Джон Сол
Дом за разплата (8)

Осма глава

Сара остана да седи безмълвно на мястото си в кабинета на госпожица Филипс и след като съучениците й излетяха в коридора.

Какво ли толкова е направила?

За какво я кара госпожица Филипс да остава след училище?

Какво ли е сгафила през изминалия ден? Та те изобщо не бяха работили; само слушаха беседата на госпожица Филипс за натюрмортите и как най-добрите били така старателно композирани, че изобщо нямали вид на композиция. Така че нямаше в какво Сара да е съгрешила, след като само си беше водила записки.

Когато останаха сами в стаята, учителката затвори голямата врата и приседна на ъгъла на масата. Сърцето на Сара щеше да изскочи.

Вещица.

Сети се за казаното от приемната й майка предната вечер и погледна към стъклото на вратата, за да се убеди, че Тифани и Зак не надничат оттам и няма да съобщят довечера на майка си, че Сара са я задържали след училище.

— Как ти се видя днешният урок? — попита госпожица Филипс. — При твоя талант сигурно ти се е сторил елементарна работа.

Сара сви рамене, но нищо не каза.

Учителката млъкна, намести се по-удобно върху масата и Сара изведнъж усети, че какъвто и да е поводът за разговора им, няма нищо общо с отминалия урок. А Бетина Филипс го потвърди със следващите си думи:

— Сара, притесних ли те, като тази сутрин ти предложих да те докарам до училище?

Сара усети как лицето й пламна, но завъртя глава.

— Какъв е проблемът тогава?

Сара прехвърли всички дошли й на ум отговори и изведнъж се сети за децата в столовата:

— Не предложихте да закарате някое друго дете — промълви. — Това, че ми е трудно да ходя, не значи, че имам нужда някой да ме кара. Ако другите видеха, че се качвам, после щяха да…

И млъкна. Ако почнеше да се оплаква от подигравките, току-виж госпожица Филипс отишла при директора, а той ще вземе да привика родителите на децата и тогава положението ще стане съвсем зле.

— Само това ли? — попита Бетина. — Сигурна ли си, че няма и друго?

Сара се поколеба, но в крайна сметка реши, че не вижда причина да не каже на госпожица Филипс самата истина, дори с риска да изкара приемната си майка… „тъпа“ беше първата дума, която й дойде на ум, но Сара моментално я отхвърли. Но пък и какво значение има впечатлението, което ще създаде за Анджи Гарви? Най-малко пък ще вземе да лъже какво е казала приемната й майка. Сара се прокашля и погледна Бетина право в очите:

— Приемната ми майка ми забрани да общувам с вас извън часовете по рисуване.

— Така и предполагах — усмихна се тъжно Бетина. — И ме нарече „вещица“, нали?

Сара се изчерви и бързо сведе очи, но кимна.

— Ти обаче нали не вярваш във вещици?

Сара не помнеше друг път да е водила толкова неудобен разговор.

— Май не — прошепна, забила поглед в масата пред себе си.

— Чудесно — рече Бетина. — Но е хубаво да сме си изяснили позициите. Ти си талантливо момиче и никак не ми се ще талантът ти да отиде на халос само заради онова, което се говори по мой адрес.

Сара вдигна очи и лицето, което видя, изобщо не беше лице на вещица, а най-нормално — с топли очи и мила усмивка. Как може изобщо да му дойде някому на ум да приказва такива неща за тази жена, каквито разправяха семейство Гарви. А Бетина Филипс като да прочете мисълта й и взе да отговаря на незададения й въпрос:

