Джон Сол
Дом за разплата (3)

Трета глава

Сивата фасада на щатския затвор „Лейксайд“ в Уоруик придаваше допълнителна студенина на късното есенно утро, та още с влизането й подир Кейт Уилямс през вратичката, която свързваше паркинга със самия затвор, Сара Крейн усети как потръпна от лоши предчувствия. Как могат да държат баща ми тук? Хвана се за Кейт не само за душевна подкрепа, а и да укрепи болезнената походка, останала й вследствие на операциите на хълбока и крака. Ще трябва да свикваш, момиче, каза си на ум. Това ще ти е за цял живот… завинаги… така че нямаш друг избор.

Кейт сякаш разчете мислите на Сара, забави леко крачка, стисна ръката й и й се усмихна насърчително.

Някакъв униформен им направи знак да минат през металния детектор, после Кейт ги вписа в книгата за посетители, сложи чантичката си върху конвейера и мина внимателно през рамката. При нов знак от служителя Сара пристъпи напред, сложи раницата си върху конвейера, после прекуцука през рамката, която моментално изпищя силно.

Хълбокът й! Изобщо не й беше минало през ум, преди да пристъпи през детектора. Понечи да обясни, но Кейт Уилямс вече беше грабнала чантичката си от конвейера и я отваряше.

— Има метални плаки в хълбока и крака си — каза и подаде лекарското свидетелство на най-близкия пазач, който й го върна, след като го фотокопира.

— Трябваше да се сетя предварително да ви го дам — рече Кейт и пъхна документа в раницата на минаващата през детектора Сара, която се спря друг служител да я сканира с ръчния си детектор. — Мога да ви направя колкото копия си поискате, но ми се струва, че ще е най-добре да задържите това за постоянно, като знам как всички вече подлежат на сканиране.

— Окей — каза пазачът с ръчния скенер. — Продължавайте.

Сара пак нарами раницата и влезе подир Кейт в нещо с вид на занемарен училищен стол.

Около дузина кръгли маси с по четири и повече пластмасови столове край всяка, седяха дузина мъже. Сара облиза притеснено долната си устна и с разтуптяно сърце взе да оглежда лицата им, да търсиш баща си.

В ъгъла се изправи висок слаб мъж и им помаха неуверено с ръка, макар на Сара да й се стори, че всъщност маха другиму. Чак тогава осъзна, че това е баща й, но той така се беше променил, че едва го позна.

Главата му бе гола, остригана нула номер.

И беше страшно отслабнал, откакто за последно го беше видяла.

И лицето му бе по-бледо и по-изпито.

— Т-т-татко? — заекна. Но като чу гласа й, погледът на бащата буквално грейна и тя се втурна към него, без да обръща внимание на болката в хълбока и крака.

Ед Крейн я сграби и я вдигна нависоко в мечешка прегръдка и за пръв път от няколко месеца Сара изведнъж се почувства сигурна.

Сигурна. Спокойна. В безопасност.

И обичана.

— Физическите контакти са забранени — напомни й някакъв надзирател, при което краткият й миг на сигурност рухна пред ужасната реалност на онова, което се беше случило.

— Извинявай — прошепна баща й и я пусна внимателно на пода. Задържа я да запази равновесие, после я отведе до един от столовете и седна до нея толкова близо, че пръстите им почти се докосваха, но не съвсем, за да не предизвикат нова забележка от охраната.

— Благодаря, задето доведохте момиченцето ми — каза Ед на присъединилата се към тях Кейт Уилямс.

— Съжалявам, че не можа да стане по-скоро — отвърна Кейт. — Но рехаби…

— Кейт е направо чудесна — намеси се Сара в желанието си да не похаби в приказки за нейните страдания и една секунда от малкото полагащо им се време заедно. Понечи да пъхне длан под бащината, но се възпря в последния момент, тъй като в главата й отекна предупреждението на пазача. Едва тогава забеляза щампата „ЗАТВОРНИК“ върху ризата му и очите й се наляха със сълзи.

— Недей, миличко — прошепна задавено Ед Крейн. — Всичко ще се… — Но гласът му не издържа и той не успя да си довърши изречението.

