Джон Сол
Дом за разплата (7)

Седма глава

Бетина Филипс беше все още на три преки от училището, когато забеляза на тротоара приведената под тежестта на раницата си Сара Крейн да куцука два пъти по-бавно от никак не бързащите нататък тийнейджъри.

Бетина намали скоростта на мини купъра и видя как две момичета — Хедър Смит и Джолийн Парсънс — задминаха Сара. Без дори да я погледнат, камо ли дума да й обелят.

Все едно изобщо я нямаше.

Само дето Сара, която очевидно още не беше свикнала с приписаната й от останалите деца роля — на низвергната — беше вдигнала радостно очи към застигналите я Хедър и Джолийн, а секунда по-късно, след като я подминаха, провеси глава.

Бетина спря плавно до Сара и смъкна дясното стъкло.

— Здравей — рече. — Качи се да те закарам.

— Няма нужда.

„Няма нужда“, отекнаха думите й в главата на Бетина, която мигновено осъзна смисъла им.

Някой, най-вероятно Анджи Гарви, е успял да запознае Сара с мълвата. Прииска й се да настъпи мръсно газта и да отпраши, но успя моментално да се пребори с изкушението. Имаше ли смисъл да си изкарва яда на Сара? Поради това повтори предложението си:

— Качвай се. Замръзнала си от студ.

В този миг Бетина мерна в огледалото за обратно виждане появилата се иззад ъгъла с „Куейл Рън“ Тифани Гарви, а Сара изгледа Бетина право в очите и каза натъртено:

— Благодаря, но не мога. Наистина не мога. — Отдръпна се от колата и пак пое по посока на училището.

— Хубаво — викна подире й Бетина. — Ще се видим в час. Но Сара Крейн дори не си направи труда да й махне с ръка, нито да реагира по друг начин на думите й, така че Бетина вдигна стъклото и потегли, задминавайки по пътя си и Сара, и Хедър с Джолийн.

Бетина много добре знаеше какво се говори по неин адрес из Уоруик, най-вече от хората, които се събираха всяка неделя в старата скована от бели дъски общинска черква. Паството на черквата се бе увеличило значително през последните пет години след пристигането на новия пастор, който беше установил, че Бетина Филипс се занимава не само с изобразително изкуство, но и с гадателство — с карти таро, гледане на ръка, астрология, лечебни билки, хомеопатия и всичко друго, което я заинтригуваше.

Западналият вид на къщата й не говореше в нейна полза; още когато беше на годините на Сара, много от съученичките й отказваха да я посещават в старата крайезерна резиденция, още повече че свързаните и с къщата, и с отдавна закрития „приют за психичноболни престъпници“ приказки толкова пъти бяха преповтаряни, та дори и децата знаеха, че домът на Бетина се обитава от призраци и че тя самата е вещица.

След появата си преподобният Брадли Кийнър бе почнал да убеждава в това и родителите им, а факта, че още не я бяха уволнили, Бетина отдаваше най-малко на влаганите от него старания в тази насока.

По-скоро си го обясняваше с качествената си преподавателска дейност и липсата на каквито и да било оплаквания от нея.

И ето че вече и Сара Крейн я бяха запознали, и Сара или се плашеше от нея, или са й заповядали да страни от нея.

Сара обаче не бе като другите.

На влизане в училищния паркинг Бетина се зарече да се изясни със Сара в най-скоро време — евентуално още днес.

Сара Крейн притежаваше талант.

Невероятно специален талант.

И Бетина ще стори всичко по силите си да помогне на Сара да реализира своите дарби така, както самата Бетина се бе старала винаги да се възползва максимално от своите.

* * *

Кейт Уилямс поначало се обаждаше предварително, когато възнамеряваше да посети някое приемно дете, но тъй като случаят така или иначе я беше довел в Уоруик в понеделник сутринта по съвсем друг повод, тя се сети за Сара Крейн и реши просто да се отбие да види как вървят нещата.

