Джон Сол
Дом за разплата (13)

Тринадесета глава

Анджи Гарви измина четирите пресечки до дома на Дан Уест с побелели от стискане на волана кокалчета. Само това й липсваше в претоварения й понеделнишки следобед: да ходи да прибира Сара Крейн по молба на обадилия се шериф.

Да не говорим, че изобщо не беше молба. А по-скоро заповед. Май сбърка, дето взе това приемно дете.

Сега Мич ще побеснее.

Спря пред съседната на шерифа къща в мига, в който слязлата от колата си Лили Дънигън пресичаше улицата към малката група пред дома на Уест. Успя да разпознае сред насъбралите се както Сара, така и Ник Дънигън. Но видя освен това и нещо на тротоара, покрито с напоена с кръв хавлия.

— Благодаря ти, че дойде, Анджи — посрещна я Дан Уест. — Станало е… — и затърси подходящ израз — малко произшествие… тук… и се нуждаем от разрешението ти да извършим обиск на Сара и на раницата й. А така също и на Ник и неговата раница — обърна се към Лили Дънигън.

Анджи стисна устни. Какво ли е направила Сара? Освен ако белята, заради която я вика шерифът, не я е направил Ник Дънигън. Е, отсега нататък — никакво вземане-даване между Сара и Ник… дето цял град го знае, че трябваше да си седи в психиатрията.

— Търсете, колкото искате — каза Анджи. — Но все пак държа да знам какво… — Гласът й обаче се изгуби при вида на щръкналите изпод напоената с кръв хавлия четири кучешки лапи. — Да не би някой да е прегазил кучето?

— Става дума за моето лично куче — прекъсна я Дан. — И не е прегазено. А някой му е разпорил корема.

Погледът на Анджи се премести върху Сара, но момичето май и досега не беше забелязало, че е дошла. Стоеше си там, вперило очи в земята като някакъв идиот.

— Не мога да повярвам — заяви Лили Дънигън и прегърна през рамо сина си. — Ник не е способен на такова нещо.

Ник се опита да се отърси от ръката й:

— Конър го насъска насреща ни. То скочи през оградата като да се нахвърли на Сара, после изведнъж взе да кърви. След това се свлече на тротоара и… — Този път се изгуби гласът на Ник, който нямаше сили да опише видяното.

А Лили огледа мрежестата ограда около имота на Уест и минаващата отгоре й островърха бодлива тел:

— Сигурно го е раздрала оградата.

— По нея няма нито козина, нито кръв — обори я Дан. — А и самата рана има вид по-скоро на срез, а не на раздиране, макар че последна дума по въпроса ще има ветеринарят.

— Учила съм за медицинска сестра — каза Анджи. — Нека погледна. — Вдигна хавлията, но бързо я пусна, за да не повърне. — Боже мили!

— Той го направи — посочи Боби Фендлър към Ник.

— Добре де! Спокойно! — стисна предупредително Дан Уест рамото на Боби със сила, доста по-красноречива от думите му. — Вече чухме мнението ти. — След което се извърна към Лили и Анджи. — Кръв всъщност няма никъде, освен по Конър, който твърди, че кучето го било ухапало, когато се опитал да му помогне. Трябва много да го е боляло, та да не го е познало. Невъзможно е обаче някой да извърши такова деяние, без поне малко кръв да остане по него.

— А Конър къде е? — попита Лили.

— Жена ми го закара до болницата.

— Какво търсите всъщност?

— И аз не знам — призна си Дан Уест. — Но реших, че няма да е редно да претърсвам вещите им без да имам разрешение от вас двете с Лили. Не за друго, а защото става дума за моето куче и моя син, и не ща някой после да разправя, че съм подхвърлил някакви улики против тези деца.

Анджи грабна раницата на Сара и я набута в ръцете му:

— Търси колкото искаш. И аз държа да знам, ако Сара има нещо общо с тая история.

— Ще трябва да започна от Ник — прехвърли Дан вниманието си към Лили Дънигън. — Все пак и Елиът, и Боби твърдят, че той…

— Елиът и Боби ще кажат всичко, което им дойде на ум, само да не ги изловят за нещо — прекъсна го Лили. — А ако са сигурни, че ще им се размине, сто на сто ще гледат да натопят Ник. Но ти гледай там, макар че каквото и да търсиш, съмнявам се, че ще го намериш у Ник.

