Гавин Смит
Ветеран (18)

17.
Подвижния град

Нямаше да ни бъде трудно да открием Подвижния град.

Балор ни беше дал достъп до платен сателит, за да проследим огромния конвой. Освен това как можехме да пропуснем радиоактивното замърсяване на облака прах, който можеха да вдигнат само такъв невероятен брой превозни средства.

Сбогувахме се с нашия психотичен благодетел край бреговете на онова, което беше останало от щата Ню Джърси, близо до мястото на някогашния град Нюарк. Балор ни беше осигурил превозни средства, оборудване за радиационна защита и разни други джунджурии, които все щяха да послужат за нещо. Машините, както по-голямата част от екипировката ни, бяха намазани с дебел слой антикорозионно покритие — в противен случай не биха изтраяли и ден по Пътищата на смъртта. Струва ми се, че Балор ни помагаше, защото се притесняваше, че може да разгневим още някого и дори да предизвикаме хаос. Като изключим това, че ми се наложи да прекарам пет дни в болница, беше се проявил като много добър домакин.

От седалката си върху ниския мотор, подарък от Балор, гледах как Рану изкарва бронираната спортна кола от плоскодънната лодка. Мадж седеше на предната седалка и държеше в едната ръка бутилка водка, а в другата димеше някакъв наркотик, който той вдишваше. Не се радвах кой знае колко на присъствието на Рану, но от опит знаех, че е способен боец, а рано или късно, щеше да ни бъде крайно необходим.

Балор и Езичника стояха до мен. И двамата и дума не обелваха. Балор благоволи да ме удостои с една от зъбатите си усмивки, от които се чувствах неловко. Той смяташе, че ми е дал много ценен житейски урок. И беше прав: ако някога отново имах спречкване с Рану, щях да го застрелям в гърба, доста пъти — по възможност, докато спи. Забелязах как Балор гледаше Мораг, когато тя излезе от плоскодънната лодка и тръгна към нас.

— Балор — казах, решен на всяка цена да узная нещо. Чудовището извърна главата си към мен. — Носи се една история за теб. Искам да разбера дали е истина.

— Коя от всичките? — изръмжа той.

— Виждал ли си се някога със Сивата дама? Искам да кажа…

— Разбрах какво искаш да кажеш — отвърна Балор.

Езичника гледаше и двама ни с лека тревога. Мораг вече беше при нас, а дрехите и бронята, които беше успяла да отмъкне, лежаха покрити под пончото, което беше част от екипировката й за оцеляване във враждебна среда. Балор обмисляше как да ми отговори. Всички изглеждахме много елегантни в екипите си за радиационна защита, които ни предпазваха и от мръсния въздух — наметала тип пончо, или, както в моя случай, дълги шлифери тип дъстери.

— От Сивата дама ме побиват тръпки — най-накрая рече Балор. Е, не беше това, което исках, но вероятно си го заслужих, задето се опитах да се направя на умник. — Пък и аз не виждам друга освен Маганту.

Този път гледаше към Мораг.

После се обърна и тръгна обратно към водата.

— Коя е Маганту? — попита Мораг, която беше чула само последната част от разговора.

— Маганту е голяма бяла акула от легендите на полинезийските народи — рече Езичника.

Гледахме как Балор нагази във водата. Небето беше ясно, безоблачно и сиво. От другата страна на водата се виждаха пречупените кули и сивеещите каньони на Ню Йорк. Балор изчезна под водата. Нагласих филтъра върху лицето си и прикрепих здраво големите защитни очила. Рану даде газ и спортната кола на четири колела отпраши нагоре по малкото прашно нагорнище, което ни изведе навътре в сушата. Хората на Балор оттласнаха плоскодънната лодка от брега.

Пъхнах свързващия кабел в един от контактите на тила си, а другия — в интерфейса на мотора. И колата, и моторът бяха типично американско производство — по стил и параметри, без ръчно управление.

— Да вървим — обърна се Езичника към Мораг. — Ще можем да поработим в колата.

Мораг не му отвърна. Вместо това пристегна маската и предпазните си очила и се качи на мотора зад мен. Езичника се ядоса, но не каза нищо. Тръгна към колата, а Мадж излезе, за да му направи място да седне отзад. Стана ми приятно. Мораг закопча личното си оръжие за мотора от другата страна на автомата „Бенели“, който бях купил от един от многобройните пазари за оръжие в Ню Йорк. След това ме хвана с ръце през кръста.