Защо пък не? От службата като цяло одобряваха внезапните посещения и тя самата си беше поставила за задача да прави такива необявени проверки поне по веднъж в ранния етап на всяко ново настаняване. Още повече че това беше най-сигурният начин хем да се убеди каква е действителната обстановка в съответния приемен дом, хем да създаде у приемното семейство усещането, че все пак са под нейно наблюдение. Анджи Гарви, естествено, имаше пълното право да й откаже достъп до дома си, но повечето приемни родители избягваха да се позовават на това си право, което според Кейт се отразяваше полезно на децата, за които отговаряше. Не й ли дадяха възможност да надникне в приемния дом на някое от децата й, Кейт много лесно можеше да си изкара съдебно решение и да се върне да провери какво е реалното положение.

Така че, веднъж взела решението си, Кейт спря колата пред дома на семейство Гарви, метна чантата си през рамо и мина с делова крачка по алеята. Натисна звънеца, потръпвайки от утринния студ.

Изписалата се по лицето на Анджи изненада й се стори абсолютно неподправена, а като отвори широко вратата и я покани да влезе, Кейт вече беше почти сигурна, че ще завари всичко в пълен ред.

— Ха, каква изненада! Кейт! — отстъпи назад Анджи да пропусне посетителката. — Заповядайте. Вътре е пълна лудница, но мисля, че поне малко кафенце е останало.

— Имах работа в района — рече Кейт, — та реших да намина и през вас.

— Много се радвам — каза Анджи, вдигна от дивана захвърленото яке и шапка и ги овеси на закачалката зад вратата. — Нали ще имате време за едно кафе?

— Де да имах — отвърна Кейт и огледа стаята, която беше толкова разхвърляна, колкото я завари при предното си идване. — Исках само да видя как я кара Сара.

— В общи линии добре — сви рамене Анджи. — Искате ли да видите стаята й?

„Още един положителен признак“, рече си Кейт и кимна, после последва Анджи по стълбите. Повечето приемни родители — особено по-калпавите — не можеха да се нахвалят от питомците си. Свестните обаче си даваха сметка, че няма как нещата да потръгнат идеално, особено в самото начало, и Анджи Гарви очевидно беше от този сорт.

— Как й се отразяват всичките тези стъпала? — попита Кейт като стигнаха до горе.

— Трудно й е. Но не ще да ползва патериците и твърди, че нищо й нямало, така че я оставям да се тренира по тях и само гледам да не се препъне.

Анджи отвори вратата и Кейт влезе подире й в стаята на двете момичета.

И двете легла бяха оправени и всичко имаше подреден вид. Леглото до прозореца бе затрупано с плюшени играчки, а другото бе съвсем празно, само с будилник и лампа върху нощното шкафче — гледка, от която сърцето на Кейт се посви. Как не се сети да купи една плюшена животинка и за Сариното легло.

— Прекрасно — рече Кейт. — Далеч по-чисто от повечето тийнейджърски стаи, в които съм попадала.

— Двамата с Мич много държим на вътрешния ред — и спрямо нашите деца, и спрямо Сара.

— Тя как се разбира с Тифани и Зак?

— Горе-долу в рамките на очакваното — въздъхна Анджи. — На Тифани, естествено, никак не й е приятно, че трябва да дели стаята си, но ще свикне. Поне все още не са се хванали за косите.

— Споделяла ли е впечатленията си от училището?

— Струва ми се, че е малко поизостанала с материала — каза Анджи, — но тя е умно момиче и ще ги настигне бързо. — Тук Анджи направи кратка пауза. — По-скоро ме притеснява социалният й живот.

За пръв път, откакто бе влязла в дома на Гарви, Кейт усети как тревогата я прободе, но мигновено се досети за какво става дума:

— Заради крака й, предполагам.

— Отчасти, да — рече замислено Анджи. — Пък и тя самата е доста объркана. — И пусна слаба усмивка на Кейт. — Но пък иначе нямаше да е тук, нали така?

Кейт огледа наново голата Сарина половина от стаята и прехвърли наум думите на Анджи. Кейт изобщо не смяташе Сара за „объркана“, поне според официалното определение на службите за защита на детето. От друга страна обаче, отчиташе, че Сара е била откъсната насила не само от своя дом, но и от цялата й позната среда. Какво по-естествено от това да среща адаптационни проблеми. Но поне Анджи Гарви като че проявяваше разбиране към изживяванията на момичето.