— Живея в една стара резиденция, „Шътърс“, която е видяла и по-добри времена — заразказва Бетина. — Много по-добри времена. И, естествено, днешните деца твърдят, че е обитавана от призраци. Което, разбира се, не е вярно, независимо, че е построена преди повече от сто и петдесет години и е била дом на сума ти поколения на рода ми. — Меката й усмивка се разля нашироко върху лицето й. — Но това, че съм живеела в обитавана от призраци къща, не е нищо. Била съм различна — И така произнесе думата, че от най-обикновено прилагателно я превърна в обидна. — Защото съм художничка — добави, а гласът й спадна толкова, сякаш заговорничеше. — Но и това не е най-страшното, а интересите ми към картите таро, астрологията и всякакви там религии, особено по-мистичните. Изучавала съм лечебните свойства на разни билки и съм ги отглеждала в градината си. Но най-много ги боли от това, че не ходя на черква, а в Уоруик това само по себе си е достатъчно, за да те сметнат за подозрителна. Не обядвам с разни дами, не участвам в правилните комисии, нито се занимавам с подходяща благотворителност. Обличам се така, както на мен ми харесва, и си гледам работата. И всичко това, както си щяла да установиш и без Анджи Гарви да ти го каже, ме прави различна. А пък аз съм си различна открай време, още откакто бях на твоята възраст.

Млъкна, а Сара изведнъж проумя какво точно иска да й каже Бетина Филипс: че когато тя е учела в това училище, тя е била обектът на всеобщия шепот и подигравки. И че когато Бетина е била на нейните години, най-вероятно Анджи и Мич са били сред учениците в столовата, които са й се присмивали за това, че не е съвсем като тях.

— Но най-хубавото от всичко, Сара — рече Бетина и придърпа един стол към противоположната страна на рисувателната маса, — е това, че тъкмо тези, които най-много сплетничат по мой адрес, винаги опират до мен, когато закъсат. Представяш ли си? Чукат потайно на задната врата да съм им гледала какво ги чака.

— Сериозно ли? — не вярваше на ушите си Сара.

— Най-сериозно — повтори Бетина. — А аз правя всичко по силите ми да не ги разочаровам. Държа се любезно с тях. Нареждам картите таро и се стремя да им кажа онова, което очакват да чуят и те си тръгват доволни. Понякога ме молят за билки, тъй като смятат, че правя някакви вълшебни отвари. Билките много често им помагат — но не защото са вълшебни, а понеже познавам лечебните им свойства.

— И Анджи Гарви ли е идвала? — прошепна Сара.

Бетина сви рамене:

— Никога не споменавам имена. Мисълта ми е, че не бива да вярваш на клюките. Ти си на четиринадесет и си по-умна от повечето тукашни деца. Така че каквото и да чуеш да се приказва за някого, прецени всички факти и сама реши какво да си мислиш за този човек.

— Да, но това не променя факта, че все пак трябва да живея у семейство Гарви — напомни й Сара.

— Абсолютно вярно — съгласи се Бетина. — И най-малко желая да ти причиня неприятности. Но и не ща да те изгубя като моя ученичка само заради някакви си там средновековни глупости. Нито ще се задоволя с това да правиш само минималното, колкото да преминеш по предмета ми. Според мен ти притежаваш многообещаващ талант и смятам, че съм в състояние да помогна да усъвършенстваш уменията си.

— Много ще ми е приятно — засмя се Сара.

— И на мен — рече Бетина и бутна назад стола си. — Но няма да успея, ако започнеш да се боиш от мен. Така че засега ти пожелавам приятна вечер. И довиждане до утре. — Учителката се върна при катедрата си и заприбира някакви ученически рисунки в папката си с ципа.

А Сара си взе раницата и пое към дома в много по-добро настроение, каквото отдавна не й се беше случвало.

* * *

Ник Дънигън беше влюбен.

Или, по-точно казано, беше убеден, че няма начин да не е влюбен. Че какво друго може да е, запита се на минаване през тежката врата на училището към на студа навън. Главата му като че беше празна, нещо го глождеше под лъжичката и само като се сетеше как седеше срещу Сара Крейн в столовата, сърцето му почваше да думка, а по физиономията му се размазваше усмивка, която сто на сто изглеждаше глупава.

Днес до обяд изобщо не беше имал представа що за нещо е това — любовта — но сега му стана ясно.

От нея на човек му става хубаво, иде му да затанцува и в същото време се чувства едно такова, особено.

Но най-вече му става ясно, че е намерил другиго, на когото може да се довери.

Комуто всичко може да каже. Абсолютно всичко.

И как можа така бързо да му се случи?

И защо, щом Сара Крейн се появеше, гласовете му млъкваха?

И пазеха пълно мълчание.