— Следобед аз ще карам — каза, когато пришпорих мотора и се понесохме по пътищата на Джърси, а останалите ни последваха със спортната кола.

Зад гърба си чух радостния възглас на Мадж.

 

 

Пейзажът пред нас носеше белезите на опустошението. Следите от тежкия удар, който корпорациите и екваториалните държави бяха нанесли върху останките от тежката промишленост на Америка от времето на Последния човешки конфликт. Бяха използвали ядрено, биологично и химично оръжие. Като се прибави към това и замърсяването преди и след Последния човешки конфликт, вследствие на абдикирането на държавата от промишлеността — отчаян опит на американското правителство да задържи отслабващата си икономическа мощ, — тази част от страната бе превърната в пустееща земя, за която никой не примираше. И затова хората, за които никой не примираше, се бяха заселили в нея.

По-голямата част от територията беше посипана с подобна на пепел бяла прах. Небето беше изпъстрено с наситени, неестествени цветове и всичко изглеждаше зловещо и запуснато — от далечните небостъргачи и безлюдните предградия, до изоставените рафинерии и електроцентрали. Сякаш бяхме сами на света. За мое учудване гледката ми харесваше. Виж, начинът, по който Мораг управляваше ниския мотор с помощта на софтуера, ми допадаше по-малко. Въпреки че Рану и Езичника се оплакваха повече от Мадж като шофьор; когато той и Мораг решиха да се състезават, разбрах какво са имали предвид.

Пътувахме на запад, към вътрешността на Америка. Напредвахме бавно, тъй като по-голямата част от пътищата бяха отчасти препречени от отпадъци. Изоставените автомобили по Пътищата на смъртта бяха избутани встрани, вероятно от преминаващия конвой на Пътуващия град. На места обаче все още зееха кратери, стърчаха останки от сгради, които бяха твърде тежки, за да бъдат отместени, разрушени мостове и разбира се, като цяло трябваше да търпим последиците и от лошия ремонт на пътищата. С помощта на сателита разбрахме, че бавно местещият се конвой се придвижва към руините на градчето Трентън, близо до границата между Ню Джърси и Пенсилвания. Тя се охраняваше и защитаваше яростно от самото американско правителство.

Тук живееха и други, освен хората от Пътуващия град. Знаех, че някои от градовете са населявани от племена. Други пък бяха владение на глутници кучета и стада плъхове, но никъде по пътя си не срещнахме жива душа. Вечерите бяха най-любимата ми част от денонощието. Слънцето, което залязваше, докато вървяхме срещу него. Странният полумрак, преди да стане твърде опасно да продължим, така че спирахме по принуда. Абсолютната тишина и само звукът от пърпоренето на двата двигателя, докато колата и моторът се превръщаха в силуети. Зачудих се дали Ролистън знаеше, че това бяхме ние. Дали не ни следеше? В много отношения бяхме съвсем незащитени и въпреки това за първи път, откакто се бях забъркал в това, се чувствах толкова щастлив. Всъщност май изпитвах щастие за първи път от доста време насам.

Първата вечер спряхме и опънахме палатката. Беше снабдена с херметично заключване и трябваше да спазваме строги правила на обеззаразяване. Мораг и Езичника се трудеха върху „Бог“, изпаднали часове наред в транс в мрежата. Рану, Мадж и аз се редувахме да стоим на пост, малко по-встрани. Рану изобщо не протестираше, че на него се пада междинната смяна, което на практика означаваше, че спеше много малко през нощта, освен това аз се съмнявах, че Мадж, който през повечето време беше или пиян, или надрусан, ни беше от някаква полза. Когато двамата с Езичника приключеха работата си върху „Бог“, а аз отстъпех от поста си, Мораг лягаше и се сгушваше до мен. Мадж се забавляваше от това, а Рану изобщо не реагираше, обаче Езичника гледаше укорително, макар никога да не възрази. А аз просто я държах в обятията си, докато спи.

Беше любимата ми част от деня, когато го видяхме за първи път. На фона на странния, нереален полумрак на здрача забелязахме огромен облак прах, който затуляше хоризонта на запад. Тихомълком загасихме двигателите. Аз усилих оптиката си. Изведнъж огромният облак се приближи много по-близо до нас и изпълни полезрението ми, но си остана все така непроницаем, въпреки че успях да зърна няколко души на двуколки и триколки, които ту се гмурваха, ту отново изплуваха от мержелеещото се пред нас видение.

