Джон Сол
Дом за разплата (25)

Двадесет и пета глава

Шеп Дънигън съблече балтона, окачи го на вертикалната закачалка до входната врата и взе да трие ръце с надеждата да ги стопли.

— Най-после дойде зимата! — провикна се. — Човек може да замръзне навън.

От кухнята отговор не последва, при все че чуваше как Лили кълца нещо с ножа. А това, че работи, но не му говори, не беше на хубаво.

По дяволите! Тъкмо се канеше да си сипе една яка напитка, да качи нозете си върху масичката за кафе и да се отпусне.

По дяволите с контра!

Остави куфарчето върху една от страничните масички и се отправи към кухнята. Да — както и очакваше, Лили изобщо не го погледна. Никаква усмивка, за целувка да не говорим. Само продължаваше да кълца целината на все по-дребно и по-дребно. Така, както го беше подкарала, надали щеше да остане нещо, което да стигне до тенджерата.

А всичко това можеше да означава само едно.

Ник.

— Окей — въздъхна Шеп. — Кое време е? Сега пък какви ги е надробил?

— Още не се е прибрал от училище — въздъхна Лили. После го прикова с леден поглед, с уста стиснати така, както винаги, когато го обвиняваше за поредната беля, в която попадаше сина им. — Я ми кажи: ти какво точно му наприказва снощи? Защо днес е решил изобщо да не се прибира след училище?

— Търси ли го по мобилния му? — опита се да отклони въпроса й Шеп.

На Лили обаче тия номера не минаваха:

— Питам те какви му ги наговори, Шеп?

Стиснал здраво челюсти, Шеп грабна кухненския телефон и набра номера на мобилния на сина му.

Веднага бе прехвърлен в гласовата му поща: „Аз съм Ник. Оставете съобщение.“

Гласът на Шеп беше твърд, думите му бяха парченца лед:

— Вече трябваше да си си у дома, Ник. Много добре го знаеш. Така че където и да си, обади се, за да не се тревожим излишно, после веднага се прибирай. Разбра ли? — Затвори телефона и отново срещна обвинителния поглед на жена си.

— Казал си му нещо — повтори Лили. — Знам че е така, а и ти знаеш, че е така. Какво по-точно му каза?

Шеп присви оправдателно очи:

— Рекох му да престане да се вижда с онова, сакатото момиче.

Лили завъртя глава и забели очи:

— Браво бе — рече с всичкия възможен й сарказъм. — Голям умник си, няма що. И какво прави един тийнейджър, когато му забранят нещо? Сещаш ли се?

— Ако има поне малко акъл в тиквата си, прави онова, което му казва баща му.

— Точно както си правел и ти, нали? — контрира го Лили и повторно забели очи.

— Добре де, може и да съм попрекалил — замърмори Шеп. — Но сега поне знаем с кого е. — Освен дето смяташе, че знае и къде са отишли.

Извади уоруикския телефонен указател, намери номера на Мич Гарви и го набра.

Телефонът иззвъня два пъти, преди да чуе гласа на Анджи Гарви:

— Ало?

— Здрасти, Анджи. Обажда се Шеп Дънигън. Ник случайно да е у вас с… — и се зачуди как точно се казваше приемната дъщеря на Мич, но преди да успее да се сети, Анджи Гарви вече отговаряше на въпроса му.

— Сара още я няма от училище. — И колкото и да се мъчеше да не й проличи яда, Шеп го долови съвсем ясно. — Почвам вече да се притеснявам.

Да се притеснява или да се вбесява?, доуточни на ум Шеп, но се помъчи да вложи в следващите си думи поне толкова притеснение, колкото и Анджи:

— Имам чувството, че двамата са някъде заедно.

И дочу как зъбните колела в главата на Анджи се завъртяха, но след като смели вестта, Анджи остана точно толкова лишена от емоции, колкото и преди:

— Ами, щом чуя от нея, веднага ще ти се обадя.