Ник застана пред Дан.

— Разкрачи се и вдигни настрани ръце — нареди му Дан. — Носиш ли някакво оръжие по себе си или в раницата?

— Не — отвърна Ник.

Дан опипа джобовете му, отупа го навсякъде, после отвори раницата му и изсипа съдържанието й на тротоара.

Нямаше нищо, освен учебници, тетрадка, няколко химикалки и полупразно шише вода.

Убедил се, че у Ник няма никакви улики, Дан Уест се зае с раницата на Сара и само след секунди държеше разтворена картината, нарисувана от нея преди по-малко от час.

На Анджи й беше достатъчен един бегъл поглед, за да се убеди на мига, че каквото и да беше станало с кучето на шерифа, Сара Крейн — дъщерята на осъден убиец — има пръст в цялата работа.

Самото й семе беше лошо.

Като разгледа нарисуваното кръвопролитие — съответстващо напълно на кучешкия труп на тротоара — Дан пребледня:

— Това твое ли е? — попита Сара.

— Да — кимна тя. — В часа по рисуване я направих — прошепна.

— В часа на Бетина Филипс — добави Анджи с разтреперан от бяс глас.

Сара усети моментално, че Анджи исках да прехвърли цялата вина върху учителката й.

— Но тя изобщо не я е виждала. Не й я предадох… Тя няма нищо общо с тази рисунка, а и аз самата нямам нищо общо…

— Така е, като почитат сатаната — рече Анджи и посочи рисунката, която все ще беше в ръцете на Дан Уест. — С това се занимават те — с животински жертвоприношения! Убиват невинни животни, та…

— По-спокойно, Анджи — възпря я Дан. — Стига с тия безразборни обвинения. По-добре ме остави да проследя тая работа до дъното й, а?

— Няма дъно — отсече Анджи, приковала с очи Сара. — Злото е бездънно. Неизчерпаемо.

Дан пое дълбоко въздух и продължи да претърсва раницата на Сара, но и там попадна на същата колекция от книги и химикалки като в онази на Ник.

Но нито един нож, нито един окървавен парцал, с който са се почиствали. Нищичко.

— Окей — проточи, а очите му шареха по четиримата млади хора, търсейки нещо — без значение какво, — което да му подскаже какво точно се е случило. Но и тук, както и в раниците и в колата на Конър, не намираше нищичко. — Можете да си вървите у дома, но на всички следва да ви е ясно, че разследването далеч не е приключило. Още сме в самото начало. Но ви обещавам, че ще разкрия какво е станало с кучето ни.

Елиът и Боби понечиха да си тръгнат.

— Ами тези двамата? — обади се Лили Дънигън. — Техните родители няма ли да извикаш? Защо не претърсиш и техните раници?

— Защото никой не ги обвинява в нищо — отвърна й Дан Уест с нескрита досада. — Що се отнася до колата на Конър, давам ви дума, че вече я претърсих из основи. Дори Ник и Сара не твърдят да са направили каквото и да било. В същото време и Конър, и Боби заявяват, че Ник го е сторил, а пък според Елиът и Сара е била достатъчно близо до кучето, че да го е извършила.

Лили Дънигън поведе Ник към колата им, Дан Уест извади от багажника на полицейския автомобил брезент и взе да увива в него кучето, а Сара започна да си прибира вещите в раницата. Анджи я наблюдаваше и усещаше как кръвното й се вдига с всяка изминала секунда. Когато Сара най-после свърши, Анджи я поведе, без дума да каже, към колата и я запали, преди още Сара да се беше качила.

Мълчанието й обаче трая само колкото да отлепи колата от бордюра.

— Къде ходи снощи, след като изхвърча от къщи като глезена лигла?

— На разходка — отвърна Сара.

— Разходка — повтори Анджи с глас, който преливаше от сарказъм. — Как пък успя цели часове да се разхождаш на тоя студ с тоя твой крак и хълбок.

Сара вдигна очи и я изгледа от упор:

— Нищо лошо не съм направила — рече с вбесяващо спокойствие.