— Постепенно ще свикне — увери я Анджи. — Още тази неделя ще я представим на цялата общност в черквата, а и цялото ни семейство е решено да я накараме да се чувства като една от нас. Не се притеснявайте. Голяма късметлийка ще е, ако не я задушим с нашата обич.

Кейт последва Анджи обратно надолу по стълбите и се похвали сама наум за добрия си избор при настаняването на Сара у семейство Гарви.

— И наминавайте при всяка възможност — рече Анджи на изпращане. — По което и да е време.

— Благодаря — каза Кейт. — Обикновено се обаждам предварително.

— Няма значение — засмя се сърдечно Анджи. — Повечето време съм си у дома.

Кейт й върна усмивката и се запъти към колата си.

Замисли се за миг дали да не се отбие покрай училището да се види лично със Сара, но се отказа. По-добре засега да остави нещата в ръцете на Анджи. Ще намери време по-нататък да се срещне насаме с момичето.

Уверила се, че всичките й страхове относно настаняването на Сара са били излишни, Кейт запали колата и пое пътя към дома си в Бърлингтън.

За момента бе затрупана с преписки и всяко ново настаняване й се удаваше все по-трудно и се оказваше все по-сложно от предишното. Сега, като знаеше, че Сара Крейн е щастлива и се приспособява добре, поне за нея нямаше да се притеснява.

Поне засега.

* * *

Сара Крейн напълни таблата си и се стегна да посрещне думите, които вече чуваше да се шепнат, и подигравателните погледи, които я проследиха как куцука в опашката в столовата. Плати с трите еднодоларови банкноти, дадени й сутринта от Анджи, макароните със сирене и миниатюрната чинийка с плодове, прибра си рестото, пое дълбоко въздух и се извърна с лице към претъпканата столова.

И пак, като вчера, като че всички столове в помещението бяха заети. С тази разлика, че днес раницата вече се изплъзваше надолу от раменете й и ако в следващите няколко секунди не намереше къде да остави таблата, раницата щеше да се плъзне по дясната й ръка, да я тресне по болния хълбок и да я повали на пода. Извърна се пак към касиерката, но мястото й вече беше заето от друг плащащ ученик.

Върху количката за мръсната посуда?

Но някой вече дишаше във врата й и напъваше да остави своите прибори.

Или може би да я препъне.

Сара се стегна, опря се на здравия си хълбок в металния шкаф и се подготви за най-лошото. Но вместо да усети „неволен“ тласък или нечий крак около глезена си, чу плах, несигурен глас:

— Мога ли да ти помогна?

Това пък що за номер беше? Какво ли й подготвяха този път? Но когато се извърна да види говорещия — и по този начин пусна раницата да стигне до сгъвката на лакътя й — веднага го разпозна.

Същото онова момче, което я наблюдаваше в деня на пристигането й у Гарви.

Момчето, което вчера седеше само в дъното на столовата.

Което беше свело поглед, щом срещна нейния.

И сега, вместо да изчака отговор, направо й взе таблата.

— Седни при мен, ако искаш — и така се изчерви, че на Сара й стана ясно: очакваше тя да му откаже.

Сара използва свободните си ръце да вдигне раницата на раменете си и тръгна след момчето през лабиринта от маси и столове, стараейки се да не обръща внимание на шепота и подхилкванията — както и на единственото подсвиркване, което щеше да усети, че не е възхищение от външността й, дори ако не беше последвано от бурен смях. След цяла вечност, която в действителност надали беше траяла и цели тридесет секунди, се добраха до една празна маса в дъното на столовата, а останалите деца, изглежда, си намериха най-после друга тема за разговор.

Сара седна срещу момчето и придърпа таблата си, за да извади оттам чиниите и приборите.

— Помня те — каза. — Беше на улицата в деня, в който се нанесох у Гарви.

Ник кимна и пак се изчерви, макар и по-слабо, отколкото предния път:

— Сигурно съм ти се сторил много невъзпитан — рече. — Казвам се Ник Дънигън.