— Благодаря, Анджи — отвърна Шеп. — Аз също. — И постави слушалката върху вилката.

— Дали да не се обадим на Дан Уест? — подсказа Лили.

— Рано е — завъртя глава Шеп. — Да поизчакаме още. — Докосна я по рамото, но жестът му не успя да смекчи гнева й. — Отивам да се преоблека — рече и разхлаби вратовръзката си.

— Вечерята ще е готова след десет минути — отвърна Лили.

Предостатъчно време да се преоблече, да се измие, та дори и да се обади още веднъж по телефона. След като Бетина Филипс беше посетила бащата на Сара, а Ник другаруваше със Сара, не му беше никак трудно да предположи къде могат да са.

* * *

Сара стоеше пред дългата маса в студиото на Бетина и подготвяше боите си, забравила почти напълно за болката в хълбока. Добре, че нито Бетина, нито Ник се сетиха да я питат как знае какво да прави, тъй като и тя не можеше да отговори на този въпрос. Можеше да им признае единствено, че я водеше някаква сила, идеща отнякъде из къщата. Действаше сръчно: с помощта на старото каменно хаванче на Бетина стриваше кост подир кост на фина прах. От всяка кост оставяше по една малка купчинка прах отделно от останалите. Като взе да подготвя палитрата, втриваше по малко прах във всеки цвят, който смесваше — понякога само от една купчинка, друг път — от две, три, та дори и от четири купчинки.

След като приключи с палитрата, взе едно грундирано платно от полицата под работната маса и го монтира на статива.

А когато се изправи пред празното платно и впи поглед в него, нито едно мускулче по тялото й не трепна. Секундите се превърнаха в минути, по едно време Бетина се притесни и понечи да докосне момичето, но Ник я възпря:

— Нищо й няма — каза. — Тя… тя май се вслушва в гласовете.

Сара продължи да гледа втренчено празното платно, а Бетина хвана Ник за лакътя:

— Ела — рече и го поведе към вратата към огромното фоайе. — Искам да ти покажа какво намерих.

Двамата излязоха, без да забележат как Сара взе четка от дъсчицата на статива, допря я о палитрата и започна да рисува.

* * *

— Всичките ги обичах — разправяше гласът. Макар че излизаше от устните на Ник Дънигън, гласът не беше неговият, а по-стар — много по-стар — и звучеше някак си безсъдържателно, сякаш говорещият описваше нещо случило се другиму и нямащо нищо общо със самия него. Гласът напяваше равномерно, а Сара стоеше пред статива и бързо рисуваше, илюстрирайки с всяко движение на четката думите, които се нижеха през устата на Ник. — Първа беше Рут Линкълн. Красавица, с тюркоазно сини очи. И коси с цвета на коноп. Но бебето й беше грозно. Кръстихме я Флорънс, но у нея нямаше нищо привлекателно. По нищо не приличаше на майка си.

На канавацата се бяха появили две лица: красива фигура на мадона с бебе в ръце. Но детето нямаше нищо общо с майката — чертите му бяха разкривени, а горната устна — цепната, заешка.

— Рут очакваше да го направя — продължаваше гласът. — Седеше абсолютно неподвижна, а аз опрях ножа в гърлото й и замахнах силно със сигурна ръка, та да не почувства нищо.

А по платното рукна прилив от червено от среза, който Сара направи с четката си.

— Главата й провисна, но успя да види как отрязах и главата на бебето.

Последва нов замах с четката и кръв рукна и от гърлото на бебето.

Бетина гледаше и слушаше като омагьосана как гласът говореше, а Сара действаше с четката. На нея лично историята й беше известна от стария ръкопис, който и сега лежеше върху бюрото на прапрадядо й, скрит там преди толкова много години.

Излизащият от гърлото на Ник глас обясняваше равномерно, а платното в същото време се изпълваше.