Кръвното на Анджи нахлу в червената зона, заедно с яда й:

— Досега съм те хванала да лъжеш и да проявяваш непослушание и пълна липса на уважение, а сега се набъркваш и със сатаната. — Млъкна, за да си поеме дълбоко въздух. — Много добре разбирам смисъла на рисунката ти — продължи. После се извърна и погледна Сара с очи не по-малко студени от въздуха навън. — На теб Бог ще ти е съдник, млада госпожице. Но преди да те накаже той, ще те накаже Мич. А след него и аз.

* * *

Седнала до масата в трапезарията, Сара не можа да прецени кое е по-лошото — да слуша тирадата на Анджи Гарви за „злото“, което „носела в себе си като сатанинско семе“, или възцарилата се в цялата къща злокобна тишина в очакване на завръщането на Мич Гарви. А когато той най-сетне се прибра през задната врата в шест без пет, първата му работа беше да извади една бира от хладилника, да я отвори и да се запъти през трапезарията към всекидневната, където го очакваха диванът и телевизорът му.

— Какъв ти е проблемът? — изръмжа на Сара. — Що не подреждаш масата и не готвиш вечерята?

— Семеен съвет — обяви Анджи, преди Сара да успее да отвори уста. После се провикна по посока на стълбите с покана Тифани и Зак да слязат.

Мич, успял да се ядоса още преди Анджи да му съобщи за станалото през следобеда, седна на обичайното си място на масата и впери мрачен поглед в Сара:

— Сега пък какво си направила да пищисаш майка си?

Сара прехапа първите думи, които й дойдоха на езика.

Имаше ли изобщо смисъл да напомня на Мич, че Анджи не й е никаква майка и че майка й е починала? Щеше само да го вбеси повече. Реши, че най-добре засега е само да свие неангажиращо рамене и да си мълчи. След малко по стълбите изтопуркаха и Зак и Тифани. Живата картина в трапезарията моментално им подсказа, че Сара пак е сгазила лука, та с огромно желание заеха местата си.

— Днес следобед ми се обади Дан Уест — обяви Анджи, приковала с поглед Сара. — Някой заклал кучето му. По най-жесток начин. А Конър бил в болница.

Сара забеляза как Тифани се вдърви, а очите й зашариха тревожно първо към майка й, после към баща й, но момичето запази мълчание.

— Та за какво ти се обади Дан? — попита Мич.

— Защото — пак заби Анджи ледения си поглед в Сара — нашата малка почитателка на сатаната била замесена. Наложи се Дан да претърси раницата й още там, на тротоара, пред очите на целия град. Изтръпвам, като си помисля какви ги приказват сега по наш адрес.

И без да вдигне очи, Сара усещаше, че всички погледи в момента са впити в нея и направо почна да се задушава от беса на Анджи и омразата на Тифани и Зак.

— Унизителна история — изплю Анджи.

— Добре де, Сара какво е направила? — излюбопитства Зак. — Наистина ли е убила кучето на Конър?

— Дан още не знае със сигурност — отговори Анджи. — Но затова пък ето какво е направила! — И хвърли рисунката на Сара на масата, а Тифани се задави при вида на окървавеното куче.

— Ега ти ужаса — прошепна Зак. — Адски гадно!

— Не давам повече да ми спи в стаята — каза Тифани и вдигна очи от картината да погледне майка си. — Хич и не си мисли, че ще ме принудиш!

— И какво по-точно стана? — не обърна Мич внимание на Тифани, поне за момента. — Кой друг беше там?

— Двама приятели на Конър — отговори Анджи, после млъкна за миг. — И Ник Дънигън.

— Ник Дънигън? — повтори Мич. — Той, че е откачен — откачен е, но не съм чул да вреди някому, освен на себе си. Пък и какво общо има тая рисунка с него? Сара я е нарисувала след като се е случила случката, така ли?

— Нарисувала я е преди да умре кучето — подчерта Анджи. — Чак после изкормили кучето, но тъкмо така, както го е нарисувала нашата малка художничка!

— А кой държеше ножа? — попита Зак. — Сара?