— Ще се оправя — продължи да се бори със сълзите си Сара. — Само че… — тук нейният глас се пречупи, та тя бързо бръкна в раницата и извади оттам навит на руло лист. — Направих това за теб, докато се учех пак да ходя — рече и го подаде на баща си, а един от охраната се приближи да види какво става.

— Това, че те виждам, ми е предостатъчно — каза Ед. — Как ти е кракът? Много ли те боли?

— По малко — призна си Сара, а в това време баща й разви листа.

— Бележи сериозен напредък — намеси се Кейт, явно забелязала мъката на Ед Крейн от онова, което беше причинил на дъщеря си. — Вече окончателно захвърли патериците.

Но Ед беше престанал да я слуша и бе вперил поглед в разстланата върху масата картина. Изображението беше на Сара, а в очите й грееше усмивка, някаква вътрешна светлина, която дори дебелите черти на въглена не успяваха да скрият.

— Много… много е красива — прошепна Ед.

— Гледах се в огледалото, затова всичко ми е наопаки — каза Сара, но Ед само завъртя глава.

— Не забелязвам такова нещо. Приликата е пълна. — И извърна рисунката към Кейт. — Вие видели ли сте я?

Кейт кимна, без нищо да каже.

— Одрала си кожата на майка си. — Ед плахо пипна с пръст лявата буза на рисунката, точно както в спомените на Сара бе докосвал майка й навремето, когато… навремето, когато…

Когато всичко им беше наред, майка им не беше почнала да боледува, баща й си попийваше само от време на време и… Престани! заповяда си сама Сара. Стига си ревала и си се самосъжалявала!

— Благодаря ти, обич моя — чу тя как каза баща й и се отърси от мислите, които я бяха обзели. — И на вас съм ви безкрайно благодарен, госпожице Уилямс.

— Наричайте ме Кейт — каза служителката от „Социални грижи“. Забеляза, че и бащата, и дъщерята не желаят да дадат воля на напълнилите очите им сълзи, и реши да смени темата:

— Успяхме да намерим тук, в Уоруик, семейство, в което Сара да живее. Те…

— Какво ще кажеш, а? — възкликна Сара, възползвайки се мигновено от дадената й от Кейт възможност. — Имат момиче на моите години и момче, което е с две години по-голямо. Така че ще мога редовно да ти идвам на свиждане! — Видя ужасната мъка, която изби по лицето на баща й, макар и само за част от секундата, но и тя й стигна да си даде сметка колко силно съжаляваше той за всичките мъки, които й беше причинил. — Ще ти… ще ти нарисувам още картини — предложи му, като в същото време се чудеше какво друго… какво друго… би го накарало да се почувства по-добре, но си даваше и сметка, че няма такова нещо.

— Ще се оправя — прошепна Ед. — Аз съм късметлия човек.

— А щом те пуснат — упорстваше Сара, — ще се върнем във фермата. И тогава ще… — Но думите пак застинаха на устните й, след като видя погледите, които си размениха баща й и Кейт.

Няма да се върнем във фермата, рече си. Никога.

* * *

Анджи Гарви избърса всички кухненски плотове, изплакна гъбата и я напъха в устата на керамичната жаба, която всички в семейството, освен тя, ненавиждаха, и натисна копчето на миялната машина. Оставаше й само да забърше кухненския под.

Жалко, че така и не й остана време да измие прозорците.

Доста мръсни бяха, но пък като пуснеше пердетата, ивиците мръсотия почти не се забелязваха.

Измъкна от килера прахосмукачката и пъхна щепсела в контакта в малката трапезария, очаквайки възмутения рев на Мич, който се беше пльоснал на редовното си място на дивана и гледаше някакво спортно предаване по телевизията.

— Мич — рече, — няма как да не пусна прахосмукачката.

— Изчакай — нареди й той, без да си направи труда да я погледне.

Мускулите по челюстта на Анджи се стегнаха, но вместо да отложи чистенето за по-късно, отиде до дивана, взе дистанционното и угаси телевизора.

— Ей! — озъби й се Мич. — Що ми спря това? Гледам го.

Посегна да си вземе дистанционното, но тя отдръпна ръката си.