— Та като свърших с Рут и Флорънс, и с красивата ми Лора и мъничкия ни Фреди, и ги погребах до един, усетих, че е ред на Мери и на бебчето ни Мейми…

Появиха се две нови лица — още две красиви жени с бебетата, които разказвачът им беше създал. Бетина дума не можеше да каже, а само следеше като омагьосана как и те умряха на свой ред, а агонията им бе изобразена безупречно от Сарината четка.

— Обаче Мери се усети. Усети се и ме докара тук, заряза ме и повече не дойде. Мери с малката й Мейми. Нито веднъж не дойдоха да ме видят. Разправяли на всички, че съм бил умрял. — Гласът нещо се позамисли, после продължи. — След като му разказах всичко, доктор Филипс ме попита има ли още, аз му казах, че няма, а той стана и отиде до бюрото си. Мислех, че ще ми налее още бренди — той винаги ни наливаше с бренди, когато му говорехме, да ни се развързвал езикът — но тоя път изобщо не беше бренди.

А беше нож.

Като оня, дето използвах с Рут и Лора и щях да използвам и с Мери… с моята идеална Мери. Но доктор Филипс го използва срещу мен, след което ме изпрати долу в мрака при останалите. Нищо, че ми беше обещал… обещал ми беше, ако му разкажа всички, да ме освободи. Но ме излъга. Измами ме и ме заключи при другите…

Гласът заглъхна и Бетина осъзна, че повече няма да го чуят. На чисто платно се беше появило ново лице — лицето на мъж, чиито празни очи сякаш изобщо не съзнаваха причиненото от него кръвопролитие спрямо хора, които твърдеше, че обичал, а след като Сара довърши набързо портрета му, Ник пак проговори. Само че със собствения си глас:

— Това е онзи от книгата — рече тихо. — В библиотеката. Един от хората, които са имали право да работят в къщата.

— Неговата история пък е описана в друга книга — отвърна Бетина. — Ще ти я покажа. — Отведе Ник и Сара в някогашния кабинет, където пожълтелият ръкопис още седеше върху едновремешното махагоново бюро на Бун Филипс. — Написал я е прапрадядо ми — обясни Бетина, а Ник заби поглед в писаните някога страници. — Озаглавил я е „Приказки от моето въображение“, но според мен те изобщо не са били плод на въображението му.

Протегнатата ръка на Ник се задържа за миг над купа пожълтели листа, преди да ги докосне.

Изведнъж очите му се разшириха, лицето му побледня и Бетина го чу как рязко пое въздух.

— Какво ти стана? — попита го. — Какво има?

— Той ги е убил всичките — прошепна Ник, без да отделя поглед от ръкописа. — Първо ги накарал да му разкажат подробно какво са извършили. — Тук гласът му за миг се поколеба: — И ги убил. Скрил досиетата им, убил ги и ги скрил там долу. — Вдигна очи и срещна погледа на Бетина: — Заради някаква си книга — прошепна. — Само за да можел да напише книга. — Ник взе да прелиства ръкописа, преглеждаше на диагонал страниците и си спомняше много от нещата, които бе видял и чул, откакто бе почнал да чува гласове и да има видения, макар през годините да беше забравил някои неща. Беше стигнал докъм средата на ръкописа, когато звънът на старомодния телефон върху бюрото откъсна вниманието му от миналото и го върна в настоящето, а като чу Бетина Филипс да изговаря името на баща му, направо скочи от стола.

Бетина му махна с ръка да не става, но отлепи леко слушалката от ухото си, та и Ник да чува какво казва баща му.

— Имам чувството, че Ник е у вас. Заедно с онова момиче, приемната дъщеря на Гарви, дето баща й насмалко да я убие.

— И кое те кара да мислиш, че са тук? — контрира Бетина.

— Не се прави на ударена! — засече я Дънигън, а гласът му се втвърди и възприе тон, от който Бетина се смрази. — Всички знаят…

— Всички знаят всякакви работи, Шеп — прекъсна го Бетина, но в този миг в съзнанието й се яви внезапно споменът от скорошния й разговор — анонимният разговор, дето беше разровил някогашните кошмари.

