Джон Сол
Дом за разплата (31)

Тридесет и първа глава

Шофиращата бавно в дъжделивото утро Кейт Уилямс свърна от главния път към Уоруик. Ранната утрин се беше оказала необичайно топла, а топлото време, заедно с дъжда, заличи почти всички следи от връхлетялата снощи неочаквана снежна буря.

Гласът на Ед Крейн по телефона сутринта беше съвсем подсилил нарастващото напоследък у нея чувство, че нещата в дома на семейство Гарви никак не вървят добре. До днешното утро бе успявала да потиска това си усещане с надеждата, че греши и че няма да й се наложи да прибави и Сара Крейн към големия си списък на деца за настаняване. Но обадилият се рано сутринта Ед Крейн не беше притеснен, а направо уплашен, та след разговора Кейт отмени всичките си ангажименти до обяд и тръгна към Уоруик.

Зави по „Куейл Рън“ и паркира пред дома на Гарви. По спуснатите пердета заключи, че семейството все още спи.

Метна през рамо чантата си, отиде до вратата и позвъни. Чу лая на кокер шпаньола, но тъй като никой не я посрещна, дръпна навън подсилената врата и натисна дръжката.

Тя взе, че се отвори.

Кейт се подвоуми. Дали да влезе? Или да се обади в полицията? Добре, ама какво ще им каже? Че в събота сутринта е заварила отключена къща с куче? Какво друго ще си помислят за нея, освен че е идиот!

Избута навътре входната врата:

— Алооо?

Никакъв отговор. Само кученцето размаха опашка и се втурна към задната врата, където взе да квичи да го пуснат навън.

Кейт се спря във всекидневната:

— Има ли някой вкъщи? — провикна се. Пак тишина. Прекоси малката трапезария и влезе в кухнята.

В студен тиган върху печката лежеше полусурово пиле.

Салатата в купата в края на плота беше повехнала. А масата в трапезарията бе подредена за обяд. Очевидно семейство Гарви се беше изнесло нанякъде предната вечер, и то — с голяма бързина. Пусна кучето навън да се изходи, изчака го да се върне, после мина обратно по маршрута си и излезе от къщата. Затвори плътно външната врата зад гърба си, но я остави отключена, както я беше заварила. На верандата се спря за миг и огледа околните къщи.

Кварталът имаше най-нормален вид за в тиха съботна сутрин. Вратата на съседната къща се отвори и мъж по хавлия излезе да вземе сутрешния вестник.

— Добро утро — викна му Кейт.

— А? — мъжът май леко се изненада, но после й кимна. — Ъхъ. И на вас добро утро.

— Имате ли представа къде могат да са Гарви?

Мъжът се понамръщи и присви устни, като че се чудеше доколко откровен може да бъде към тази абсолютно непозната му жена. Но преди Кейт да успее да бръкне в чантата си да му покаже картата си за самоличност, човекът отговори:

— Жена ми разправяше, че момичето им пострадало снощи в някаква катастрофа. Показали го по новините.

— Кое от момичетата? — попита Кейт и усети как погълнатата набързо преди четиридесет минути закуска се сви на топка в стомаха й.

— Нямам представа — отговори мъжът. — Шантаво време, а? — Махна й с вестника си и се прибра.

Кейт се втурна надолу по стълбите и се качи в колата. Беше ходила преди две години в полицията в Уоруик, та й потрябваха по-малко от две минути да стигне дотам. Паркира отпред и влезе в остъкленото фоайе.

Униформеният помощник-шериф зад бюрото вдигна очи:

— Седнете — рече. — Само след минутка ще ви обърна внимание. И преди Кейт да възрази, че идва по спешност — което можеше и да не е съвсем истина — униформеният пак се зае с очевидно разстроената жена, седнала на стола до бюрото му.

— От снощи не се е прибирал — сучеше напоена със сълзи носна кърпичка жената и попиваше безрезултатно крайчетата на очите си. — А Дан винаги си идва у дома. Винаги!

Помощник-шерифът разпери безпомощно ръце:

— Страшно съжалявам, Андреа, но нищо не мога да ти кажа по въпроса. И ние не успяваме да се свържем с него, макар че го търсим от часове насам.

Жената обаче не отстъпваше:

— Зак Гарви разправя, че бил с родителите му в дома на Бетина Филипс. Не сте ли ходили дотам да проверите?

Кейт наостри уши.