— Точно там е работата, че не е имало никакъв нож — каза Анджи и пак изгледа Сара. — Поне никой не е видял нож, нито са намерили такъв.

— Хайде стига, Анджи — изгълта на един дъх половината си бира Мич. — Как е умряло кучето според теб, след като никой не е имал нож… Или скалпел, като на картината, да речем?

— Магия — отсече мрачно Анджи Гарви.

— Ти пък сега… — поде Мич, но Анджи го прекъсна:

— Нарисувала е картината в часа при Бетина Филипс и само след половин час всичко се сбъднало! Точно така, както го нарисувала!

— Ами че нали и ние точно това рекохме снощи — изсъска Тифани. — Че злото, което е поразило баща й и майка й, ще я стигне и нея.

— Престанете с тия глупости… — пак се опита да каже Мич, но този път дъщеря му го пресече.

— Няма да престана, докато тя не се махне оттук — продължи да беснее Тифани. — Не я ща повече в стаята ми и никой не можа да ме накара да я приема насила!

А Зак извърна картината към себе си да я разгледа по-отблизо.

— Ама то това куче наистина прилича на Кинг… Тя откъде е знаела той как изглежда? И как е накарала оня, лудия Ник, да… — И сам се надсмя на думите си: — Няма значение. Той все пак си е луд, нали? — И погледна към майка си: — Добре де, какво ще я правим в такъв случай?

На Сара изведнъж й се стори, че е станала невидима.

Как могат да говорят така по неин адрес, все едно нея изобщо я няма? Но все пак премълча и зачака да чуе какво ще кажат по-нататък.

— Смятам да се обадя на Кейт Уилямс — обяви Анджи. — Да идва и да си я взима.

Сърцето на Сара подскочи при тази неочаквана надежда. Нима е възможно — ама наистина възможно? — да не остане тук дори само за още една нощ?

— Чакайте сега — възпря ги Мич. — Дайте да се поуспокоим и да премислим.

— Татко! — изпищя Тифани. — Как можеш да оставиш тази… това нещо да живее у дома ни? След всичко, което направи?

— А ти да не мислиш, че парите растат по дърветата, а? — засече я Мич, после пак се извърна към жена си. — Нали по едно време ти споменах, че искам телевизор с голям екран за спалнята ни? Бях намислил да те изненадам, но ще трябва отсега да ти кажа. Ще го докарат утре. И ще го платим тъкмо с издръжката, която ни дават за нея. — Анджи само кръстоса ръце пред гърдите си и изгледа вбесена своя съпруг, но на Мич дори не му трепна окото. — От самото начало си знаехме, че ще ни изпратят дете със сериозни проблеми. Така че не виждам защо случилото се трябва сега да ви изненадва.

Обадѝ се на Кейт Уилямс, молеше се наум Сара. Обадѝ й се, умолявам те.

— И на мен ми е не по-малко неприятно да я търпя у дома ни, но финансите ни са планирани предвид приходите, които окръгът ще ни плаща за това, че я държим, така че нямаме друг избор, освен да стиснем зъби и да я търпим.

— Ти да не би да си вярваш! — надигна се от масата Тифани.

За пръв път Мич се почувства в небрано лозе:

— Добре де, ще я настаним да спи на тавана или нещо такова — предложи, но Тифани му обърна гръб.

— Заключвам вратата на стаята си — обяви Тифани — и не ми пука къде ще спи тя, стига да не е в близост до мен! — Фръцна се, и напусна стаята и само след секунди Сара я чу да тропа ядно по стълбите.

Вратата на стаята й се затръшна.

А на Сара изведнъж й се зави свят. Ами сега? Къде ще отиде? Ама и те защо не вземат да се обадят на Кейт…

— Ще си събереш нещата, щом Тифани отиде до тоалетната — каза Анджи и искрица надежда присветна в душата на Сара. — А после ще ти покажа къде ще спиш отсега нататък.

Краткотрайната надежда на Сара рухна с гръм и трясък. Стана й ясно, че всичко вече е решено.

И че никъде няма да ходи.

* * *

В къщата бе настъпила промяна.

Бетина я усети в мига, в който отвори задната врата на „Шътърс“ и влезе в дрешника за работното облекло. Какво ли пък толкова е могло да се промени? Сигурно е уморена… Денят й в училище никак не беше лек.