— Гледаш, краставици — рече. — Я ми кажи кои играят и какъв е резултатът — поне приблизително. — И като видя празния му поглед, завъртя ножа още по-дълбоко в раната: — Добре де, зарежи резултата. Кажи ми само имената на двата отбора. Поне на единия тогава.

Физиономията на Мич стана още по-ядна и той гневно смачка бирения кен в ръката си.

— Видя ли? — продължи да му се подиграва Анджи. — Не знаеш изобщо кои играят. — И хвърли дистанционното обратно на дивана. — Я да станеш и да се облечеш! Онази от социалните след един час ще доведе приемното момиче и нямам никакво желание да ме излагаш.

— Много съм си добре така — отвърна Мич. — И никакво приемно дете не ми е притрябвало. Само допълнителни ядове ще си имаме. Ако е много стока, нямаше да опрат до хора като нас.

Анджи разтвори завесите и Мич — небръснат и още по тениската и гащите, с които спеше — взе да примигва срещу светлината.

— Айде стига ма, Андж — замрънка. — Не ми разваляй почивния ден.

— Като те гледам напоследък, почивните ти дни са повече от работните — не му остана длъжна тя. — Ти май забрави, че ти орязаха часовете в затвора, а? И че вече изобщо не успяваме да свържем двата края? — Вдигна от пода някакви играчки на кучето и ги хвърли в ъгъла.

— Да не би аз да съм виновен?

— Не съм казала такова нещо. Пък и какво значение има. Колкото — толкова.

— Ти що не вземеш да се хванеш на работа? — заяде се той.

— Та малко ли ми е тази, дето я върша? — насъбра Анджи купа стари вестници от масичката пред дивана. — Нали аз се грижа за вас със Зак и Тифани? Може и да не си даваш сметка, ама никак не е леко. А сега правя, каквото мога, да изкарам допълнително някой и друг долар, като добавим нов човек към домакинството ни. Ти да не си забравил, че тая приемна работа все пак се плаща, а?

Мич се почеса по корема и допи последните глътки от смачкания кен.

— Хайде вземи да се стегнеш — плесна го Анджи по крака с вестниците. — Трябва да впечатлим тази от социалните. — Погледна часовника си. — Остават четиридесет и пет минути до идването им. Отивай да се обличаш!

Набута вестниците в кухненския чувал за боклука, а когато се върна във всекидневната, Мич вече го нямаше. Изхвърли и празния му кен, отупа възглавничките и ги подреди така, че да скриват най-видимите петна по вехтия диван. Оставаше й да забърше прахта, да мине с прахосмукачката и да напръска леко освежител за въздуха, и всекидневната ще е готова. Особено ако междувременно Пепър не намъкне част от купчината гниещи градински листа, които Мич така и не изхвърли от двора. И кучето не успя да изкъпе, а старият кокер шпаньол вонеше доста гадно, когато се прибереше мокър.

Анджи пусна прахосмукачката и тъкмо се накани да чисти стаята, от горе слезе Мич в одърпания си спортен пуловер от уоруикската гимназия и по чифт дънки, които бяха горе-долу на възрастта на пуловера, но поне бяха прани.

— Отивам у О’Мали да си догледам мача — рече. — Дай малко пари.

Малко преди това Анджи се беше върнала от бакалницата и й бяха останали само двадесетте долара, с които децата да си платят училищните обеди през седмицата. Все пак за предпочитане беше Мич да не си е у дома, когато дойдеше жената от „Социални грижи“, пък дори и с цената на това, парите за обедите на децата да бъдат изпити под формата на бира в местната кръчма.

— Виж там в чантата ми — въздъхна.

— Благодаря — заби той нос в портмонето, измъкна парите, отвори предната врата и се размина на излизане с мокрия, кален Пепър.

— О, нееее! — изстена Анджи, но ветроустойчивата врата вече се бе хлопнала зад гърба на изчезналия Мич. — Ела тука, Пепър — вдигна тя внимателно мръсното куче от пода и го отнесе в кухнята. — Изчакай тук една-две минутки и ще дойда и теб да почистя.

Усети пот по тила си. Ако продължеше да чисти къщата, а след нея и кучето, нямаше да й остане време да си вземе един душ.

Явно трябваше да избере: или къщата да изглежда неугледна и да мирише, или тя.

Реши да зареже къщата за сметка на собствената си хигиена и тази на кучето и се запъти към кухнята.