— Няма и половин час, откакто с Бил Харни се върнахме — каза помощникът. — Но нито Дан е там, нито някой от семейство Гарви.

— Ами колата му? — настояваше жената. — Къде е колата му?

— И ние нямаме представа, Андреа — завъртя глава мъжът. В гласа му се беше прокраднала онази изморена нотка, която Кейт редовно чуваше у полицейските служители, подложени на натиск от разстроени хора, чиито деца или съпрузи са изчезнали — много често не вследствие на нещастен случай, а най-умишлено. — Знам единствено, че не е пред дома на Филипс. Пуснал съм запитване до всички управления, но засега няма никакъв отговор. Трябва да проявиш известно търпение, Андреа.

— Търпение ли? — Гласът на жената взе да възприема истерична нотка. — Убили са сина ми, мъжът ми го няма, а ти ми говориш за търпение?

— Конър не е бил убит, Андреа — каза тихо помощник-шерифът. — Било е нещастен случай.

Кейт се изправи:

— Извинете ме — рече. — Казвам се Кейт Уилямс, работя във върмонтския отдел „Социални грижи“ и търся семейство Гарви.

— Всички търсят семейство Гарви — обърна подпухналото си лице към нея Андреа Уест. — И мъжа ми — добави и пак впери поглед в помощника. — Който е тукашният шериф!

Кейт забеляза как помощникът леко поруменя.

— Аз всъщност търся Сара Крейн, приемната дъщеря на Гарви.

При тези думи изражението на Андреа изцяло се промени и се превърна в маска от чист бяс.

— Оная, дето уби сина ми! — избухна. — И насмалко да убие и Тифани Гарви!

Помощник-шерифът стана и заобиколи бюрото си по посока на Кейт.

— Никой не е убил сина ти, Андреа — повтори, после пренасочи вниманието си отново към Кейт. — Извинявайте. Казвам се Тим Рос и…

— Момичето, което ви трябва, е вероятно там, у дома на оная вещица Бетина Филипс — прекъсна го Андреа Уест. — Ако изобщо може да се нарече „дом“. Оная съборетина трябваше да я бутнат още преди години.

Тим Рос погледа със съчувствие Кейт:

— Момичето Крейн в действителност е там. И тъкмо се канех да ви потърся по телефона, но… — гласът му затихна, а главата му се килна почти незабележимо към Андреа Уест. — Имението се намира на километър и половина извън града, встрани от шосе 157. Няма начин да не забележите портите.

— Благодаря — рече Кейт и се опита да изкаже съболезнованията си на Андреа Уест, която не преставаше да я гледа кръвнишки.

— Ако не са окапали от ръждата досега — измърмори толкова тихо, че Кейт не можа да прецени дали думите й са адресирани към нея или не.

Кейт излезе от полицията и се качи в колата, а мозъкът й не спираше да работи трескаво. Бетина Филипс беше жената, която й се беше обадила преди седмица — учителката на Сара по рисуване, която се притесняваше за отношенията на момичето с приемното й семейство.

Същата тази Бетина Филипс сега така беше вбесила Мич Гарви, че уплашеният Ед Крейн й се беше обадил рано сутринта да намине да види какво прави дъщеря му.

А ето че преди малко съпругата на местния шериф беше нарекла учителката „вещица“.

Дали пък не беше решила, че това нарицателно е по-благовъзпитано от „кучка“? Изведнъж Кейт съжали, задето не се беше вслушала по-рано в съмненията си за конфликт между Сара и семейство Гарви, въпреки твърденията и на двете страни, че между тях всичко е наред.

От главната улица пое наляво по шосе 157. Дъждът съвсем беше спрял и на километър по-нататък слънцето вече пробиваше през облаците. Небето ставаше все по-синьо, тя следеше внимателно с едно око брояча на километража, а с другото дебнеше да не пропусне портала. И наистина, на почти километър и половина от града видя портите.

С тази разлика, че изобщо не бяха ръждясали и провиснали, както ги беше описала жената на шерифа. Вместо това, пред Кейт стояха чифт изпипани, масивни крила от ковано желязо, окачени идеално на яки панти. И крилата на портата, и пантите имаха вид на съвсем прясно боядисани и я чакаха разтворени.