И въпреки това…

Вероятно заради тишината. Обикновено още с отварянето на вратата я посрещаше щастливият лай на Роки — полутериера, полу-каквото-ти-дойде-на-ум, когото беше спасила от гората преди пет години, — който веднага след това се тръшваше по гръб с надеждата да го погали по коремчето.

Днес обаче нямаше и помен от него, а и котараците не гледаха с укор празните си купички. По-точно казано, котараците никакви не се виждаха.

Бетина остави папката с ученическите рисунки върху сгъваемата маса до пералнята, сне палтото си, разви шала и също го окачи на куките до задната врата, после навлече чакащия я винаги там огромен вълнен пуловер, предназначен да я предпазва от мразовития въздух поне докато се позатоплеше кухнята.

Днес обаче къщата й се стори необичайно усойна.

Студена. Но и още нещо.

Какво ли?

Замръзна неподвижна, без нито един мускул да трепва по нея, и се заслуша.

Нищо.

Но дори и тишината не можа да я успокои. На път към кухнята усещането й, че самата аура на къщата се е променила, се засили.

Дали има някой в къщата? Влизал ли е някой в нейно отсъствие?

Не.

Не беше това. Нещо друго имаше. Самата къща като да беше се променила, откакто излезе за училище сутринта.

В кухнята тъкмо взе чайника да му смени водата, когато целият й тил настръхна.

С нея в кухнята има и друг.

Някой, или нещо, я следи.

— К-к-кой е? — провикна се с необичайно силен дори за собствените й уши глас.

Нищо.

Понечи да остави чайника, но се сепна. Беше наполовина пълен с вода от сутринта и все можеше да й послужи като някакво оръжие.

С което да отблъсне съществото зад гърба й.

Стисна с все сила дръжката, стегна се и се извъртя рязко.

И не видя нищо.

Нищо освен Купър — черния в общи линии лабрадор, който се беше измъкнал се от гората седмица след като беше прибрала Роки, успя да събори само за час три статива и една маса, и остана за постоянно. Сега седеше кротко пред вратата за към мазето и не отлепяше очи от нея.

— Какво правиш? — попита го. — Зимника ли охраняваш? Да не би долу да има нещо? — Отправи се към вратата, но кучето изръмжа тихо, предупредително. Бетина отстъпи крачка назад и кучето като да се отпусна. — Купи? — продължи да му приказва Бетина. — Какво ти става? Спасявам те, храня те, приемам те у дома си, а сега не ме пускаш в собствения ми зимник. — Но както му говореше, усети, че всъщност няма никакво желание да слиза в мазето — ама никак.

Изведнъж самата мисъл за стръмната тясна стълба, влажните стени, миризмата на плесен и покритите с паяжини греди…

Онези греди…

Гредите, които Сара беше нарисувала. Бетина усети как цялата настръхна и пак погледна кучето? Какво ли има? Да не би да й чете мислите?

Или и то е усетило промяната в къщата?

Чайникът кипна, тя си направи чаша чай и взе да се укорява за глупавите си мисли. Не й беше за пръв път да се чувства особено в къщата — дори да изпитва страх. Но днешното усещане бе коренно различно от всеки друг път: тогава съвсем сама бе гледала някой филм от онези, които всяват ужас в душата дори на човек в многолюден киносалон, да не говорим за жена, живееща сам-сама в точно такъв вид къща, каквито тези филми особено сполучливо представят.

Да, но днес не гледаше филм, а нещата просто не бяха такива, каквито трябва да са.

И Купър, който обикновено се тръшваше в краката й, независимо къде се намираше тя, сега стоеше пред вратата на стълбището към зимника и я наблюдаваше.

Добре де, а къде са останалите животни?

Като по поръчка, през вратата на кухненския килер се измъкна Пайуакет — кафявият тигров котарак, кръстен на котарака в стария филм^[1], който си беше пуснала вечерта, след като го беше донесла у дома — и се уви около нозете й.

Глупачка. Втелява се. Всичко си е наред.