Шеп Дънигън?

Възможно ли да е бил Шеп Дънигън?

Като слушаше сега гласа му, кокалчетата на пръстите й около слушалката побеляха:

— Така че, ако намина да те проверя, гледай да не заваря у вас Ник, щото…

— Сигурна съм, че ще постъпиш точно така, както си решил — каза Бетина, мъчейки се да не издаде с гласа си внезапната паника, която я обземаше. — Пък и да искам, не мога да те спра, нали? — И окачи слушалката, без да дочака Дънигън да й отговори.

Ник беше пребледнял, очите му се стрелкаха из стаята, като че очакваше баща му да изскочи от някой тъмен ъгъл.

— По-добре да си вървя — каза. — Ако ме завари тук, ще ме върне в болницата.

— За какво да те връ… — опита се да каже Бетина, но Ник вече беше стигнал до вратата.

— Трябва да изчезвам. В никакъв случай не бива да ме заварва тук.

— Чакай тогава да те закарам до вас — последва го през фоайето Бетина и оттам — обратно в зимната градина. — Навън е страшен студ!

— Нищо няма да ми стане — упорстваше Ник. Облече си палтото. — Пък и да умра от студ, голяма работа. За предпочитане е пред това да ме върнат в болницата.

Сега обаче Сара се извърна от статива:

— Какво има, Ник? Къде си тръгнал?

— Баща ми идва насам! — обясни й Ник. — И ако ме завари…

Дори не му се наложи да си довърши изречението. Сара също заоблича палтото си, после грабна раницата, която бе оставила върху шезлонга.

— Идвам с теб…

— Не! — запъна се Ник, но Сара завъртя глава.

— Поначало не биваше да идваме тук! Така че дай да се върнем в библиоте…

— Чуйте ме! — каза Бетина, когато Ник и Сара се устремиха към вратата. — Ще ви закарам…

Но Сара пак завъртя глава:

— Ако бащата на Ник дойде дотук, по-добре да те завари у дома. Иначе веднага ще се досети! Сами ще се оправим. Тръгвай, Ник!

Двамата изчезнаха през голямата стъклена врата, през терасата и надолу по стълбите, право в мрака. Бетина излезе след тях и викна подире им от терасата, но чу в отговор единствено как Сара я успокои, че ще се оправят.

Дали да не вземе колата и да ги последва? Да, ама те нямаше да минат по пътя, а през гората, откъдето бяха дошли. Ник сто на сто познава всяка горска пътечка не по-зле от останалите уоруикски момчета. Няма начин да се изгубят, а щом не искат да ги разкрият, не бива да се меси.

Дали да не се обади на Дан Уест?

И евентуално да обърка още повече нещата, след като Ник и Сара се приберат?

И все пак не може да ги остави така, сам-самички в тъмното. Обърна гръб на нощта и затвори след себе си остъклената врата.

И очите й се спряха на платното, върху което бе рисувала Сара.

Изведнъж стаята взе бавно да се върти, та Бетина се хвана за масата, за да не падне.

Накрая успя да седне на табуретката, която понякога ползваше при рисуване, затвори очи и бавно преброи до десет.

Световъртежът изчезна.

Онова, което видя — което си мислеше, че видя — трябва да е било някаква необяснима халюцинация.

Пулсът й се нормализира, дишането й също.

Отвори очи.

И се убеди, че не е било халюцинация.

Само за няколко минути пред статива Сара беше успяла да обрисува най-подробно сцена, която се беше случила в гората до тази къща, преди раждането й.

Бетина беше вперила поглед в изображението на собственото й изнасилване, но с една разлика: на картината Сара беше изобразила и нещо, което Бетина не бе успяла да види през онази ужасна нощ.

Момичето беше нарисувала не само нея, но и мъжът, който я беше изнасилил.

Шеп Дънигън.

И както гледаше картината, Бетина си припомни неотдавнашния телефонен разговор.

