Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (2)

Пролог
„Барбариго“

Октомври 1943

Индийският океан

Отражението на лунния сърп трептеше по водата досущ като пътечка, обсипана с блестящи капчици живак. Вълните, които променяха цветовете си в целия спектър на дъгата, напомняха на лейтенант Алберто Конти за морски пейзаж на Моне, изложен в тъмна стая. Разпенените сребристи гребени отразяваха лунната светлина обратно към небето и осветяваха облаците в периферията на бурята, която вилнееше над разположените на петдесетина мили от тях плодородни брегове на Западна Африка.

Конти приведе глава в напразен опит да се предпази от поредния порив на влажния вятър, който го блъсна в лицето, и се извърна към младия матрос, застанал на вахта до него в бойната рубка на италианската подводница „Барбариго“.

— Каква романтична вечер, а, Каталано?

— Времето е доста приятно, ако това имате предвид, господин лейтенант — отвърна морякът шеговито.

Макар да бе изтощен като всички от екипажа, в присъствието на офицери матросът си придаваше твърд и непоколебим вид. Конти отдаваше това на присъщото за младостта уважение към авторитета на командира, което неизбежно щеше да изчезне с годините.

— Имам предвид лунната светлина — каза Конти. — Обзалагам се, че грее над Неапол по същия романтичен начин и се оглежда в калдъръмените улички. Не бих се учудил, ако точно в този момент някой красив офицер от вермахта се разхожда с годеницата ти по Пиаца дел Плебишито.

Младият моряк се намръщи и погледна офицера с пламнал от гняв поглед.

— Моята Лизета би предпочела да скочи от моста Гайола, отколкото да има нещо общо с някоя германска свиня! Не се тревожа за нея, тъй като тя не се разделя с палката, която носи в дамската си чанта, и отлично знае как да я използва.

Конти се засмя сърдечно.

— Може би ако въоръжим всички италиански жени, нито германците, нито Съюзниците ще припарят до страната ни!

Бяха в открито море вече няколко седмици, а родината си бяха напуснали преди няколко месеца, затова думите на офицера не се сториха на Каталано особено забавни. Матросът огледа хоризонта, после кимна към забуления в мрак нос на подводницата, който пореше вълните.

— Синьор, защо промениха мисията на подводницата ни и я превърнаха в транспортно средство, предоставено в услуга на германците, след като „Барбариго“ е проектирана да напада и потопява търговски кораби?

— Боя се, че всички сме марионетки в ръцете на фюрера, който е главният кукловод — отвърна Конти и поклати глава. Подобно на повечето си сънародници, той нямаше представа, че в Рим са се задействали сили, които след броени дни ще свалят Мусолини от власт и ще обявят примирие със Съюзниците. — Само като си помисля, че през 1939 година имахме по-голям подводен флот от германците, а сега се намираме под командването на Kriegsmarine, немския военноморски флот… Понякога ми е трудно да разбера света.

— Не ми се струва правилно.

Конти плъзна поглед по предната палуба на подводницата.

— Предполагам, че „Барбариго“ е прекалено бавна за новите военноморски конвои, затова ни превърнаха едва ли не в товарен кораб. Все пак можем да се гордеем с успехите, които постигнахме, преди да променят предназначението й.

Спусната на вода през 1938 г., още в първите дни на войната, „Барбариго“ бе потопила шест съюзнически кораба. С водоизместимост над хиляда тона, италианската подводница бе доста по-голяма от страховитите германски подводници клас U-VII. След като обаче германските загуби започнаха да се увеличават, адмирал Дьониц предложи да превърнат няколко италиански sommergibili в транспортни съдове. Така „Барбариго“ — лишена от своите торпеда, от оръдейната си палуба и дори от една от тоалетните на борда — бе пратена в Сингапур като товарна подводница, превозваща живак, стомана и 20-милиметрови оръдия за японците.

— Товарът, който носим на връщане, е изключително важен за изхода на войната, така че все някой трябва да изиграе ролята на муле — каза Конти, макар дълбоко в себе си да бе бесен от превръщането на подводницата в товарен кораб. Както всеки добър подводничар, и той притежаваше дух на ловец и копнееше да се впусне в преследване на врага. В този момент обаче всяка среща с врага би означавала неминуема смърт за „Барбариго“. Лишена от цялото си въоръжение и натоварена толкова тежко, че едва развиваше дванайсет възела, подводницата би се превърнала в лесна мишена за всеки нападател.