— Градът пътува цяла седмица, след което спира, за да лагерува — каза Езичника по мрежата за свръзка.

— Успяваш ли да уловиш сигнал? — попитах.

— Нищо особено, само някакви много силно кодирани съобщения.

— От военните ли?

— Предполагам — намират се много близо до границата — отвърна той.

Тукашните Мамини синчета сигурно бяха излезли, за да държат конвоя под око.

— И кога трябва да се установят? — попита Мораг.

— Ами имат няколко възможности: или да спрат скоро, или да сменят посоката, което няма да е лесно предвид размерите на конвоя, или да завладеят Америка — обясни Езичника.

— В такъв случай? — продължи Мораг.

— В такъв случай двамата с Рану ще отидем да хвърлим едно око — казах.

— По-добре е аз да отида — обади се Мадж. — Мен повече ме бива да откривам хора.

— Искам да останеш тук и да пазиш Мораг и Езичника.

Така или иначе, ако смятаха да работят върху „Бог“, щяха да се нуждаят от охрана. Да работят върху „Бог“ — нямах никаква представа до какво щеше да доведе това, но като че ли вече започвах да го приемам. Май повече вярвах на Мораг, отколкото на Езичника.

— Аз ще се справя по-добре с охраняването им — рече Рану.

Това, което не каза обаче, беше, че по този начин щеше да бъде по-близо до Мораг.

— Момчета, стига вече, а? — казах.

Никакъв отговор. Имах своите основания да искам Рану да дойде с мен. Мадж беше прав — вероятно той по-лесно би намерил Гиби и Бък — но не бях съвсем сигурен, че когато ги открие, няма просто да ги застреля. Не можех да му се сърдя — може би малко повече вярвах, че аз няма да постъпя като него.

 

 

Оказахме се прави — Подвижния град се беше установил да лагерува край руините на Трентън. Бяха се наредили в кръг — тирове и наземни влакове, повечето от които представляваха огромни платформи, които влачеха множество каравани. Много от тях бяха окичени с неонови табели, които, както ми обясни Езичника, представляваха вевѐ — окултни поп вуду символи. Тези камиони бяха собственост на една от най-големите банди в Подвижния град, положили началото на огромния конвой. Хаитянски и ямайски ярдита^[1], които със сила си бяха извоювали място в превозваческия бизнес преди двеста години. Сега наричаха себе си Вуду сектата на Големия Неон. Те бяха любима тема на зловещи забавления в сензорните кабинки и на авторите на шокиращи документални филми, голяма част от които накрая загиваха. Забелязах, че по цялата дължина на част от караваните бяха монтирани огромни видеоекрани.

Облакът прах над конвоя се задържа неподвижно във въздуха известно време, но постепенно започна да се уталожва. Когато двамата с Рану тръгнахме към паркираните автомобили, беше покрил всичко наоколо и въздухът заприлича на гъста сива пелена. Мощният фар на мотора едва успяваше да пробие мъглата. С наближаването си чувахме могъщия рев на двигатели. Единични изстрели проблясваха за кратко в гъстата прашна пелена, а по-големите автомобили изглеждаха като сенки, които изведнъж изникваха пред нас от мрака.

Всички страшни бандити, които бях виждал по екраните в документални филми, спортни програми или филми на ужасите, се бяха събрали на едно място. Какви ли не истории, каквито може да тръгнат само от място като това тук, до една преразказани от неочевидци. Женската банда „Любезните момчета“ с раирани костюми и бомбета или разбойниците от „Илектрик Съркъс“. Тук бяха и подобните на вампири, в буквалния смисъл, „Зли духове“. Войнстващите богомолци от Първа баптистка църква от Остин, щата Тексас, с костюмите си в пастелни цветове, маски от мъртва кожа и бронирани автомобили си бяха спечелили печална слава покрай своята водачка, серийна убийца. Реших, че ако Бък и Гиби можеха да отидат някъде, щяха да изберат именно това място, за да са сред земляци. Предполагам, че щях да ги заваря облечени като южняците селяндури от бандата на команчеросите неудачници. Но каквото и да разправяха за този конвой, бяхме останали живи в Ню Йорк, въпреки че за малко да ни убият, така че едва ли тук щеше да е по-лошо, отколкото на нефтените платформи.