Със същия заплашителен глас като на мъжа по-предната нощ, който й бе докарал отвратителния кошмар с бруталното изнасилване на тогава едва шестнадесетгодишната Бетина.

Изнасилване, което бе довело до раждането на бебе на същата дата, на която бе родена и Сара Крейн. Бебе, което Бетина беше дала веднага за осиновяване.

Струваше й се невъзможно, но сега, като гледаше рисунката, всичко се връзваше.

И точно в този момент бащата на Сара Крейн — нейният истински баща — беше на път към „Шътърс“.

* * *

Тифани Гарви усещаше как дланта на Конър Уест гали гърдата й и се гърчеше от удоволствие под тежестта на тялото му. Колкото и неудобна да беше задната седалка на колата му, в момента не разполагаха с друго, така че Тифани се кефеше и хич не й пукаше, че единият й крак беше качен върху предната облегалка.

Ръката му полази под полата й и задърпа ластика на бикините й, а тя почна да се бори с токата на колана му. Сигурно щеше да е много по-приятно — и много по-удобно — ако бяха другаде, но майките им постоянно си седяха в къщи, а пари за хотелска стая нямаха.

Ръцете на Конър шареха по цялото й тяло, взе да й събува бикините и…

С ъгълчето на окото си долови някакво движение.

Някой мина покрай колата! Видяха ги!

Оттласна панически Конър от себе си и седна.

Сара Крейн стоеше на ръба на черния път — на същия този път, по който Конър я увещаваше, че никой не минавал.

А ококорените й очи изпод плетената й шапка бяха вперени право в тях.

Погледите им се засякоха за секунда, после Сара, видимо не по-малко изненадана от самата Тифани, се извърна и се шмугна в гората.

— Сара! — успя само да промълви не вярващата на очите си Тифани, след като успя най-сетне да отблъсне ръцете на Конър. — Представяш ли си? Току-що ни видя Сара Крейн.

— Ти съвсем изперка — взе пак да я опипва Конър.

— Не съм! — блъсна го тя в гърдите така силно, че Конър се отдръпна. — И сега ще отиде у дома и ще каже на нашите къде сме паркирали.

Конър изведнъж се притесни:

— Луда ли си? Какво ще търси Сара Крейн по това време из гората? Та тя едва ходи.

— Преди малко нищо й нямаше на походката — сряза го Тифани и взе да си оправя сутиена и да си смъква пуловера. — Давай да вървим. Веднага! — натърти, като видя, че Конър няма намерение никъде да ходи.

— Кой знае какъв елен си видяла.

— Знам какво видях, така че моментално тръгвай, окей? И без това закъснях.

— Стига ма, Тиф — взе да й се моли Конър. — Дай да…

— Тръгвай, Конър! — Успя да се прехвърли на предната седалка, закопча колана и зачака. Конър вдигна ципа на панталона си, закопча си ризата, излезе от колата, затръшна толкова силно задната врата, че Тифани чак подскочи, отвори вратата на шофьора, седна зад волана и я затръшна дваж по-силно.

Тифани мълчеше. Знаеше що за стока е Конър и че ако се заинати, като нищо ще я изхвърли и ще я зареже насред гората, което никак не я устройваше. На всяка цена трябваше да се прибере първа и Сара да я завари как подрежда масата за вечеря или си пише домашното. Конър обаче все още изпитваше съмнения.

— Не виждам никаква Сара Крейн — рече тихо.

Тифани беше сигурна, че пак се кани да й се пусне.

— Хайде да си ходим — помоли го. — Следващия път пак ще дойдем тук, обещавам ти. — Ако изобщо има следващ път, рече си на ум.

Конър обаче не преставаше да се двоуми и Тифани се уплаши, че мъглявото й обещание ни най-малко не го е убедило.

Но той, така или иначе, изпусна шумно въздуха от дробовете си и сви рамене:

— Ами хубаво. Ще трябва да изчакам.

И запали двигателя.