Носът на „Барбариго“ проряза поредната разпенена вълна и Конти погледна флуоресциращия циферблат на часовника си.

— До изгрева остава по-малко от час.

Каталано разбра неизречената заповед, вдигна бинокъла и огледа хоризонта за други кораби. Лейтенантът направи същото, като не само огледа морето, но вдигна поглед и към небето. Мислите му се понесоха към Казория, градче, разположено на север от Неапол, където го очакваха съпругата му и малкият му син. Зад скромната им селска къща растеше лозе и той изпита внезапен копнеж по онези безгрижни летни следобеди, когато тичаше подир момченцето, което се опитваше да му избяга между разлистените лози.

И тогава го чу.

Още един звук, долетял до него на фона на монотонния ритъм на двата дизелови двигателя на подводницата. Бе по-тънък и остър и наподобяваше продължително жужене на насекомо. Нямаше време за губене, така че той изобщо не си направи труда да определи откъде идва звукът, а извика:

— Затваряй люка!

И мигом се спусна по стълбата, която водеше към вътрешността на подводницата. Секунда по-късно прозвуча сигналът за аварийно потапяне и всички членове на екипажа хукнаха към отредените им места. Един от механиците в машинното изключи дизеловите агрегати и ги замести с електродвигатели, захранвани от множество акумулатори. Каталано затвори люка и се спусна в командната зала в мига, в който вълните започнаха да заливат предната палуба.

Обикновено добре обученият екипаж е в състояние да потопи подводницата за по-малко от минута. Но тъй като носеше тежък товар, „Барбариго“ трудно можеше да реагира толкова бързо и се скри под повърхността с отчайваща мудност цели две минути след като Конти бе чул приближаващия се самолет.

След като подводницата бе преминала на електрическо захранване, тракането на дизеловите двигатели бе заглъхнало и екипажът спазваше режим на мълчание — дори моряците ненужно разговаряха шепнешком. Капитанът на „Барбариго“, кръглоликият Де Юлио, разтърка зачервените си очи, за да прогони съня от тях, и попита Конти дали пилотите са ги забелязали.

— Не мога да преценя. В интерес на истината самият аз не видях самолета. Но луната светеше ярко, морето бе относително спокойно. Напълно възможно е да са ни видели.

— Е, скоро ще разберем.

Капитанът пристъпи към щурвала и хвърли поглед към дълбокомера.

— Свали ни на двайсет метра, после дясно на борд!

Главният кормчия на подводницата кимна и повтори командата, без да откъсва поглед от показанията на приборите, после завъртя стоманеното колело на щурвала.

Командната зала потъна в мълчание. Всички мъже в подводницата очакваха съдбата си.

 

 

На триста метра над главите им кръжеше тромав британски хидроплан „Каталина“. Самолетът пусна две дълбоководни бомби, които полетяха в спирала към вълните. На борда му нямаше радар, стрелецът на задното оръдие бе забелязал млечнобялата следа, оставена върху морската повърхност от витлото на „Барбариго“. Развълнуван от видяното, той притисна нос към акрилния прозорец и с облещени очи загледа как двете бомби потъват в океана. След секунди изригнаха два малки гейзера.

— Боя се, че сме закъснели — обади се вторият пилот.

— И аз подозирам същото — каза командирът на самолета, висок лондончанин с добре поддържани мустаци, и изви хидроплана надясно с емоцията, с която пиеше следобедния си чай.

В подобна ситуация хвърлянето на дълбочинните бомби не бе нищо повече от игра на късмета, тъй като подводницата отдавна се бе скрила под повърхността. Все пак следата, оставена от витлото й, все още можеше да се види, но за целта бе необходимо самолетът да атакува много бързо. Дълбоководните бомби се взривиха на предварително зададената дълбочина от седем метра и половина. Ако екипажът на подводницата бе реагирал навреме, с лекота щеше да избегне опасността.