С Пайуакет по петите й и Купър, оставен на страж на определения от самия него пост в кухнята, Бетина се отправи с чашата чай и папката с рисунките към студиото си. Но вместо да пренебрегне мрака в стаите, през които минаваше, за да пести от сметката за електричеството, тази вечер запали всяка лампа, покрай която мина, прогонвайки колкото се може по-далеч мрака.

Мъглата се стелеше по огромните прозорци на бившата зимна градина, та вместо да види просторната почти замръзнала ливада, стигаща чак долу до заледеното езеро, Бетина съзираше в прозорците само собственото си отражение, което за част от секундата почти й заприлича на нечие друго — на жена, която Бетина разпозна като себе си, но която в момента не се намираше в безопасност вътре в къщата, а се губеше из мъглата навън.

Престани, Бетина, рече си. Стегни се. Просто вършѝ онова, за което дойде тук.

Сложи папката върху рисувателната маса, отвори ципа и извади рисунките на учениците от изминалия ден.

Най-отгоре бяха онези от последния час, с класа на Сара Крейн. Бетина ги прехвърли набързо, търсейки приноса на най-добрата си ученичка към тазвечерната й работа.

Но не намери нищо.

Обичайната сбирка от рисунки, от безлични до едва разбираеми, но нищо от Сара.

Какво е станало? Сара присъстваше в часа и колкото и труден да се беше оказал натюрмортът за повечето й ученици, поне на Сара не се предполагаше да създаде проблеми.

Но очевидно не си беше предала работата в края на часа.

Някъде към средата на купчината рисунки изведнъж застана нащрек.

Миг след това отнякъде над нея долетя мощен трясък и Пайуакет мигновено хукна на разузнаване.

Рефлексът й обаче — внезапното стягане на всичките й мускули и приливът на адреналина в кръвта й — бе предшествал трясъка.

Само с част от секундата, но това не й пречеше да е убедена, че беше усетила шока преди да чуе звука.

Това пък как стана?

Придърпа пуловера по-плътно около себе си и тръгна подир Пайуакет, но се поколеба. Дали пък да не се обади в полицията и да остане да ги изчака тук, докато…

Докато какво? Какво всъщност ще каже на полицаите? Че нещо в къщата й не е наред и че е чула някакъв трясък горе, като от нещо паднало? Ами то цял град знае, че живее с пет животни. Да не очаква полицията да дойде да разследва някоя строшена ваза само защото я е страх да отиде сама да я види в собствения й дом?

Пък и дори наистина нещо да не беше наред — дори наистина да има някой друг в къщата — Купър и Роки щяха да се съдерат от лаене.

Роки!

Ама, разбира се, че е бил той. Роки — оказал се по-непохватен и от Купър в най-лошите му дни — сигурно се е опитал да се качи със скок на леглото й, но е успял само да се тресне в нощното й шкафче.

И все пак, преди да тръгне да проучва станалото, Бетина се върна в кухнята, където завари Купър все ще на пост пред вратата към зимника.

— Хайде, Куп! Да вървим да видим какви ги е надробил Роки.

Големият пес обаче не помръдна.

— Моля ти се!

Купър се подвоуми, хвърли нов подозрителен поглед на вратата за мазето, после се изправи и последва Бетина до началото на стълбището. Но вместо да изтича както винаги напред, тази вечер кучето изчакваше на една-две крачки зад нея, а когато стигнаха първата площадка, май вече беше готово да се върне обратно.

Дали не беше чул нещо?

Бетина също спря и се ослуша.

Нищо.

Нищо, освен пипалото студен въздух, което като че се спусна отгоре й и от повея кожата на Бетина настръхна, а Купър тихо изръмжа.

— Да вървим! — настоя Бетина, но и се запита дали думите й са адресирани към кучето или към самата нея.

Стигна до етажа, но взе да усеща нещо ново: въздухът беше влажен и миришеше на плесен.

Като в мазето.

Сърцето й се канеше да излети от гърдите. Какво става?

— Може някой прозорец да се е счупил — прошепна на глас. Но дори в собствените й уши думите прозвучаха неубедително.

На горния край на стълбището сивият тигров котарак Форлорн — едноушко с нещастен вид, заради който Бетина му беше дала точно това име^[2] в мига, в който го видя — така се беше вторачил в стената, че Бетина неволно проследи погледа му.

