Клайв Къслър
Стрелата на Посейдон (10)

8.

В кабинета си във Вашингтон Дърк Пит завари на бюрото си издраскан и очукан мотоциклетен шлем. Към визьора бе прикрепена кратка, написана на машина бележка, която гласеше:

Татко,

трябва да внимаваш повече!

Пит се усмихна и отмести шлема встрани. Кой ли го беше изпратил — синът му или дъщеря му? И двете му деца работеха в НАМПД и току-що бяха заминали за Мадагаскар, за да вземат участие в проект, посветен на изучаването на подводната тектоника.

На вратата се почука и влезе красива жена с безупречна прическа и грим. Макар Зери Пошински да бе прехвърлила четирийсетте, видът й бе на доста по-млада жена. Доверена секретарка на Пит в продължение на дълги години, тя би могла да изиграе и по-значима роля в живота му, ако не бе срещнал първо Лорън.

— Добре дошъл в бърлогата на лъва — усмихна му се тя и сложи на бюрото му чаша кафе. — Нямам представа как този шлем се е озовал тук.

— А смятах кабинета си за светая светих! — отвърна Пит също с усмивка.

— Обади се секретарката на вицепрезидента — продължи Пошински и лешниковите й очи станаха сериозни. — Поканен си на среща в кабинета му. Днес в четиринайсет и трийсет.

— Спомена ли каква е темата?

— Не, въпросът бил свързан с националната сигурност.

— Че кой въпрос във Вашингтон не е свързан с националната сигурност? — Той поклати глава с раздразнение. — Добре, уведоми ги, че ще присъствам.

— Освен това Хирам чака отвън. Искал си да го видиш.

— Да влезе.

Пошински излезе от кабинета и на прага застана брадат мъж с коса до раменете. С джинси, каубойски ботуши и черна тишъртка с изображение на рок групата „Олман Брадърс“, Хирам Йегър изглеждаше така, сякаш се е запътил към някой рокерски бар. Единствено интелигентните сини очи, скрити зад старомодни очила, свидетелстваха за доста солиден умствен багаж. Хирам съвсем не бе почитател на крайпътните барове, а компютърен гений, чиято най-голяма слабост бе писането на софтуерни кодове. Под негово ръководство модерният компютърен център на НАМПД се бе превърнал в сърцевината на сложна мрежа, която събираше подробна океанографска информация от хиляди точки по земното кълбо.

— Значи спасителят на „Морска прелест“ се е върнал на работа — каза Хирам и се настани на стола срещу Пит. — Искаш да кажеш, че круизната компания не ти е подарила безплатно околосветско плаване в знак на благодарност за спасяването на най-скъпия им кораб?

— О, искаха да ми се отблагодарят, и още как — отвърна Пит, — но Лорън е на диета, което би означавало да не се възползваме от кулинарните изкушения на борда. Аз пък съм изгубил форма що се отнася до игрите на карти, така че наистина нямаше смисъл да се възползваме от предложението.

— С удоволствие бих заминал вместо теб.

— И ще рискуваш цялата агенция да се разпадне в твое отсъствие?

— Така си е, наистина съм незаменим! — каза Йегър и вирна нос. — Напомни ми да го спомена при следващото атестиране.

— Съгласен — отвърна Пит с усмивка. — Да разбирам ли, че си открил нещо, свързано с „Тасманийска звезда“?

— Само най-обща информация. Корабът е построен в Южна Корея през 2005 година. Дължината му е сто петдесет и пет метра и има водоизместимост от петдесет и четири хиляди тона, което означава, че е категоризиран като кораб за насипни товари клас „Хенди макс“. Разполага с пет трюма, два крана и конвейерна лента за товаро-разтоварни дейности.

— Която използвахме като стълба — вметна Пит.

— Собственост е на японската корабна компания „Сендай“ и е използван в акваторията на Тихия океан основно за превоз на руди. За последния курс на кораба компанията е сключила договор с американска химическа компания. „Тасманийска звезда“ е напуснала Пърт преди двайсет и четири дни и според документите е превозвала боксит, който е трябвало да бъде разтоварен в Лос Анджелис.

— Боксит ли? — зачуди се Пит, измъкна найлоновото пликче от джоба си, извади сребристото камъче, което бе взел от борда на „Тасманийска звезда“, и го сложи на бюрото си. — Имаш ли представа каква е стойността на превозвания боксит?

— Не успях да открия сумата, за която е бил застрахован корабът, но цената на боксита варира според качеството му и в момента се котира между трийсет и шейсет долара за тон на свободния пазар.

— Не ми се струва логично някой да отвлече кораб заради товар боксит.

— Аз лично бих предпочел кораб, натоварен с айпади.

— Някаква теория къде са се скрили крадците?

— Не. Анализирах координатите на мястото, където корабът е променил курса си — получих ги от теб — но не открих нищо. Това е бяло петно в Пасифика. Шпионските сателити не му обръщат никакво внимание.

— Влязъл си в мрежата на Националното разузнаване? Надявам се да не си оставил следи?

Йегър, който бе превъзходен хакер, когато обстоятелствата го налагаха, се засегна.

— Аз да оставя следи? Ако изобщо забележат, че съм влизал в системата им, няма да стигнат по-далеч от любимия ми сайт за холивудски клюки.

— Би било жалко правителството да спре сайта, нали?

— И аз мисля същото. Имам обаче теория за появата на „Тасманийска звезда“ във Валпараисо.

— С удоволствие ще я чуя.

— Преди девет дни, когато се е намирал на около хиляда и седемстотин мили западно от бреговете на Коста Рика, корабът е направил рязък завой на юг. По същото време в този район на Пасифика са паднали няколко метеорологични сонди. Оказва се, че тогава в района се е разразила мощна тропическа буря, макар че силата й отслабнала преди да връхлети бреговете на Мексико. Преди да изгубим сондите, сме регистрирали ветрове със сила девет бала.

— Следователно пиратите са били принудени да изоставят плячката си набързо.

— Така мисля. Вероятно затова са изоставили по-голямата част от товара и не са спрели двигателите.

Пит се замисли за миг.

— Има ли някакви острови в района?

Йегър извади таблета си и извика на екрана карта на района, в който корабът бе променил курса си.

— Има малък атол, Клипъртън. Намира се само на двайсетина мили от мястото, което ми даде… и лежи точно на курса на кораба. — Погледна Пит и поклати глава. — Отлично хрумване!

— Не са имали време да го потопят, затова са му задали курс към Клипъртън. Очаквали се корабът да се разбие в рифа и да потъне.

— Само че бурята го е отклонила от курса — продължи Йегър — и корабът се е насочил на юг, изминавайки почти четири хиляди мили, преди да се озове в пристанището на Валпараисо.

Пит отпи глътка кафе.

— Това обаче не ни дава отговор на въпроса кой е нападнал кораба и е избил екипажа му.

— Прегледах пристанищните документи, свързани с последните доставки на боксит, но не открих нищо любопитно.

— Вероятно няма и да откриеш. Хирам, потърси информация за други пиратски нападения или за безследно изчезнали кораби в Тихия океан. И още една услуга. — Пит взе сребристото камъче и го подхвърли на Йегър. — Намерих това на борда на „Тасманийска звезда“. Преди да се върнеш в компютърния център, отбий се при момчетата от отдела за подводна геология и ги помоли да проверят какво точно е това.

— Веднага! — Йегър огледа камъчето. — Мислиш, че не е боксит, така ли?

Пит поклати глава.

— Едно предчувствие и един голям кораб, заседнал на брега, ми подсказват, че не е.