Пилотът направи още един кръг и се понесе към маркировъчната шамандура, която бяха хвърлили при първата атака. Огледа чезнещите следи от килватера на подводницата, опита се да определи невидимия й маршрут и снижи самолета над шамандурата.

— По следите й сме — каза на бомбардировача. — Видиш ли я, хвърляй бомбите.

Бомбардировачът прецени ъгъла, дръпна ръчката и изпрати в морето още две бомби.

— Бомбите изстреляни право в целта. Този път я спипахме, командире!

— Да потърсим още някой кораб — отвърна пилотът и издигна самолета.

 

 

Двете експлозии от първите бомби разтърсиха здраво корпуса на „Барбариго“. Лампите по тавана премигнаха, корпусът проскърца, но във вътрешността на подводницата не проникна и капчица вода. За миг изглеждаше, че оглушителният тътен от взривовете ще е най-сериозната последица от атаката — ушите на моряците пищяха, сякаш на педя от тях бяха забили камбаните на базиликата „Свети Петър“ във Ватикана. След миг обаче пищенето бе заглушено от металически тътен, който отекна по протежение на целия корпус, последван от пронизително скърцане.

Капитанът долови леката промяна в баланса на подводницата и изкрещя:

— Докладвайте за щети от носа до кърмата! На каква дълбочина сме?

— Дванайсет метра, синьор — отвърна кормчията.

Никой в контролната зала не промълви и дума. Подводницата продължи спускането си, но то вече бе придружено от просъсквания в пневматичните системи и проскърцвания в металния корпус. Не за тези звуци се ослушваха обаче, а за онези, които така и не успяха да чуят — плясъка на бомбите, които миг по-късно експлодираха близо до спускащата се към дълбините подводница.

Втората атака на хидроплана бе по-неточна от първата, тъй като пилотът бе предположил, че подводницата се е насочила на север, докато „Барбариго“ бе завила на юг. Затова двете приглушени експлозии почти не засегнаха подводницата, която вече се намираше на дълбочина, която я правеше недосегаема за подобна атака.

Всички облекчено си поеха дъх — бяха оцелели. Поне засега. Единственото им опасение бе пилотите да не повикат някой съюзнически кораб за борба с подводници, който да поднови преследването.

Кормчията обаче помрачи доброто настроение на екипажа с думите:

— Капитане, губим скорост!

Де Юлио пристъпи към него и огледа показанията на приборите.

— Електромоторите работят — каза матросът и сбърчи чело, — но мощността не достига до витлото.

— Сала да ми докладва веднага!

— Да, синьор! — Морякът до перископа хукна да доведе главния механик на „Барбариго“, но едва бе направил две крачки, когато на прага на командната зала застана самият механик.

Главният механик Едуардо Сала се придвижваше с грацията на булдозер — набитото му широкоплещесто тяло се носеше по коридорите на подводницата с решителна и безцеремонна походка. Той застана пред капитана и го погледна с пронизващите си черни очи.

— Сала — попита рязко капитанът. — Какво е положението?

— Корпусът е здрав, синьор. През главния люк прониква вода, но се опитваме да я спрем. Имаме един ранен, механик Парма: падна и си счупи китката по време на атаката.

— А как стоят нещата с двигателната тяга? Електромоторите в ред ли са?

— Да, синьор, но изключих основните двигатели.

— Ти луд ли си, Сала? Атакуват ни, а ти изключваш двигателите?

Сала го изгледа почти с презрение.

— Те не ни вършат никаква работа.

— Какво имаш предвид? — попита Де Юлио.

— Проблемът е във витлото — обясни Сала. — Взривовете са засегнали една от перките, изкривили са я, тя се е ударила в корпуса и се е откъснала.

— Една от перките? — попита Де Юлио.

— Целият винт се е откъснал.

Думите на главния механик прозвучаха със силата на смъртна присъда. Без витло „Барбариго“ щеше да бъде подмятана от морето като коркова тапа. Пристанището на Бордо, към което се бяха запътили, вече изглеждаше също толкова недостижимо, колкото и Луната.

— Какво можем да направим? — попита капитанът.

Механикът поклати глава и каза тихо:

— Можем само да се молим. Да се молим за милостта на морето.