от служители на НАМПД, затова не срещнахме никакви проблеми да им отнемем прототипа в открито море. Двама от хората им обаче успяха да ни проследят до мексиканското крайбрежие. С американците имаше и една следователка.

— Да, и аз чух същото.

Изненадан от коментара на Болке, Пабло се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Претърпяхме пътен инцидент по улиците на Тихуана, докато се опитвахме да стигнем до летището. Прототипът бе унищожен, а Хуан загина при катастрофата. Впоследствие изгубих и Едуардо, докато се опитвахме да се измъкнем.

— Пълен провал — каза Болке и присви очи. — Слава богу, че не ни се отрази по никакъв начин!

— Хората ми бяха опитни наемници от Колумбия, използваха фалшива самоличност и нямаха криминални досиета. Невъзможно е да се проследи връзката ви с тях.

— Това е добре, тъй като екипът, който изпрати в Айдахо, също е мъртъв.

Пабло трепна.

— Алтебан и Ривера са мъртви?

— Да. Загинали са при „пътен инцидент“, след като са напуснали хижата на Хейланд — уведоми го Болке, без лицето му да трепне. — Отговорни за катастрофата са следователката, агент Ан Бенет, и директорът на НАМПД, с когото си се запознал в Тихуана. За щастие, успях да уредя доставката на чертежите и спецификациите във Вашингтон.

Отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади дебел плик и го плъзна по плота.

— Ще получиш добро възнаграждение, приятелю. Твоето, плюс парите на четиримата ти мъртви приятели.

— Не мога да го приема — каза Пабло, но протегна ръка и взе плика.

— Плащам за труда, не за резултатите. В светлината на последните събития обаче реших да си спестя бонуса, който възнамерявах да изплатя за добре свършената работа в мината в Калифорния.

Пабло кимна, благодарен, че му позволяват да задържи плика.

— Винаги сте били щедър.

— Няма да съм толкова щедър, ако те сполетят нови неуспехи. Предполагам, че си готов да поемеш следващата задача? — Болке опря ръце на бюрото и впери поглед в Пабло.

Пабло избегна очите му и се загледа в ръцете му. Да, ръцете винаги издаваха какъв е човекът насреща. Ръцете на Болке бяха дебели, с груби разкривени пръсти, обезобразени от слънцето. Не бяха ръцете на човек, прекарал живота си в заседателните зали на разни корпорации, на каквато мисъл би могъл да наведе външният вид на Болке. Това бяха ръцете на човек, прекарал живота си в копаене на камъни.

Роден и израснал в Австрия, Едуард Болке бе прекарал младостта си в търсене на злато и редки минерали в Алпите. Така се опитвал да избяга от суровата действителност, след като майка му избягала с американски войник и го оставила на грижите на баща му, алкохолик със склонност към насилие. Излетите на младия Болке в планините развили у него любов към геологията, в резултат на което той защитил докторат по инженеринг на минерални ресурси в университета в Леобен, Австрия.

Постъпил на работа в един меден рудник, но не след дълго започнал да обикаля света, работил в калаените мини в Малайзия, добивал злато в Индонезия и сребро в Южна Америка… Имал свръхестествената способност да открива рудите с най-високи концентрации, да повишава производителността и да носи огромни печалби където и да отиде.

В Колумбия обаче животът му се обърнал на сто и осемдесет градуса. Болке откупил контролния пакет от малка сребърна мина в Толима. Извършеният от него анализ на рудата разкрил наличието на платина. Изкупил останалите дялове и попаднал на голямо находище на платина, което го направило богат само за месеци. Докато празнувал успеха си в Богота, се запознал с жизнерадостната дъщеря на бразилски индустриалец и не след дълго двамата се оженили.

През следващите няколко години животът му протекъл като в приказка, а рудниците в Толима му помогнали да умножи богатството си, докато един ден не се върнал в дома си в Богота и не заварил съпругата си в леглото с един служител в американското консулство. Изпитал ярост, на каквато не подозирал, че е способен, грабнал геоложкото си чукче и разбил черепа на мъжа. Сетне дошъл ред и на жена му — прекършил й врата с яките си ръце.

Колумбийският съд, щедро подкупен от адвокатите на Болке, го оправдал поради временна невменяемост.