Подкара по дългата извита автомобилна алея, в това време облаците окончателно се разпръснаха и слънцето огря, отразявайки се ярко от мокрия път, който лъщеше като посипан с диаманти, а не с чакъл. Алеята се виеше грациозно през гора в продължение на двестатина метра и накрая излизаше пред самата къща. Там чакълестата алея описваше кръг около един огромен клен, а по всичко наоколо личеше, че каквато и да е Бетина Филипс, освен всичко друго е и добра градинарка. Градината беше пълна с богородички и половин дузина други есенни цветя, а ливадата беше зелена, гладко окосена и, доколкото Кейт успя да прецени, старателно оплевена.

Самата стара резиденция изобщо нямаше вид на „съборетина“, както й я бяха описали. Беше изискана постройка с тежки щори на всеки прозорец и с покрив от плочи, за какъвто Кейт открай време си мечтаеше. И тя, като парка наоколо й, изглеждаше безупречно поддържана. Входната врата като че я приканваше да влезе, а от масивните каменни урни от двете й страни стърчаха прилежно подстригани еднакви храстчета, които сякаш не усещаха приближаващата се зима.

Навлезе в наскоро застланата с чакъл кръгла част на алеята и паркира до мини купъра — единствената друга кола, която се виждаше.

Позвъни и отвътре я посрещна самотен лай, но само след секунда й отвори жена с вид на неспала цяла нощ и с любезно въртящо опашка териерче в нозете й. Жената го грабна да не изскочи навън, но преди да успеят и двете да отворят уста, познат глас от вътрешността на къщата извика Кейт по име и оттам се появи Сара Крейн.

Тя обаче нямаше нищо общо с покорното момиче, което Кейт бе виждала в дома на Мич и Анджи Гарви. Беше онази Сара, която Кейт си беше харесала — в която дори се беше влюбила — през месеците рехабилитация след осакатилата я катастрофа. Кейт пусна чантата си на пода и сграбчи Сара в мощна прегръдка, израз и на радост, и на облекчение.

— Как си? Добре ли си?

Сара кимна, отри с ръкав влагата от очите си и посочи жената, която беше отворила:

— Запознай се с Бетина Филипс — рече и дръпна Кейт за ръка да влезе във фоайето. — А това е Кейт Уилямс — патронажната служителка от окръжното управление. Която не ми е само патронажна, а и моя приятелка.

— Знам коя е Кейт — каза Бетина и поведе Кейт към огромното преддверие. — Най-добре ще е да седнете. Тук какви ли не неща се случиха напоследък. — Отведе ги в салона, където сутрешното слънце струеше през прозорците. Там на малък диван седеше бледа жена и момче на годините на Сара — и те, като Бетина и Сара, с ужасно уморен вид.

Бетина им обясни коя е Кейт, при което жената се изправи и й протегна ръка:

— Казвам се Лили Дънигън. — Думите й прозвучаха като едва проронена въздишка. — А това е синът ми Ник.

Кейт приседна на облегалката на старинен тапициран с брокат фотьойл, а Сара се отпусна до Бетина на втория диван.

— Бащата на Сара ми се обади рано сутринта — каза Кейт, решила, че ще е най-добре да е съвсем пряма с Бетина Филипс. — Изглежда Мич Гарви го е заплашвал, че ще навреди на Сара, ако продължава връзката си с теб.

— Което ни най-малко не ме изненадва — отбеляза Бетина със саркастично извити вежди. — В качеството ми на „вещица“, или на „инструмент на Сатаната“? И двете са много популярни названия тъдява.

А Кейт мигновено си даде сметка, че харесва Бетина Филипс.

— За „вещица“ вече чух в полицейското управление, но „инструмент на Сатаната“ е ново за мен. — След което гласът й стана съвсем сериозен. — Ед Крейн обаче беше силно разтревожен, а аз междувременно чух, че снощи са станали някои събития. Доколкото разбирам, някакво момче било загинало в катастрофа? А пък семейство Гарви не са си у дома? — Забеляза как Лили Дънигън и Бетина Филипс си размениха мигновени погледи, но преди да успеят да кажат каквото и да било, Сара отговори поне на единия от въпросите й.

— Стана произшествие… Колата на Конър Уест се запали. Те двамата с Тифани Гарви искаха да ни прегазят… нас двамата с Ник. Но колата му поднесе, той се заби в една стена и тя избухна.

— Боже мили! — ужаси се Кейт.

— Шерифът дойде тук снощи — продължи Бетина, а Кейт остана с усещането, че изключително внимателно подбира думите си. — В интерес на истината, по някое време дойдоха и двамата Гарви, и бащата на Ник.