— А аз — Сара Крейн. — И сведе глава към таблата си. — Благодаря ти за помощта. Насмалко да падна.

— О, те и без да паднеш ще ти се подиграват. Стига само… — Прекъсна го силно писукане от джоба на ризата. Ник бързо изключи алармата на мобилния телефон и пак пламна.

— Ей, Ник, добре, че ни подсети — изрева някой от другия край на столовата. — Не бива да забравяме каква откачалка имаме сред нас, нали?

Ясно! В уоруикската гимназия и Ник е обект на всеобщи подигравки като нея.

— Лекарствата ми — измърмори Ник, измъкна флакон от джоба, изсипа две хапчета в ръката си и ги пое с глътка мляко.

— За какво ти е алармата? — попита Сара. — Ако не я чуят, може и да не се сетят да те дразнят.

— Ами. Те и без нея го правят — сви рамене Ник. — Но без нея като нищо мога да забравя да си ги взема.

— Въпреки, че го правиш по едно и също време всеки ден? — учуди се Сара.

Ник кимна, а устните му се разкривиха в кисела гримаса, която според Сара трябваше да е опит за усмивка. Дали пък да не се ангажира тя да му напомня? Той как й беше помогнал с таблата? Или пък щеше да го засегне още по-силно? Взе вилицата и почна да рови из макароните със сирене. Ник седеше смълчан и не отделяше поглед от хамбургера и пържените картофи върху неговата табла. Вилицата на Сара замръзна на половината път към устата й:

— Ти няма ли да ядеш?

Ник кимна, но не си направи труда да започне.

Сара се озърна, но не забеляза някой да ги наблюдава.

— Какво има? — попита го тихо. — Какво те мъчи? — И съзря страх във вдигнатите му очи. — Кажи ми. Може пък да успея някак си да ти помогна.

Ник пак я изгледа:

— Нали няма да ми се смееш? — прошепна.

Сара забели очи:

— О, ама разбира се! Ще се пръсна от смях. Точно както ти направи, когато щях да си изпусна таблата.

Ник се поколеба, но по някое време се приведе към нея, а когато заговори, тя едва успя да го чуе:

— Понякога ми се привиждат разни неща. Които иначе ги няма. Затова са ми хапчетата.

Привиждали му се неща? Това пък какво можеше да значи? Тоя да не е някой пер… — Но Сара успя да прекъсне мисълта преди да се беше оформила докрай и се засрами от себе си. Какво излезе? Че и тя е същата стока като останалите деца в столовата?

Добре поне че не го каза на глас. Отсега нататък няма дори да си го помислям, зарече се.

— И в момента пак виждаш нещо, така ли? — попита го с най-нормален тон, все едно разговаряха за времето например.

Ник кимна.

— И какво точно виждаш? — поинтересува се Сара, забравила за момента собствения си обяд.

Ник се подвоуми, но после я погледна право в очите.

— Червеи — рече. — Знам, че в чинията ми трябва да има пържени картофи, но виждам друго.

Сара погледна купчината оплетени един в друг тънко нарязани картофи в чинията на Ник. Пресегна се и си взе един:

— Нали може да ги опитам? Като малка много обичах червеи с питки от кал. — И без да дочака отговор, сложи в уста едно картофче, сдъвка го и го глътна. — Ммм, че сладко! Съвсем като пържени картофки са на вкус. Нищо, че имат вид на червеи.

— Но нали не са? — попита Ник.

— Изобщо не са — зарече се Сара. — Най-обикновени пържени картофи.

Ник пое дълбоко въздух, отхапа едно крайче, после взе хамбургера си и взе да го яде. В това време Сара най-после вкуси от макароните със сирене, но внезапно ги извади от устата си:

— Ти сигурен ли си, че тъкмо това не ти е заприличало на червеи?

Ник завъртя глава:

— Те винаги ми напомнят на бели червеи. — И изведнъж се захили: — Само дето може и да не са халюцинация.

Втренчила се в обяда, който очевидно щеше да остане недояден, Сара реши, че Ник Дънигън всъщност й харесва.

Поне повече, отколкото макароните със сирене.