Бил свободен човек, но във физическо, а не в психическо отношение. Трагедията отключила най-мрачните му детски спомени и нанесла нови дълбоки рани. Жажда за отмъщение обсебила душата му, а гневът му не искал да се уталожи. Той продължил да търси отмъщение, като се насочил към най-лесните жертви, които бил в състояние да открие — безпомощни млади жени. Започнал да броди нощем из бордеите на Богота, да наема млади проститутки и да ги пребива безмилостно, за да даде изблик на гнева си. След като една нощ едва не загинал от ръката на бдителен сводник, се отказал да излива гнева си по този начин, продал дяловете си в мината и напуснал Колумбия.

Инвестирал в западнала златна мина в Панама и се установил там. Няколко години преди това бил проучил дейността на мината и установил, че ръководството й е некомпетентно. Тя била собственост на американски холдинг, който притежавал и други активи, и за да поеме контрол, му се наложило да изкупи цялата компания. За да осъществи сделката обаче бил принуден да подкупи корумпираното панамско правителство начело с Мануел Нориега, на когото прехвърлил дял от мината. Когато американските войски дебаркирали в Панама, за да свалят Нориега от власт, новото правителство се опитало да сложи ръка на цялата мина, което принудило Болке да плати огромни хонорари за адвокати, преди да си върне контрола върху мината. За претърпените загуби обвинил американците и в душата му пламнала дълбока омраза към Съединените щати.

Вече бил собственик на цял рудодобивен конгломерат, който, по ирония на съдбата, притежавал и поделение в Щатите: транспортна компания, няколко товарни кораба, малка охранителна фирма. Онова, което започнало като досадна дребна придобивка, се превърнало в изгодна възможност за отмъщение.

Всяка нощ образът на съпругата му в прегръдките на американския консулски служител превръщал сънищата му в кошмари, травмиращите спомени от детството отново излезли на повърхността и на сутринта Болке се събуждал обзет от изпепеляващ гняв. Виновниците, макар и отдавна мъртви, останали мишена на гнева му, но към тях се присъединила и родната страна на прелъстителя. Гневът така и не го напуснал. Но вместо отново да прибегне към насилие на случайна основа, Болке избрал нов начин за отмъщение. Използвал уменията и познанията, които натрупал по време на работата си в мини из цял свят, и започнал своя собствена икономическа война.

Безрадостните черни очи на Болке, разположени върху слабото му обветрено лице, пронизваха неговия събеседник.

Пабло заговори неловко.

— Не изгарям от нетърпение да се върна в Америка точно в този момент. Бих предпочел да остана в Панама Сити за няколко седмици, преди да пристъпим към следващата фаза.

— Вече изоставаме от графика за доставки, а освен това изтеглихме сроковете напред. Стоката пристига след четири дни. Трябва да се върнеш незабавно.

Пабло не възрази. Беше бивш командос от колумбийските специални части и никога не отказваше да изпълни заповед. Беше постъпил на служба при възрастния австриец преди дванайсет, дори повече години, след като първоначално бе нает временно, за да потуши работнически протести в мината. Безпрекословната му лоялност бе щедро възнаграждавана през годините, особено след като операциите на работодателя му прекрачиха границите на закона.

— Ще трябва да събера нов екип — каза Пабло.

— Няма време. Ще ти помагат двама американци.

— Не мога да се доверя на външни хора.

— Ще трябва да поемем този риск — сопна се Болке. — Ти изгуби целия си екип. Мога да ти дам някои от хората на Йохансон, но те не са обучени и не притежават нужните умения в твоята сфера на действие. Моят представител във Вашингтон ме уверява, че тези хора са надеждни. Освен това — той погледна Пабло в очите — те направиха това, което ти и екипът ти не успяхте. Осигуриха ми чертежите и спецификациите на Хейланд.

И плъзна към Пабло втори, по-малък плик.

— Това е телефонният номер на нашия човек във Вашингтон. Свържи се с него и той ще ти уреди среща с подизпълнителите. Всичко друго е уредено, така че ти трябва просто да сключиш сделката и да осъществиш доставката. Ще летиш до Щатите със самолета на компанията. Някакви въпроси?

— Онази следователка и хората от НАМПД… представляват ли проблем за нас?

— Жената не бива да ни притеснява — отвърна Болке, облегна се назад и се замисли, — но не съм сигурен за хората от НАМПД. Вероятно си заслужава да ги държим под око. — Погледна Пабло. — Ще се погрижа за това. Действай според плана. Аз ще съм в Пекин и ще чакам да се свържеш с мен.

Наведе се напред и очите му потъмняха.

— Работя за този миг от много години. Всичко е готово. Не ме разочаровай, Пабло.

Пабло изпъчи гърди.

— Не се тревожете, Jefe. Всичко ще мине по мед и масло.