Ще се оправи, доколкото може, ще почисти и кучето, а тъкмо преди да дойде посетителката, ще запали и една ароматна свещ.

Не че ще се усети кой знае колко, но все е нещо.

* * *

— Слушаш ли ме, Сара? За това училище става дума. В него ще ходиш. Няма ли поне да го погледнеш?

Гласът на Кейт Уилямс прекъсна спомена на Сара за посивялото, хлътнало лице на баща й и тя проследи показалеца на патронажната служителка. „Патронажна служителка“ повтори си на ум.

Това пък що за израз е? Звучи й толкова… толкова… И тя самата не знаеше какво точно. Като да ставаше дума не за истински човек, а само за някакви там книжа в папка. Какво им пречи да викат на Кейт „съветничка“ или нещо от тоя род? Не че има някакво значение, тъй като само след минути Кейт ще я остави в дома на семейство Гарви и кой знае кога пак ще се видят.

Ако не беше…

Ако не беше какво?

Крайно време беше да престане да използва този израз. Колко пъти беше прибягвала към него през последните два месеца? Сто? Хиляда?

Ако не беше умряла майка й… ако баща й си беше останал у дома онази вечер… ако не беше излязла самата тя същата вечер. Но това си оставаха единствено предположения, а тя бе длъжна да се съобразява единствено с онова, което беше станало, а не с другото, което, ако не беше… И пак си спомни как майка й често повтаряше: „Колкото и да си мечтаеш, нищо не се сбъдва.“ Или: „Съобразявай се с онова, което е, а не с това, какво би трябвало да бъде.“

Колко права е била, рече си Сара. Точно така и ще постъпя.

Чак сега погледна през стъклото и установи, че са напуснали тясното шосе, което лъкатуши между фермите от затвора до Уоруик, и са навлезли в самото градче.

Училището, което Кейт й сочеше, имаше вид на поне стогодишно, но беше боядисано наскоро в бяло с черни первази като повечето околни къщи.

Беше голяма сграда с обширно игрище в съседство и тенис корт зад паркинга. Насред предната ливада стърчеше пилон за знамето, а на минаване видяха как група момчета в екипи за американски футбол тичат по пистата, а мажоретките тренират на затревения терен.

— Разправят, че тази година имали много добър отбор — каза Кейт, като видя накъде гледа Сара.

— Баща ми е играл футбол — рече момичето и мигновено съжали.

— Всяка седмица ще можеш да го виждаш — напомни й Кейт. Свърна наляво и след две преки Сара имаше чувството, че са се озовали на филмова снимачна площадка.

В центъра на градчето Уоруик се намираше площадът, а в средата на площада — белведер, какъвто Сара беше виждала десетки пъти на кино, но нито веднъж — на живо. На отсрещната страна на площада, пред старовремска островърха колиба от дървени трупи, се извисяваше в свръхестествена големина бронзовата статуя на мъж със стара пушка кремъклийка.

— А този е Джеремая Бигълоу пред първата къща в Уоруик, построена през 1654 г. Сега в нея има музей.

— Много е сладка — рече Сара и заразглежда магазинчетата от двете страни на улицата. Не видя нито една табела на „Севън-Илевън“, „МиниМарт“ или някоя друга от вездесъщите търговски вериги. Само на излизане от площада зърна старата библиотека „Карнеги“^[1] до пощата с половин дузина паркирани пред нея й на верев автомобили.

— За пръв път виждам такова нещо — отбеляза Сара с настроение, което като че се бе повдигнало от срещата с това кокетно градче, излязло сякаш от учебника по история. — Гледай! — посочи двете легнали пред кафенето кучета, чакащи търпеливо господарите си. — Тук дори не си връзват кучетата!

Минаха покрай голям парк с пътека за джогинг между кленовете, после Кейт пак сви наляво и подмина голяма черква със сложни стъклописи и скромна табела, обявяваща я за „Божа мисия“. Оттам Кейт свърна надясно по улица с дървета от двете й страни и накрая спря пред скромна двуетажна тухлена къща.

— Пристигнахме — каза. — „Куейл Рън“ 27.

Всичките притеснения, които се бяха отцедили полека по време на пътешествието, изведнъж пак образуваха топка в стомаха на Сара.