За мое голямо неудоволствие само след час вече висях гол, здраво овързан, на някакъв метален кръст, прикрепен за задницата на бронирано бъги, от онези, дето се карат из дюните. На покрива му някой беше изрисувал несръчно стилизирана свастика. Веднага бяха разбрали, че не съм от техните хора.

Двамата с Рану бяхме успели да преминем кръга от паркирани автомобили и да влезем в импровизирания град. Тук имаше всякакви офроуд автомобили, каквито човек можеше да си представи, повечето от които все още се движеха из улиците, образувани от палатките и паркираните автомобили. Завихме, за да дадем път на някакъв камион чудовище, въпреки че можехме преспокойно да минем между огромните му гуми, и едва не се блъснахме в бронирана кола със задни гъсенични колела, която приличаше на допотопна машина отпреди времето на Последния човешки конфликт. Върху бронирания покрив беше изрисувано блатно чудовище от популярен анимационен филм. Навсякъде се носеше миризма на горящ спирт, а ревът на мощните двигатели озвучаваше гледката подобаващо.

През гъстата пелена от слягащ се прах видяхме, че всички племена бяха излезли на открито. Онези, които разполагаха със защитна екипировка, се бяха потрудили сериозно да демонстрират върху нея своите цветове и принадлежност. Имаше и много, които не притежаваха такава, защото така бяха решили или защото бяха бедни. Изглежда, че програмите на сензорните кабинки и видеоматериалите бяха доловили до голяма степен същността на хората, съставляващи Подвижния град, наречени мутантите от пустошта. Горчивата истина бе, че на света имаше толкова много деформирани и тежко болни хора. Те бяха истинските мутанти.

Бяхме чули писъци и изстрели и дори бяхме видели стрелба от движещ се автомобил, което ми се стори нелепо на подобно място. Но Подвижния град не беше хомогенен. Състоеше се от множество разпръснати и настроени една срещу друга групировки, които някак си успяваха да пътуват заедно. Гледахме да не се набиваме на очи. Населението на града наброяваше между осемдесет и сто хиляди души, така че щеше да мине доста време, преди да открием Бък и Гиби, освен ако не извадехме невероятен късмет. Но като начало трябваше да опознаем разположението на обектите наоколо.

— Какво ще кажеш да се разделим — предложи Рану. — Ще покрием по-голям периметър.

— Тогава един от нас ще върви пеш. — В този миг чухме писъците на някакъв мъж, когото влачеха привързан с верига за мотоциклет на четири колела, а корозивният прах смъкваше кожата му. — Не ми изглежда най-доброто място за пешеходци.

— Ти вземи мотора, аз ще повървя — каза Рану.

Намерихме каравана, боядисана в крещящи цветове, която изглеждаше така сякаш беше пуснала корени за момента. Използвахме я за отправна точка, доколкото човек можеше да има такава на подобно място. Запаметихме местоположението. Все още беше твърде опасно да използваме джипиес.

— Среща пак тук след четири часа — казах.

— Как процедираме със съобщенията?

— Съвсем кратки, на всеки час. Използвай шифрите, които Езичника ни даде. Пращаш на мен, а после на Мораг и Езичника, нали?

— А ако загазим?

— Веднага пращаш на мен или аз на теб, но първо опитай да се измъкнеш през вражеската линия. Някои от тукашните банди са много добре организирани и разполагат с доста добри хакери. Не можем да излагаме останалите на риск — добавих аз.

— Ясно.

Като че ли думите ми го поуспокоиха.

— Какво оръжие имаш?

— Кукрито и един револвер. Колкото да разузная набързо.

Кимнах. Аз носех пистолетите си и автомата, прикрепен отстрани на мотора. Погледнах нагоре и него вече го нямаше. Беше се изгубил в слягащия се прах.

 

 

Бях проявил немарливост; нямаше друго обяснение. Бях ги забелязал почти веднага. Носеха поовехтели, но добре поддържани екипи за радиационна защита. Бяха покрити с прах, черни на цвят, с изрисуван червен кръст отляво на гърдите, над сърцето. Човек трудно можеше да не ги забележи. Бяха започнали да ме преследват с един камион чудовище, тежко брониран и украсен с техните цветове. От него стърчаха коварните шипове на метални отпадъци и дулата на картечници. От камиона щях да избягам без проблем. Повече ме притесняваха охраняващите го мотоциклетисти, както и това, че те несъмнено познаваха по-добре от мен разположението на Подвижния град за през нощта.