И пак нищо не видя.

Гола стена, без нищо по нея, което да заслужи вниманието на един котарак. Грабна го и притисна към себе си топлото му тяло, но дори и то не я съгря насред мразовития дълъг коридор.

Нито една врата не беше отворена.

А все още не беше видяла две от животните.

Тръгна по коридора, взе да се ослушва пред всяка врата, после пъхаше ръка да светне лампата, преди да отвори вратата докрай.

Стаите до една бяха празни.

Нищо необичайно не забеляза.

Но и нищо сякаш не беше така, както трябва.

В мига, в който затвори вратата на синята спалня, тишината на къщата се наруши от джафкането на Роки и само след секунда малкият териер изприпка надолу по стълбите от третия етаж. Втурна се по коридора и така се хвърли в обятията на Бетина, че насмалко да я събори, а освен това си докара и злобно съскане от Форлорн.

— Какво има? — запита ги Бетина, докато го оставяше на пода. — Какво си направил?

Роки обаче само направи нов опит да скочи в ръцете й.

Температурата в коридора сякаш спадна още, а миризмата на плесен се засили.

Пред погледа на Бетина последната врата вдясно бавно се отвори навътре на скърцащите си панти.

Тялото на Купър се вдърви и кучето се притисна о нозете й.

Роки плахо изскимтя, а Форлорн тихо изсъска.

Бетина усети как я обзема ужасен страх — ужас, който като че излизаше от стаята с все още скърцащата врата.

Устата й пресъхна. Идеше й да хукне обратно надолу по стълбите, да избяга от къщата и да отиде…

Къде ще отиде?

Където и да е! Навсякъде другаде, но не и тук, в тази къща, в която нищо май не беше наред, животните се държаха особено, както никога дотогава, вратите се отваряха сами и…

Изведнъж древният и напълно глух бял котарак Худини, който от близо двадесет години живееше у Бетина, се показа от стаята в дъното на коридора.

Следван по петите от Пайуакет.

В мига, в който всичките й животни се събраха около нея, магията като че ли се изпари.

Къщата възвърна нормалното си състояние, ако не се смяташе странната миризма. Бетина пусна Форлорн сред останалата менажерия, отиде по широкия коридор до последната врата, пресегна се да запали полилея и се огледа.

На пода лежеше падналата от телевизора счупена лампа — голяма, грозна лампа, модел от средата на двадесети век, оформена като скачащ вълк, чиито очи светваха при запалването й за най-голям ужас на детето Бетина, която и на зряла възраст не беше престанала да я ненавижда.

Е, най-после краят й беше дошъл. Браво на Худини, че е успял да я строши!

Загадката най-после беше разгадана.

Бетина изгаси полилея и затвори вратата, за да не излиза повече миризма на плесен. Ще измете парчетата от лампата и ще проветри стаята в края на седмицата.

И чак когато слезе долу в кухнята, Бетина си зададе въпроса как е успял Худини, че и Пайуакет, поначало да влезе в стаята? Самата тя не беше влизала в нея от години. Явно от прекалено много години, след като толкова миризма се беше насъбрала.

Но пък, от друга страна, влизането на невероятно тесни места си беше открай време специалитет на Худини, с което си беше заслужил напълно името.

И все пак…

Престани! — заповяда си Бетина. — Стига си се навивала! „Шътърс“ си е най-обикновена къща.

Нали?

* * *

Щом часовникът в нишата под главното стълбище отмери девет часа, Бетина пак тръгна нагоре по стълбите, този път с намерението да си ляга.

Худини се беше свил на кравай върху ръкописа на прапрадядо й, който в по-голямата си част беше все още на нощното й шкафче, където го беше оставила.

Но поне петдесет листа се бяха разпилели по пода около шкафчето.

Останалите четири животни взеха да се настаняват на редовните си места за нощуване — всичките върху леглото й. Бетина започна да гали белия котарак, а той моментално се размърка.

— Какви си ги вършил, бе, сладур? Да не си чел писанията на стареца?

Прокара за последно нокти по козината на котарака, после се наведе и засъбира страниците, които животното беше разпиляло в процеса на лягане.