— Нали запомни имената им? — попита Кейт.

— Гарви — напъна се да се съсредоточи Сара. — Анджи е майката, а децата са Тифани и Мич.

— Не. Мич е бащата. А децата са Тифани и Зак.

— А, да. Зак беше. — Сара направи опит да поеме дълбоко въздух, но не можа… Имаше чувството, че около гърдите я стяга железен обръч. Но нямаше избор: налагаше се да слезе от колата и да се изправи лице в лице с онова, което я чакаше.

Докато Кейт вадеше куфара й от багажника, Сара затърси за енти път думите, с които да формулира въпроса, който от седмици се канеше да постави пред Кейт. Но колчем го зададеше на ум, идеята й се струваше крайно глупава. Как така ще се изтъпани пред нея и ще попита: „А не може ли просто да живея при теб?“ Съвсем прост въпрос всъщност, а и Кейт вероятно го чува от поне дузина деца всеки ден.

Но пък, от друга страна, Кейт й беше показала, че никак не й е безразлична: посещаваше Сара в болницата много по-често, отколкото беше необходимо, повечето пъти ей така, без никакъв сериозен повод. Да не говорим колко дребни нещица й беше донесла, че да изкара по-леко рехабилитацията. Нима правеше същото и за онази дузина деца? Не че Сара държеше да знае отговора точно на този въпрос — освен всичко друго, вече беше обременила достатъчно Кейт с присъствието си.

Отвори вратата, но като се опита да стъпи с десния крак на тротоара, нищо не се получи; от всичкото онова ходене из затвора й се беше схванал не само кракът, но и хълбокът.

Хвана десния си крак с две ръце, изнесе го навън и го положи на земята, после с помощта на Кейт се изправи на нозе. След секунда вече стоеше нестабилно на тротоара със силни болки в хълбока.

— Искаш ли си патериците? — попита разтревожено Кейт.

Сара погледна през задното стъкло двата метални пръта, които вече мразеше от вдън душа, и завъртя глава:

— Не. Приключих с тях.

Кейт като че искаше да й възрази, но премисли.

— Слушай, нека ги оставя у Анджи Гарви само за всеки случай. Окей?

На Сара не й беше до спорове, а освен това си даваше сметка, че Кейт всъщност е права да настоява да остави патериците, та закуцука бавно по предната алея. Но още докато Кейт натискаше бутона на звънеца, Сара усети как косъмчетата на тила й изведнъж настръхнаха и цялото й тяло потръпна.

Някой я наблюдаваше.

— Добре ли си? — попита я Кейт.

Сара кимна, но несъмненото усещане, че някой я наблюдава, ставаше все по-силно, и тя огледа редиците от къщи от двете страни на улицата.

Никого не видя.

Обаче чувството си оставаше. Хвана се, за да не залитне, за парапета от ковано желязо на предната веранда и се обърна.

На отсрещния тротоар стоеше втренчено право в нея момче с яке с качулка и раница, но така и не успя да му види лицето, понеже то моментално сведе глава и бързо се отправи към ъгъла.

— Охо, вече ни и заглеждат, а? — подсмихна се Кейт, която успя само да види как момчето сви зад ъгъла.

Додето Сара успее да й отвърне, вратата се отвори и в рамката й се появи висока русолява жена по дънкова пола и широк пуловер.

— Здравей — отри тя притеснено ръце в престилката около кръста си. — Предполагам, че ти си Сара.

— Да, госпожо — отговори Сара.

— Ами, заповядай. Влез. — И задържа ветроустойчивата врата. — Казвам се Анджи Гарви.

Сара се препъна с десния крак в прага, та се наложи Кейт да я задържи да не падне.

Искрицата надежда, която бе разпалил у Сара видът на малкото върмонтско селище, взе да гасне още с първите й впечатления от всекидневната на семейство Гарви. Вярно, стори й се дори малко по-просторна от тяхната всекидневна във фермата, но усещането, което създаваше, бе коренно различно. Никакви картини по стените, протрити мебели, силно лекьосан мокет. У дома беше пълно с книги и списания, а тук книгите оформяха само една нищожна купчинка, която заместваше липсващия крак на дивана.