Дотолкова бях зает с мисълта за преследвачите си, че не бях забелязал кога бяха излезли пред мен. А трябваше, макар че мястото гъмжеше от хора, така че не можех много да действам. Дори и да бях пуснал термографа, щях да видя очевидното — стълпотворение от хора и загрели двигатели. И все пак, ако бях внимавал, това нямаше да ми се случи. Джиповете се спуснаха към мен от двете страни на кръстовището отпред. Стрелците им бяха достатъчно добре обучени, за да ме неутрализират. Успях да се измъкна от първата мрежа. Втората само ме закачи, но аз успях да видя сметката на един от тях, като с мастодонта го застрелях в главата. Третата мрежа ме улови и те пуснаха през нея толкова силен ток, че системите ми напълно отказаха. Надявам се поне да съм им причинил колосална енергийна загуба. Докато пускаха ток през мен, не ми остана време да известя Рану, че съм в беда, а по-късно, когато бяха изключили тока, вече бях изпаднал в безсъзнание.

 

 

Наричаха ги Бранниците. Монашески орден от скинари, прогонени от комуната си в Орегон, които впоследствие се бяха присъединили към Пътуващия град. Отне ми известно време, докато разбера смисъла на скинарската свастика. Те бяха нацисти — представители на политическа идеология от времената, когато хората са носели пречупени кръстове, която проповядваше господството на бялата раса — колкото и абсурдно да звучи. Тази идея отпреди времето на Последния човешки конфликт беше станала причина за ужасни войни и кръвопролития. Изненадах се, че все още някой изповядваше подобни убеждения. Предполагам, че в тежки времена като сегашните хората трябва да намерят нещо, за което здраво да се хванат, и да се опитат да намерят смисъл в него. Дори и идеалът им да е остарял, измамен и безсмислен. Освен това не вярвах да са разбрали, че съм една четвърт тайландец, затова наистина не проумявах защо ме бяха нарочили.

Трябва да призная обаче, че знаеха как да обезвредят противника си. Бяха стегнали със скоба гръбнака ми, с което на практика ме бяха парализирали. Бяха ме съблекли чисто гол и бяха взели екипировката ми, но като изключим това, бях в доста добро състояние. Само дето се чувствах засрамен и меко казано, бесен на себе си. Бях опитал да изпратя съобщение на Рану, но усетих, че бяха сложили инхибитор в един от куплунгите ми.

Скинарите си бяха направили нещо като собствен лагер. Бяха заградили няколкото огромни бронирани каравани с ограда, по която течеше електрически ток и която завършваше с програмирана бодлива тел от бръснарски ножчета. Бяха приложили още няколко мерки за сигурност и патрулираха из пространството доста професионално. Обаче на мен ми се стори, че много малко от тях, или никой, бяха служили в армията. Бяха изпълнени с омраза деца, които си играеха на войници. Винаги съм се чудел защо хора като тях не постъпваха на военна служба. Щом така и така имаха потребност да се въргалят в говната на изтъканата от омраза псевдовоенщина?

От караваната на предполагаемата им щабквартира излязоха трима мъже и тръгнаха към мен. Двама носеха черните пончо за радиационна защита с червени кръстове. Държаха шмайзери, заредени с 10-милиметрови куршуми. Мъжът в средата не носеше предпазен костюм. Беше облечен в идеално чиста, изгладена черна туника и панталони в същия цвят и високи черни ботуши, които имаха вид на изработени от животинска кожа. Бяха ослепително черни и излъскани до блясък. Мъжът стигна до кръста, на който ме бяха окачили, и погледна нагоре към мен.

— Здрасти — казах аз.

Косата му беше остригана до кожа, всъщност нямаше нито един косъм по главата си, а освен това не можех да разбера защо носеше тъмновиолетово червило. Под кожата на темето му видях сложна плетеница от чипове. Високи технологии, от скъпите. Този тип беше хакер. Очите му никак не ми харесаха — едни такива сини и с множество фасетки, като на насекомо. Имаше нещо сбъркано. Отначало той ме гледа продължително време и аз видях образа си, отразен многократно в неговите очи.

— Какво искаш? — попитах най-накрая, раздразнен от това, че се бях ядосал на някакво хлапе.