Събрала най-сетне листата, Бетина приседна на ръба на леглото и взе да ги подрежда.

Но когато се опита да отмести Худини от ръкописа, че да ги пъхне обратно по местата им, котаракът отказа да помръдне. Нито пък даде на Бетина да го гушне: присви назад уши, изсъска и замахна светкавично с лапа — добре, че тя успя да отдръпне навреме ръката си.

— Окей, окей — рече помирително Бетина. — Предавам се.

Остави петдесетината листа в ръката й до другите, върху които се беше пльоснал котаракът, и отиде в дрешника да се приготви за лягане. Когато се върна след няколко минути по бархетна пижама и плътен халат, установи, че Худини се е преместил.

Сега вече лежеше върху онези страници, които първоначално беше отхвърлил от ложето-ръкопис. Но щом Бетина се опита да го върне отново на леглото, Худини пак присви очи и я изсъска.

— Какво ти става бе, човек? — зачуди се Бетина. Оттам погледът й се премести върху останалите животни, които до едно я гледаха вторачено седнали, вместо да се свият в обичайните си пози за сън. — И изобщо какво ви има на всичките?

Пайуакет примига невинно.

Роки и Форлорн потропнаха с опашки.

Купър скочи на пода и отиде до вратата, но вместо да задращи по нея да го пуснат навън, седна отпреде й с явното намерение да остане на пост така, както беше седял преди това на долния етаж.

Хубаво, де, ама на пост срещу какво?

Бетина прогони мисълта от главата си, убедена, че ако не го направеше, нямаше да може да заспи от страх.

Пък и нищо не се беше случило въпреки по-раншните й притеснения — добре, де, въпреки обзелия я по-рано страх.

С изключение на една счупена грозна лампа.

Пъхна се в леглото и протегна уж небрежно ръка към ръкописа, готова да бъде нападната от Худини, но котаракът остана неподвижен, макар и втренчен в нея.

По някаква случайност Худини беше разхвърлял страниците от самото начало на историята — ако ръкописът изобщо представляваше някаква история — озаглавена „Месоядно“.

„Съвсем уместно“, мина й през ум, като си даде сметка от колко точно такива месоядни животни е заобиколена. И се поколеба.

Надали точно тази нощ бе най-подходящата за четене на странните фантазии на своя предшественик. Онези, които досега беше прочела, не приличаха на нищо от онова, което дотогава й беше попадало, а бяха по-скоро картинни описания на отвратителните деяния на хората, заслужили да бъдат в някогашния тукашен затвор.

Странното обаче беше, че прапрадядо й не упоменаваше конкретни случаи, нито подсказваше някъде, че писанията му са базирани на такива случаи.

По-скоро ги беше представил като белетристика.

Като плод на собственото му въображение.

Бетина се запита дали няма да намери някое по-подходящо четиво от „Месоядно“, но в мига, в който взе да прелиства страниците, Роки заръмжа, а Пайуакет замахна към халата й с извадени нокти.

Дори Форлорн изсъска и й се озъби.

Какво им ставаше на тия животни?

Нямаха нищо общо с домашните й любимци — поне не с онези, които беше оставила у дома си сутринта.

И те — като къщата — се бяха променили.

Имаше чувството, че в къщата се е появило нечие присъствие, някаква невидима сила, заплаха, каквато дотогава не беше усещала.

И очевидно животните също я усещаха.

— Което пък е пълна глупост — произнесе тя на глас, но в огромната къща гласът й прозвуча като слаб шепот.

Пъхна се под завивките така, както си беше по халат, после придърпа плътно яката му към врата си. Изведнъж убедила се някак си, че всъщност не й е оставено да избира, се зачете в ръкописа — пленителната история на един човек и неговото куче.

И то не какво да е куче.

А немска овчарка — огромно, пъргаво, идеално дресирано и абсолютно покорно на господаря си.

Бетина Филипс се опита да спре, след като стигна до пасажа, в който човекът завърза кучето си към масата и взе скалпела.

Опитът й се оказа съвсем неуспешен.

Някой — или животните, или странната невидима сила в къщата — преобръщаше страниците една подир друга.