Невероятно, удивително, щастливо мълчание, сякаш тя и над тях упражняваше същото въздействие, каквото оказваше и на него. Та не посмяха и да гъкнат, като взе да й разправя за халюцинациите си.

Това само по себе си беше адски странно: досега беше споменавал за халюцинациите единствено на майка си и на лекарите. А ето че днес го сподели и със Сара Крейн, а тя изобщо не му се подигра.

Спря се на стълбите пред училището. Дали пък да не изчака Сара и да я изпрати до дома й. Ами ако тя не поиска да се прибират заедно? Ами ако вече е размислила върху онова, което й разправи по време на обеда, и е решила, че е откачен?

При тази ужасно гадна вероятност направо му се отщя да я чака.

Що за тъпа идея поначало? Откъде-накъде такова хубаво и добро момиче като Сара Крейн ще изпита към него такива чувства, каквито той изпитва към нея? Запрескача стъпалата през едно и щом стъпи на тротоара, свърна надясно и пресече футболното игрище по диагонал към дома си, а под подметките си чу хрущенето на почти замръзналата трева.

Но на минаване покрай трибуната в далечния край на игрището погледът му беше привлечен от нещо, което мръдна изпод седалките. И чу глас, от който стомахът му се сви.

Конър Уест.

Всичките номера на Конър минаваха, тъй като беше син на шефа на цялата уоруикска полиция, състояща се от трима помощник-шерифи, включително и баща му.

— Здрасти — каза Конър.

И докато Ник се усети, се оказа наобиколен от Конър и двама негови приятели. Еуфорията от следобедните часове мигновено се изпари.

И той пак стана лудия Ник Дънигън.

— Значи лунатикът вече си има гадже, а? — изсмя се злобно Конър. — Как ли се чувства човек, след като е изклатил една саката, а?

Боби Фендлър почти се навря в лицето на Ник и гадно се нахили:

— Като ви гледахме на обяд, си викахме: „Тия що не си вземат стая в някой мотел?“

— Сега къде си тръгнал? Да търсиш терен за чукане ли? — обади се и Елиът Наш. — С оная, куцата?

Пробудените гласове в главата на Ник взеха шумно да се възмущават.

— Ще ни пуснеш ли да гледаме? — изнахалства Конър. — Щур купон ще стане: Ник Лунатика се мъчи да го навре на сакатото си гадже.

— Божичко, ще се издрайфам при самата мисъл — хвана се Елиът през корема и се преви, сякаш се канеше да повърне върху маратонките на Ник.

— И ще им се народят куп гърбави психопатчета, представяте ли си? — ръгна Конър Ник в гърдите.

Ник успя да замръзне на място. Още няколко минути и ще им писне и ще го оставят на мира.

Както винаги.

Но съвещанието в главата му надигна вой: бий ги, не им прощавай, тресни им по един, извади им очите, ритай ги, хапи ги, дери ги с нокти, ако трябва, ама ги остави паднали на улицата — да се гърчат от болка, да кървят и да умрат. Воят се засили дотам, че Ник очакваше главата му да се пръсне от болка, а и на зрението му стана нещо.

Вече едва виждаше Конър, Елиът и Боби.

— Млъкнете! — викна задавено Ник. — Млъкнете. Затрайте, моля ви се!

— Да си траем ли? — викна Конър и пак го ръгна в гръдния кош. — Кой си ти, че да ми кажеш да млъкна бе?

Някаква агония експлодира в мозъка на Ник и зрението му изведнъж се проясни.

Месото падаше на ивици от лицето на Конър, а кръвта се стичаше по врата му и капеше по земята.

Елиът избухна в пламъци, но викът от зейналата му уста се удави в гласовете на демоните в главата на Ник.

— Престанете! — викна Ник.

— Я млъквай бе, лузър такъв. — И Боби Фендлър силно блъсна Ник, за да подчертае думите си.

Сега вече от Боби се разхвърчаха цели парчета, носени от някакъв могъщ вятър, и провиснаха от голите клони на обезлистените дървета като окървавени декорации за Хелоуин.

Елиът Наш продължаваше да гори и плътта се топеше по костите му.

А езикът на Конър Уест висеше само на нещо като конец и припляскваше гротескно при всяка казана от него дума.