— Имаме всичко, от което се нуждаем — отвърна той студено и без капка емоция в гласа си.

Сигурен бях, че го модулира изкуствено. Привързаността му към външната изява го издаваше, че е много млад.

— Защо вися тук? — попитах.

— Ти англосаксонец ли си? — попита той, сякаш понятието имаше някакво значение.

— Да.

— Говориш с шотландски акцент, а шотландците не са англосаксонци.

— Но все пак съм бял — казах с надежда.

Смятах да му изкарам душичката, когато сляза от кръста. Насекомоокият нацист нищо не каза.

— Все още не си ми казал защо съм окачен на кръста.

— За да страдаш.

Това не ми хареса.

— И за какво по-точно? — попитах.

— Заради безчинствата на нисшите раси спрямо господстващата. За да види Господ, че някои от неговите избраници не са безразлични. За да усетиш поне малко от мъките, които Христос е понесъл, когато такива като теб са се гаврели с Него.

Напрегнах паметта си. Почти успях да си припомня разговора с една свързочничка християнка, която беше прикрепена към моя отряд, когато за първи път постъпих в Парашутно-десантния полк.

— Ама аз не съм римлянин — казах, уверен, че не греша. — Освен това никога не съм бил в Италия.

Той не обърна внимание на думите ми.

— Доста си силен за untermensch^[2], а?

— Не я знам тая дума.

— Аз мисля, че ти няма да умреш бързо и саможертвата ти ще бъде велика.

Стигнах до извода, че нямаше голям шанс да преговарям разумно с този тип.

— О, престани с тези глупости, стига си хленчил, копеле гадно. Изобщо не става дума нито за идеология, нито за религия, а за твоите несъвършенства, по дяволите. Ти си слаб и страхлив, затова трябва да се перчиш. Да се опиташ да подчиняваш хората на волята си. Да ги караш да се страхуват от теб, защото не си способен да ги накараш да те обичат и уважават. Много добре знаеш, че ако не ме беше хванал, нямаше и десет секунди да останеш жив, ако ни бяха затворили заедно. Ясно ти е, нали? Нали! — закрещях аз.

Стори ми се, че за момент се ядоса, но трябва да призная, че доста добре се овладя.

— Сварете го. Водете го при кратерите — каза накрая насекомоокият.

Отначало не беше много гадно. Бъгито препускаше през неравна местност, но понеже ръцете ми бяха приковани настрани, при всяко подскачане чувствах силно опъване в гърба и раменете, което ми причиняваше болка, въпреки цялата ми напомпаност. Много скоро това се оказа най-малкият ми проблем. По-страшен беше прахът. Той разяждаше всичко и пареше. Нищо че имах филтри — усещах го да изпълва ноздрите и гърлото ми. Опитах се да държа устата си затворена, като я отварях само колкото да извикам при много силна болка. Главата ми увисна и видях, че целият съм в кръв. Прахът постепенно свличаше от мен кожата и плътта ми, докато остана само бронята. Почувствах, че изчезвам — сякаш някой ме обелваше пласт след пласт. Опитах се да изкрещя, но само се задавих с още прах.

Всичко това ми се струваше напълно безсмислено. Насекомоокият можеше да ме разглоби за чаркове, можеше дори да продаде плътта ми. Вместо това той ме караше да страдам, без изобщо да разбирам защо. Не след дълго това, което висеше на металната конструкция, закрепена за бъгито, не бях вече аз, а парче страдаща плът, лишена от по-висшите форми на разсъдък. Лишен от разум ранен звяр, повредена машина. Тялото и разумът взаимно се изключваха, неспособни взаимно да се припознаят, нестигащи по-далече от електрическите импулси, подавани от пищящите нервни окончания. Исках да изгубя съзнание, но всеки път, когато опитвах, болката в гърба и ръцете ме разтърсваше и аз отново се свестявах.

И наистина, последното нещо, което запомних и което ми се стори съвсем реално, беше чувството на паника, едно съвсем познато човешко усещане, когато бъгито пристъпи с няколко сантиметра ръба на огромния кратер. Почувствах, че ще се преобърнем, но шофьорът, екипиран в облекло за радиационна защита, успя да задържи автомобила и ние се спуснахме във вътрешността на кратера под неголям ъгъл, оставяйки зад себе си облак от нагорещен прах. В средата на огромния кратер се беше събрало езерце от червеникава течност, чието предназначение не можах да отгатна.