Затова пък единият от ъглите беше зает изцяло от огромен телевизор и всички мебели бяха ориентирани спрямо него.

Нищо — нищичко — не й напомняше обстановката, в която беше израсла. Сара усети как тънката стена от кураж, която бе започнала да си изгражда от сутринта, се срутваше пред залялата я вълна от носталгия. Но тъкмо когато взе да губи битката с намерението си да не плаче, от кухнята долетя кафяво на бели петна кокер шпаньолче и така скочи отгоре й, че насмалко да я събори.

— Пепър! Престани! — скара му се Анджи и моментално вдигна кученцето от пода. — Не бива да скачаш така по хората, особено пък по нашата Сара.

Кейт се пресегна да задържи момичето, но тя пристъпи напред и протегна ръце:

— Може ли да го гушна?

Анджи се поколеба за миг, после й подаде дърпащото се от обятията й пале. Сара остави Пепър да я оближе подробно по лицето и забеляза, че Кейт се смее въпреки неодобрителната физиономия на Анджи Гарви.

— Хареса си те — отбеляза Кейт.

— Де да го знаеш къде си е завирал езика досега — възрази Анджи. — По-добре го пусни.

Сара обаче не изпускаше топлото кутре от прегръдките си. Ако ще може всеки ден да гушка Пепър, току-виж изтраяла някак си четирите години в тази къща.

Евентуално.

* * *

Тишина.

Тишина, каквато Ник Дънигън почти не си спомняше да е изживявал.

Гласовете в главата му бяха замлъкнали до един, а Ник усети точно кога стана: в мига, в който видя за пръв път силно накуцващото момиче да слиза от колата и бавно да минава по алеята на Гарви.

Беше се заковал на място и не я изпускаше от очи, та му потрябва цяла секунда да осъзнае, че гласовете са се умълчали. Обзелата го тишина беше тъй дълбока, тъй приятна, тъй божествена, че главата му се замая.

Имаше чувството, че се е докоснал до нещо специално.

Ангел, може би — ако ангелите в действителност съществуват.

Видя как жената пренесе куфара — който нямаше как да не принадлежи на момичето — до дома на Гарви.

Явно момичето се кани да остане по за дълго.

Току-виж и я записали в тяхното училище.

И може би — все някога — ще могат да станат приятели. Знаеше, че не бива да си мисли за такива неща, но умът му се изпълни със спомени за това колко му се бяха подигравали, и сега, като гледаше как момичето куцука болезнено по тротоара, се даде сметка, че същите деца, които открай време не го допускаха сред себе си, сега ще изолират и това момиче.

Отсега си ги представяше как си шушукат помежду си, как я сочат с пръст и се надсмиват на походката й.

Но ако той се държи добре с нея… ако се опита да се сприятели… може пък тя да не го отблъсне като останалите деца.

Погледът му още не се беше откъснал от нея, когато тя се извърна внезапно на верандата, като да му беше прочела мислите. Очите им се срещнаха за миг, после Ник наведе глава и се отдалечи забързано, засрамил се от собствената си надежда другите деца да са толкова лоши с нея, че тя да се принуди да се сприятели с него.

Но още преди да стигне у дома, гласовете взеха да протестират. Само че сега бяха някак си по-други. Престанаха да му нашепват да върши онези ужасни неща, за които мразеше дори да си помисли, а като че ли зовяха за помощ.

Убедени, че това момиче ще може да им помогне.

Нима е възможно? Разбира се, че не е! Та те са само някакви си гласове!

Не че са реални. Няма начин да са.

Ами ако се заблуждава?

Пряко цялата си воля, Ник се извърна да хвърли последен поглед към къщата на Гарви, преди да свие зад ъгъла. Момичето го нямаше; скрило се беше вътре, а ключалката на ветроустойчивата врата още потракваше и матовият й плексиглас не беше спрял да трепти.

И точно в този миг в главата му изпищя нов глас, по-силен от останалите. В същото време пред дома на Гарви премина огромна червена ивица.

Ник примига, тръсна глава и отмести погледа си, да заличи халюцинацията.

Но когато пак погледна, ивицата още си беше на мястото. Огромна червена ивица, минаваща през цялата фасада на сградата.

Ивица с цвят на истинска кръв.