— Млъкнете! — изпищя Ник и така диво замахна, че тримата му мъчители се стреснаха и отстъпиха. — Оставете ме на мира! Не искам повече да ви виждам!

— Айде, споко бе — обади се Конър. — К’во толко сме ти направили?

Но в главата на Ник, готова да се пръсне от пищящите гласове, думите на Конър се изгубиха като кротко бълбукане, а ужасите, които виждаше, не престанаха дори когато стисна очи. Закри ушите си с ръце и взе бавно да се върти на място.

— Не! Не! Не! — въртенето му ставаше все по-шеметно, сякаш го тласкаше някаква невидима сила.

— Леле-лелеее! — прошепна Конър и дръпна Елиът Наш за лакътя. — Давай да изчезваме, че тоя май съвсем изперколяса.

— Откаченяк — добави Боби Фендлър, но не се сдържа и блъсна за последно въртящото се момче.

Ник изгуби равновесие и се строполи на тревата, а тримата му мъчители се отдръпнаха, озърнаха се да се убедят, че никой не ги е видял, после хукнаха да бягат.

Ник беше обхванал главата си с ръце и се молеше задавено, но и неговият глас потъваше моментално в какофонията на пищящите за отмъщение демони.

* * *

По някое време гласовете се поуспокоиха.

Ник седна, напипа в раницата плетената шапка и я нахлупи на главата си да стопли замръзналите си уши. С крайчеца на окото мярна няколко провиснали от клоните късове месо от Елиът Наш и за миг му се стори, че и в канавката пред трибуната все още се стича кръв.

Но в същото време виждаше и реално съществуващи неща. Току до футболното игрище се издигаха къщи, минаваше тротоарът, и само след няколко преки щеше да си е у дома.

Изправи се, отупа прахоляка и пясъка от панталона и пое към къщи.

* * *

Сара излезе от училището с толкова книги в раницата си, колкото не бе подозирала, че е в състояние да носи, спря се на тротоара и се огледа за Ник. Не че имаха някаква уговорка да се срещнат след часовете, пък и да я беше чакал, тя бе закъсняла заради срещата си с госпожица Филипс. Въпреки това й стана мъчно, че го нямаше; заболя я почти толкова, колкото и от хълбока, който я измъчваше на всяка крачка.

Е, и утре е ден.

Както си вървеше по тротоара, погледът й се привлече от нещо на витрината на сувенирния магазин на главната улица, точно срещу градския площад: голяма — и прекалено пъстра — карта на Уоруик, с отбелязани по нея всички местни исторически забележителности и черкви — макар и не толкова очебийно, колкото местонахожденията на членуващите в местната Търговска камара фирми, които бяха спонсорирали създаването на картата.

Сара успя да намери гимназията, дома на семейство Гарви и, разбира се, магазина, пред който стоеше в момента. В самия край на картата забеляза и затвора, в който лежеше баща й. А само на километър и половина от нея, на брега на Шътърс Лейк, откри нещо друго.

Сградата на някогашния затвор, очевидно заменен от сегашния.

Сара килна глава и се загледа в дребното изображение на бившата къща на управителя на затвора — единствената останала оттогава сграда.

И колкото повече се взираше, толкова повече осъзнаваше колко прилича тя на къщата, която бе изобразила в часа по рисуване.

Къщата, която досега бе виждала единствено в мъчещите я от време на време кошмари. Сви очи и заразглежда още по-внимателно картинката. Вярно, приликата беше съвсем очебийна, но пък малко ли стари каменни къщи има в Ню Инглънд? Стотици? Ако не и хиляди. Къщи, които няма начин да не си приличат в едно или друго отношение.

Изведнъж си зададе въпроса: дали пък това не е къщата на Бетина Филипс?

И след като реши, че ще е полезно за крака й да походи малко повечко, Сара съсредоточи цялото си внимание върху картата, запомняйки маршрута до мястото на бившия затвор. Когато го запамети достатъчно добре, че да е сигурна, че няма да се изгуби, тръгна по тротоара, а на първото кръстовище пое в северна посока. Притесни се само когато запалиха уличното осветление, но слънцето й се стори още доста нависоко, пък и разстоянието не беше кой знае колко голямо.

Разполагаше с достатъчно време.