Кейт чакаше, но вместо да си довърши разказа, Бетина премести поглед от Сара към Лили Дънигън и сина й, сякаш очакваше да й дадат някакъв сигнал. А Лили Дънигън така незабележимо й кимна, че Кейт насмалко да не го забележи.

— Сипеха заплахи — заразказва пак Бетина. — Според тях катастрофата била станала по вина на Сара и Ник.

Гласът й пак затихна, но Кейт беше убедена, че това не е — далеч не е — краят на историята.

— И? — подсказа.

— И си тръгнаха — завърши Бетина, без да отмества очите си от тези на Кейт.

— Тръгнали си — повтори Кейт. После огледа всички в стаята, започвайки от Бетина. — Нещо не ми се връзва. Шерифът и двамата Гарви пристигат и почват да обвиняват Сара и… Ник, нали така беше?… че са причинили произшествието, в което е загинал синът на шерифа, след което просто… си тръгват? И къде отидоха оттук?

— Нямам представа — отвърна Бетина. — Но не ги очаквам да се върнат. — Преди Кейт да успее да реагира, заприказва Лили Дънигън:

— Трябва да сте наясно и с още нещо. Сара е дъщеря на Бетина. — Помълча малко, като да се овладее. — На Бетина и на моя съпруг. Така че е половин сестра на Ник. — Новината порази Кейт, но Лили още не беше свършила: — Шеп я е изнасилил — обяви тя с треперещ от гняв глас. — Докато съм била бременна с Ник, мъжът, за когото бях женена, дошъл тук и изнасилил Бетина. Което поне обяснява защо след това толкова я мразеше.

— И казвате, че и той беше тук снощи, така ли?

Лили кимна:

— Канеше се да върне Ник в болницата. — И хвана ръката на сина си така, сякаш се боеше сега пък Кейт да не се опита да й го отнеме. — Ник има проблеми още от малък и Шеп… — Изведнъж се спря; очевидно реши, че много се е разприказвала. После гласът й се втвърди: — Шеп настояваше да вкара Ник отново в психиатрията.

Кейт огледа внимателно четиримата пред себе си.

— И никой от вас няма представа къде може да са отишли оттук?

— Истината е, че никой от нас не знае какво точно се случи тук снощи — рече Бетина. — Тази къща е много особена…

— Тази къща е великолепна — прекъсна я Ник. — А аз никога не съм бил луд. А само… — Поколеба се, хвърли поглед на Сара, после продължи: — Само съм притежавал дарба като на Сара. С тази разлика, че тя умее да рисува, а аз… Не знам как да го опиша по-точно… Да си представям и да чувам разни работи, да речем.

Умът на Кейт се въртеше на максимални обороти в желанието й да открие логика в онова, което слушаше. Да се докаже, че Бетина наистина е майката на Сара, няма да е никак трудно; все някъде ще е регистрирано осиновяването й, ако не — ще прибегнат до изследване на ДНК-то на двете. Но още отсега, като ги гледаше седнали една до друга, й беше ясно какви ще са резултатите от теста. А що се отнася до другото…

— Доколкото разбрах, тук сутринта са идвали двамата помощник-шерифи.

— И на тях казахме същото, каквото и на теб — кимна Бетина. — Че хората, които търсят, бяха тук, но си отидоха. Оставихме ги да претърсят гаража и навсякъде, където искат.

— Да търсят какво? — запита Кейт. — Да не би да си мислят, че…

— Нямам представа какво са си мислели — прекъсна я Бетина. — Но съм убедена, че по някое време ще се върнат заедно с купища специалисти. И няма начин да не плъзнат приказки по хората. Което не отменя факта, че нито един от нас няма представа къде са Дан Уест, Шеп Дънигън и Мич и Анджи Гарви. — Направи кратка пауза, после продължи: — И, честно казано, изобщо не ни вълнува, стига повече да не се върнат. А че няма да се върнат сме почти убедени.

— По какво съдите? — контрира я Кейт. — След като не знаете къде са отишли, как може да сте сигурни, че няма да се върнат?

Ник Дънигън изпревари Бетина, която се канеше да отговори на въпроса на Кейт:

— Тази къща не ги хареса. Страхотна къща е и нас ни одобрява, но тях изобщо не ги хареса. Ни най-малко. За което си има определени причини.

Кейт се намести по-удобно на стола си да изслуша историята, която явно щеше да е пространна.

— Слушам те — рече.