Петнадесет минути по-късно Сара вече оглеждаше дългата извита автомобилна алея към „Шътърс“. Ръждясали порти висяха от пантите, а по сложните им орнаменти от ковано желязо се бяха впили клоните на заскрежено дребноцветно чадърче^[1]. Сара смъкна раницата, остави я на земята и разкърши схванатите си рамене.

Щом има порти, значи не е желателно да влиза. Ако минеше през тях, щеше ли да значи, че е влязла без разрешение в чужд имот?

Но пък те защо не са затворени? Вероятно госпожица Филипс няма нищо против хора да вървят по алеята й. А и тя само ще се приближи толкова, колкото й е нужно, за да огледа къщата.

Остави тежката си раница с учебниците до портата и тръгна бавно по автомобилната алея, която се оказа по-дълга, отколкото предполагаше.

Когато отмина последната извивка на алеята, сградата се появи пред погледа й и потвърди казаното от Бетина: наистина изглеждаше запусната.

Кепенците й висяха под всевъзможни ъгли, също като портата от ковано желязо, улуците покрай стрехите едва се крепяха на място, а някои бяха толкова провиснали, че надали успяваха да отведат дори част от дъждовните води.

Всичко по къщата беше разкривено и ръждясало.

По тротоара липсваха плочи, а големият шадраван отпред имаше вид на непочистван от десетилетия.

Нищо чудно, че хората очакваха сградата да е обитавана от призраци.

Страшна, но и необичайно позната.

Сара затвори очи и моментално си представи рисувателната хартия върху масата, заедно с кафявия пастел.

Представи си изображението на каменната сграда с начупения силует на покрива и скатове, хвърлящи странно преплитащи се сенки.

А щом отвори очи, видя същата сграда пред себе си.

По-западнала, отколкото на рисунката й, но несъмнено същата.

Ръцете й настръхнаха, а след малко — и гърбът й.

На всяка цена трябва да се махне, преди Бетина Филипс да е погледнала през прозореца и да види, че е влязла без разрешение.

Тъкмо в този миг иззад ъгъла на къщата се появи черно куче с грива около шията и с приведена глава. Сниши се и впери поглед право в нея.

Сара се смрази. Само това й липсваше сега — да я погне някое куче пазач. Стигаше му само да й скочи и тя щеше да се озове на земята, без изобщо да може да се защити.

Кучето взе да се прокрадва много бавно към нея по автомобилната алея — с настръхнала козина по гръбнака и приведена към земята глава.

Сара не смееше да помръдне. Чуваше се как диша, а сърцето й направо щеше да изскочи.

Изведнъж и двамата чуха затварянето на автомобилна врата, кучето се стресна, приклекна, хвърли последен поглед на Сара и така бързо и безшумно изчезна в гората, сякаш изобщо не се беше появявало.

Заработи автомобилен двигател.

Сара отстъпи от алеята и се прикри сред дърветата.

Спусналото се съвсем близко до хоризонта слънце блестеше право в очите на водача. Сара успя да огледа човека зад волана на минаващата кола: сама жена, с пристегнати плътно на тила коси, но засмяна, сякаш току-що е чула добра вест.

Дали пък не беше някоя от градските сплетници, дето разнасяли клюки за Бетина Филипс, пък после идвали да се съветват с нея?

Изчака колата да се скрие зад следващия завой на алеята, излезе из укритието си и хвърли за последно поглед на сградата.

Изведнъж й се прищя да може и вътре да надникне. Буквално не можеше да си представи как Бетина живее сама в такова огромно жилище.

Съвсем сама ли го обитава, или си има поне няколко домашни любимци? Дали и мебелите й са така скапани като къщата?

Из един от комините се проточи тънка струйка дим. Свечеряваше се и Бетина Филипс беше запалила камината си.

Сара трябваше бързо да се прибере, преди да се е стъмнило, но дори и тогава щеше да й се наложи да измисли за пред Анджи Гарви убедително оправдание за отсъствието си.

Библиотеката! Точно това ще каже. Била е в библиотеката. И за да не се получи пълна лъжа, ще вземе да се отбие там на път към дома.

Но и дума няма да спомене за Бетина Филипс.

Нито една.